Митове на руската пропаганда
Данаил Брезов за Tribune.bg
България е подложена на регулярни хибридни офанзиви от съветска страна най-малко от средата на XIX в. Те се ускоряват всякога когато Русия води война и минават във фонов режим когато тя е слаба (тъй като единствено тогава не воюва). Пропагандата на Кремъл елементарно поразява неинформирания и нехаен към детайлите консуматор на медии от всевъзможен вид, влияе му прочувствено, предизвиквайки първична реакция на злоба, яд, суматоха, или пък отключва съчувствие, признателност и чувство за принадлежност. Така осведомителният тласък, без значение дали има връзка с действителността, се намесва в допаминовите цикли на мозъка и последователно довежда до положение на пристрастяване, при което жертвата към този момент е неспособна да разграничи истина от неистина, а и няма предпочитание да го прави, защото построеният модел на паралелна действителност дава нужната доза допамин. Изпадналите в това окаяно положение към този момент не се интересуват от обстоятелства и причини, а се стремят да възбудят избрана рефлексна дъга, която ще им донесе приятност, близка до половата. Ако се опитате да спорите с тях, доста бързо ще установите, че те въобще не ви слушат, а в най-хубавия случай изчакват реда си с цел да избълват поредност от заучени изречения, които ги карат да се усещат като апостоли на вярата, будещи спящи души.
На този стадий причините стават безсилни: все едно да убеждавате разгонен нерез че сексът без обич ще остави празнота в душата му, или хероинов наркоман че води вреден метод на живот. Става дума за психическо заболяване, което изисква професионална интервенция.
За тези, които едвам в този момент пробват опиата и още не са решили дали им харесва, има смисъл да се борим с обстоятелства и логичност. Ако просто наложим цензура и ги сложим в стерилна среда, те няма да изградят своя натурален имунитет към пропагандата, с което единствено ще ги ощетим. Този текст разяснява в резюме главните опорни точки на кремълската хибридна война и е предопределен точно за тях – почтените жители на Едем, подмамени от мнимото познание.
Русия: настойничка на славянските нации и бранител на православието
Тази пропагандна теза, съчетаваща расистката теория на панславизма с един ретрограден набожен фундаментализъм, понастоящем се приема безрезервно от доста хора свята, само че в действителност е лишена от каквато и да е историческа логичност. Най-напред би трябвало да кажем, че „ русите “ са скандинавска просвета, която превзема обширни територии от днешна Украйна, Русия и Беларус след дългогодишни опустошителни нападения. Местното население, което по това време е най-вече славянско, е третирано в доста случаи като добитък. В историята на робството, славяните са нормална стока по речните канали на викингската търговия с Багдад и Константинопол. Първият минавал през земите на българите и хазарите, които получавали своя дял, само че вторият бил съвсем напълно под контрола на русите, които печелели доста добре откакто османлиите превземат свещения град. У някои нации, като черкезите да вземем за пример, се открива традицията майките да възпитават дъщерите си с концепцията да бъдат продадени в иго. Славяните обменна стока на търговците-руси в доста по-голяма степен от жителите на Африка, които колониалните сили употребили за работна ръка, изключително дамите, ценени като секс-робини. На доста езици (включително английски) думата за плебей произлиза от славянин.
Разбира се, робството съществува като институция и на доста други места, само че забавното в съветската история е, че монархът е de facto робовладелец на цялата популация, което не може да се види в Римската или Османската империя да вземем за пример. Викингската династия, почнала с основаването на Киевска Рус, ръководи поробените славяни с твърда ръка и даже по време на монголската доминация съветските принцове остават в ролята на локални владетели и васали на хана. По-късно организират интензивна териториална агресия на север и на изток. Скоро след гибелта на Иван Грозни, стартира ръководството на династията Романови – аристократи с немско родословие, прекъсната от болшевишкия прелом през 1917-та. Крепостните селяни, официално освободени единствено няколко десетилетия по-рано, още веднъж са лишени от благосъстоятелност, този път „ в името на народа “. Славяните в Съюз на съветските социалистически републики не престават да живеят като плебеи, а техните елити са все по този начин надалеч от тях, както по царско време: безчовечен условия на живот, липса на съществени права, всеобщи чистки и геноцид. Дори етнически са едва показани във властта – както в средновековието, по този начин и в съвремието. На какво почива тогава визията за Русия като обединител и лидер на славянските нации? Най-просто казано, на евтина агитация и подправяне на историята за по-голямо културно въздействие в Източна и Централна Европа. Дори част от българите, които не са славянски народ, възприемат безрезервно сходна теза.
