Даниел Смилов Интервюто на лидера на Атака Волен Сидеров при

Даниел Смилов

Интервюто на водача на " Атака " Волен Сидеров при Бойко Василев в " Панорама " подсети една паметна сцена от кино лентата " Анализирай това ". В нея психиатърът доктор Бен Собол (Били Кристъл) се опитваше да разбере дали мафиотът Пол Вити (Робърт де Ниро) е изпаднал в същинско психо-соматично вцепенение (кататония). За задачата той даже го прободе с игла, при което Вити удържа на болката и не трепна.

По същия метод Бойко Василев боцкаше Волен Сидеров и тук, и там, само че героят му не се издаде, даже когато стана дума за Ердоган и Турция. Разликата с кино лентата е, че до момента в който при Вити въпросът беше дали той е изгубил разсъдъка си, при Сидеров се тестваше дали е изцяло политически нормализиран. И двата опита дадоха първичен позитивен резултат.

Това на пръв взор е добра вест и вяра за демократичната народна власт по целия свят. Този опит демонстрира, че антисистемните национал-популистки партии могат да бъдат нормализирани, като бъдат вкарани в подобаващи институции. В българския случай това са Народното събрание и държавното управление. Всъщност тези партии може би постоянно са си били " естествени "? Може би са станали жертва на предубеждения, дискриминация и необективни медии? (Но да не се увличаме чак до такава степен в автохипнозата.)

Иван Кръстев в колонката си в Ню Йорк Таймс тази седмица разви концепцията за " нормализацията " като различна тактика на " радикализацията " във връзка с национал-популизма. Либералната общественост по света и в частност в Източна Европа би трябвало да предприеме нещо като терапия по управление на гнева. Вместо да възприема национал-популизма, както бик приема аления плащ, да се опита да го интерпретира в други познати и по-спокойни категории – като консерватизъм, боязън от незнайното, обществен митинг за тъждество или просто блян по общественост. Подложени на такава терапия, либералите биха се успокоили и спрели да подвигат звук против законно определени държавни управления.

Парадоксално, съгласно Кръстев, " нормализацията " ще нанесе смъртен удар на популизма, тъй като ще отнеме главния му мобилизационен запас – борбата и разделянето на хората. Както той вярно е забелязал, митингите в Полша (а да не приказваме за Унгария) не смъкват доверието в национал-популистките ръководещи партии, а единствено консолидират поддръжката за тях. След като " радикализацията " не работи, за какво да не се опитва с " нормализация "?

" Нормализирай това " е добър девиз за сходна интервенция.

Нормализация на страховете?

Нормализацията наподобява би трябвало да стартира с признаването на " легитимността " на страховете, които национал-популистите раздухват. Основният боязън е този от миграцията и " нашествието " на иноверци. Нормализацията изисква този боязън да се приема за законен, даже когато настъпление няма. Легитимен е, тъй като по принцип настъпление може да се случи. А даже и да не може, задоволително е, че доста хора са уверени, че то може да се случи. Възприятието е действителност в политиката.

Веднъж като се признае, че страхът е законен, следва изработването на " ограничения " против миграцията. За национал-популистите първата такава мярка е да има " родолюбец " (да използваме политически правилния термин) в държавното управление.

Най-важната мярка обаче е стената по границите. Може тя да е едноредна за по-икономично. Хубаво е да няма огромни дупки под нея и да не може доста елементарно да се прескочи, само че това са екстри. Тъй като настъпление по този начин или другояче няма, значимото е стената да е построена най-много в главите на хората.

Третата мярка е битката с тези, които желаят да наводнят страната с мигранти. Нашествие от мигранти няма, само че това не пречи да има " проект " за такова настъпление. Виктор Орбан стана първенец в битката на " тихия фронт " и въобразяването на международен пробежански скрит план. (Тази част малко мъчно може да се възстановява, само че със самовглъбяване и пределна концентранция може и да се получи.)

Освен страховете от миграцията, различен също толкоз законен боязън е, че нацията изчезва. Демографското въображение на популизма е катастрофично – два милиона са " изгубени " и след петдесет години българи въобще няма да има. Затова в страната не би трябвало да влизат доста чужденци, а българите не би трябвало да излизат.