Също толкоз несъстоятелно е изказванието за историческата задача на Русия в одобряване на славянската културна традиция (както и да се схваща това) и православието. Нито едното, нито другото обаче има доста общо с Русия: както самите славяни, по този начин и ръководещите ги скандинавски родове при образуването на Киевска Рус са езичници, а покръстването, което княз Владимир постанова с огън и меч през десети век, е политически акт на доближаване с Рим (по-точно Константинопол). Монотеистичните религии по това време към този момент са се наложили, а князът има възражения против исляма, общопризнат от Волжките българи (поради възбраната на алкохола), както и против юдаизма на хазарите (фаворизиращ един изгонен народ – нещо също толкоз далечно за викингите). И по този начин, русите постановат на поробените славяни религията на Източен Рим и писмеността на Дунавските българи, откъдето вземат и своето духовенство.
Въпреки подчиненото състояние на славяните в Киевска Рус и Московията, има разбъркване на култури, както и на гени. По тази причина българите, русите и славяните фактически разделят обща история, макар етническите и цивилизационни разлики. Но тук можем да прибавим също хазари, монголи, печенеги и още доста нации, заставали в миналото на пътя на Руската и Съветската империя. Освен това, някои от спътниците по политически аргументи са възприели кирилицата като своя писменост, въпреки да нямат нищо общо със славянството и православието. Характерно е обаче, че последното се употребява с идентичен триумф в мотивирането на войската и мирното население както по царско време (например в руско-турските войни), по този начин също и от болшевишкия режим (по времето на Сталин), другояче интензивно зает с изкореняването на християнството от бита и традицията на поробените нации. Военните нашествия на Русия в последните няколко десетилетия също са белязани от набожен възторг, макар че се водят от някогашни сътрудници на Комитет за Държавна сигурност (на СССР), посветили немалка част от живота си на битката с християнския свят. Това важи за завладяването на Чечения, при което жертвите в столицата надвишават тези от атомната бомба в Нагасаки, за нахлуването в православна Грузия и славянска Украйна, само че най-много за кръстоносния поход в Сирия, в поддръжката на диктаторски режим, тероризиращ локалните християни. Завземането на Крим, обвързван с покръстването на русите, като и речния град Киев – сърцето на остарялата им страна, без подозрение оказва мощен мобилизиращ резултат върху груповото схващане, сходен на завръщането в Обетованата земя за евреите, само че за ръководещия хайлайф претекстовете са прозаични: стратегически пристанища, потребни изкопаеми и плодородни почви, които наподобява оправдават потреблението на ислямски терористи, както и неразрешени оръжия против мирното население. Ако тази инвазия реализира задачата си, бъдещите генерации украинци евентуално ще я назовават руско-натовска освободителна война, ще строят монументи на Путин и ще празнуват 24-ти февруари като народен празник. Аналогията не е авторски принос, а публична позиция на съветското държавно управление. Предвид свидетелствата на съвременници като Раковски, които разказват съветския гнет над българите като доста по-лош от османския, опожаряването на Стара Загора, политиката на „ освободителите “ против нашия народен блян, църковната и административна самостоятелност, прилики като че ли не липсват.
Русия: последната цитадела на консерватизма и фамилните полезности
Консерватизмът е самобитна съпротивителна реакция против мощния подтик за възобновяване посредством рушене на традициите, естествено възникващ във всяко потомство. Той приканва да се върнем към основополагащите цивилизационни правила, залегнали в старите религии. Ползва се еднообразно ловко от политици в лявото и дясното: от Рейгън, Тачър и Тръмп, до Сталин, Путин и Хитлер, само че нормално се асоциира с дясното, защото лявото се носи на стихийната вълна на революцията и прогресивизма. Левите консерватори са пост-революционери, които дават рецепта за „ връщане към естественото “ след разрухата, породена от предшествениците им – „ уловката “ е, че това нормално става с цената на още по-голяма концентрация и репресии върху гражданското общество, за които консерватизмът дава тип сакрална легитимация, като генетично вплетена висша истина (при Хитлер) или под формата на откъс от свещените книги (както е в ислямския соц-фундаментализъм). Тъкмо съчетаването на тези два аспекта създава идеала на Мусолини за фашистката страна – мерило за морал. В този смисъл днешна Русия фактически съставлява музей на консерватизма от фашистки вид: държавният надзор в стопанската система на страната се ускорява през последните две десетилетия и съгласно анализатори като дял към този момент обгръща към две трети от нейния размер. Репресиите против съпротива, медии цивилен сдружения, показното дело против Ходорковски и национализацията на „ Юкос “, отравянето на Политковская и Навални, както и разстрелът на Немцов демонстрират сходството на режима в Кремъл с Третия Райх и връщането към старите обичаи на сталинизма, колкото и да се пробва пропагандната машина да причисли Путин в клуба на Рейгън, който спомогна значително „ Империята на злото “ да се сгромоляса под тежестта си, и Тръмп, който обезпечи на света няколко години на мир и разцвет. При левите консерватори (фашисти, нацисти или религиозни фундаменталисти), приказките за полезности са единствено детайл на пропагандата и тяхната неплатежоспособност доста бързо лъсва нескрито щом се премине към дейности: дали ще нападат лечебни заведения, църкви и родилни домове със неразрешени оръжия, или пък ще екзекутират обществено дами поради неуместно облекло, те рано или късно издават действителния си претекст.
Има ли обаче исторически основи на съветския консерватизъм, оттатък пропагандата? Ето малко статистика: Русия държи връх по брой аборти на глава от популацията, в пъти над междинното за Европа, там най-вече хора умират от приложимост на алкохол и опиати, първа е и по брой на хероинови наркомани, на второ място по проституция, и в челни позиции по венерически заболявания, в това число СПИН. Според съветската агитация всичко това е породено от Запада, и по-специално Централно разузнавателно управление на САЩ, което е поело задачата да разяде социалистическия парадайс от вътрешната страна. Трябва обаче да забележим какви са моралните устои на този социалистически парадайс (СССР), за чиито провал „ консервативният гуру “ Владимир Путин съобщи, че бил най-голямата покруса на двайсти век. Съветският план е основан на марксистката теория, съгласно която религията следва да се изкорени един път вечно от човешката душа, както и фамилията – от публичната тъкан. От позиция на християнството, болшевишкият режим, оформил днешна Русия, може да се окачестви като сатанистки фетиш. Начело на страната и така наречен „ съветска православна черква “ още веднъж са конфигурирани фрагменти на репресивните служби, подготвени в диверсионна битка против устоите на капитализма: вяра, свободен пазар, цивилен права. По образеца на Сталин, който при нашествието на Вермахта вади иконите от заключените черкви с цел да стимулира раята да се бият до гибел за неговата империя, с разгръщането на своя експанзионизъм, Путин се опира на православието като контрапункт на „ прогнилия Запад “. А за какво Западът прогнива с псевдо-либерален нихилизъм евентуално е мъчно да се каже в едно изречение, само че избягалият в Канада сътрудник на Путин от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), Юрий Безменов дава в своите изявленията и лекции още през 80-те една забавна вероятност: съгласно него дезинформацията и дейните мероприятия ангажират 85% от капацитета на организацията, целяща да обърка и деморализира „ съперника “ (т.е. всяка страна, в която може да се проникне). След като Съюз на съветските социалистически републики сменя името си на РФ, а Комитет за Държавна сигурност (на СССР) на ФСБ, подривната активност в Европа и Америка продължава с цялостна мощ, само че се финансира към този момент с пари на „ врага “. Както коментира Безменов, и както може да бъде проследено в остарели летописи на съветския шпионаж от царско време, демократичните придвижвания са натурален притежател на подривната агитация по ред аргументи. Няколко десетилетия след предизвестието му сме в обстановка, при която властническият режим в Кремъл към този момент си е обезпечил монопол върху концепциите на консерватизма. Избирането на Доналд Тръмп през 2016-та беше непредвиден поврат, който съветската агитация отигра ловко, представяйки го за „ човек на Москва “ до момента в който сътрудници на ФСБ подслушваха офисите му и интензивно работеха дружно с политическите му съперници по скалъпено (както се потвърди по-късно) дело за импийчмънт. На идващите избори Съединени американски щати беше докарана до ръба на революция, a eвропейските консерватори имат потребност от лидер и покровител, какъвто Тръмп към този момент не може да бъде. Така Москва популяризира идеологическото си въздействие в Стария континент, тласкайки консерватизма в левичарска фашизоидна посока – образец за това е колаборацията сред френския шовинизъм в лицето на Мари Льо Пен и ултра-нацистката партия на Жириновски, както и завръщането на Орбан в орбитата на Русия.