И тъй наречените

Нормализация на упоритостите?

Освен страховете, несъмнено ще е належащо да се възстановяват и упоритостите на национал-популистите. Една от тях е, че най-добре се оправяме с всичко сами в границите на националната страна. Българският опит не е тъкмо подобен, само че пък обстоятелствата не трябва да пречат на визионерството. " Европа на отечествата " е алтернативата, която се предлага от национал-популистите и в случай че нещо ще се възстановява, вероятно би трябвало да се стартира с нея. Самият Сидеров загатна, че в една такава Европа националната сигурност може да е общоевропейска задача. Подобни поръчки идват и от Орбан. Като оставим настрани глупостта Фарадж, Льо Пен и източноевропейските им сътрудници да провеждат обща защита и политика за сигурност на Европейски Съюз, дано да сложим концепциите им – доколкото ги има – на естествената маса за разискване.

Друга сходна упоритост е построяването на общественост посредством огромни планове, по опция нуклеарни – като унгарския " Пакш 2 " и нашенското “Белене ". Велики народи се строят с огромни планове, а не на парче – това също е обикновено.*

Модус вивенди демократизъм

Този телеграфен обзор на някои от най-важните детайли от национал-популистката стратегия показва, че апелите за тяхната нормализация са позакъснели. Тази нормализация – най-малко в Източна Европа – към този момент се е случила.

Надеждата е, че макар тези промени, Източна Европа ще продължи да се удържа в границите на демократичната страна с модус вивенди решения. В политическата доктрина модус вивенди е прагматично решение, което стъпва на спорна и идейно неиздържана основа. В съответния подтекст модус вивенди значи, че идеологически национал-популистите може да са станали нова " нормалност ", само че въпреки всичко на институционално равнище източноевропейските страни-членки на Европейски Съюз не престават да бъдат демокрации със система от конституционно предпазени свободи.

Ако " нормализацията " търси сходно “решение ", тя може да се окаже рисково пожелателно мислене. В последна сметка събитията в Унгария са задоволително тревожни и демонстрират, че " нормализацията " може да докара до трайно окопаване на избрани партии във властта и сериозна ерозия на демократичните свободи. Не е мъчно да си представим, че при един слаб Европейски Съюз, страните от неговата външна страна бавно ще стартират да се путинизират и да се трансформират в автократични режими.

В този смисъл " радикализацията " във връзка с национал-популистите въобще не би трябвало да се изоставя като тактика. Тя е единственият механизъм, който може да покаже по кое време избрани червени граници са били преминати. Показателен е образецът с оставката на Беата Шидло в Полша. Не може безнаказано ръководеща партия в Европейски Съюз да толерира и даже ненапълно да окуражaва провеждането на " Поход на независимостта ", съпроводен с расистки, антисемитски и ксенофобски лозунги. Ако и сходни дейности се " възстановяват ", преходът от модус вивенди демократизъм към авторитаризъм би бил обезпечен. Новият полски министър председател Матеуш Моравецки наподобява по-умерен и изборът му демонстрира предпочитание за реализиране на някакъв компромис с Европа. Но без непрекъснат и корав вътрешен и външен напън сдържаност от национал-популистите не може да се чака.

В този смисъл нито алармизмът във връзка на всяка стъпка на национал-популистите, нито " нормализацията " на главните им хрумвания наподобяват печеливши и оправдани тактики. Ясно е, че Пол Вити не е в същинска кататония и не е сменил нрава си в пандиза. Ако не бъде деликатно наблюдаван, от друга, той сигурно ще се забърка в някоя каша.

Тази рационална нерешителност е естествената граница на всяка " нормализация ".

__________________________________________________

* Иронията настрани, само че у нас във връзка с визията за бъдещето има опция и за действителен компромис с позициите на " патриотите ". Те схващат какъв брой е значим Европейски Съюз за страни като България, освен поради кохезионните фондове, само че и поради цялостната му модернизационна роля. Следващите седем години ще са основни за България – при един резистентен и непрестанен стопански напредък (който е доста вероятен), България ще се приближи по развиване до междинното за страните от Европейски Съюз, което тя не е постигала в никакъв случай в историята си. Този късмет не трябва са се изпуска и той би трябвало да стане основа за същински народен консенсус.