Разбира се, колкото по-неадекватен наподобява Западът, потопен в размисли за обществения аспект в дефинирането на пола и утопичните мечти за въглероден неутралитет, толкоз по-разумна звучи съветската контра-теза „ Бог е споделил да бием дамите и децата си “. Експлоатацията на тематиката за човешките права в Европа и Съединени американски щати за политически цели се трансформира в гротеска и отврати доста хора до степен, че те одобриха безрезервно „ нормалността и здравият разсъдък “ да се диктуват от пропагандната машина на един тираничен режим, в който човешките права не съществуват като разбиране. Ако слушаме Юрий Безменов или четем кореспонденцията на съветските дипломати на Балканите през XIX в., ще останем с усещането, че съветската агентура по света работи целеустремено за подкопаване на цивилизационните устои на вражеския свят – образецът с съветската пета колона у нас е индикативен, само че напълно не обстоен: политици от висшия ешалон на властта в Европейски Съюз се пенсионират на управителен постове в съветските газови и петролни колоси. При това, Кремъл купува лобисти в целия политически набор: шовинисти като Карин Кнайсл (бивш външен министир на Австрия, в този момент в „ Роснефт “), социал-демократи като Кристиян Керн (бивш канцлер на Австрия, сегашен шеф на съветските железници) или Герхард Шрьодер (бивш канцлер на Германия, в този момент шеф в „ Газпром “), а също и умерени центристи като Волфганг Шусел (бивш канцлер на Австрия, досегашен шеф в „ Лукойл “) или Йорг Шелинг (бивш финансов министър на Австрия, а по-късно съветник в „ Газпром “).
Лесно може да се наблюдава ролята на тези авторитетни лобисти в гарантирането на газовата взаимозависимост на Европа от Русия, само че не би трябвало да забравяме, че те са единствено върхът на айсберга: под тях има стотици Сидеровци, Догановци и Радевци, които деморализират обществата си, следвайки повелята на Големия брат. Има ги и в Съединени американски щати – добре показани са в редиците на републиканците и демократите. Америка е главният зложелател, там подривната активност стартира още в средата на предишния век и през 80-те към този момент се счита за съвсем приключена, най-малко етапа на безнравственост. Според лекциите на Безменов, следват етапи на дестабилизация и рецесия – те се разпростряха в Съединени американски щати и Европа през 2020-та в подтекста на коронавирус, анти-Тръмп нервността, BLM, Antifa, световните затоплисти и други радикални групи, търсещи своите пет минути популярност под прожекторите – така наречен „ потребни идиоти “ съгласно професионалния диалект на Комитет за Държавна сигурност (на СССР). Последната фаза в рецептата за диверсионна война е тази на „ нормализация “ – точно тук се намесва и консерватизмът, и концепцията за владетеля с твърда ръка (архетипа на царя), който надделява хаоса – сходно на Хитлер след слабата Ваймарска република и Путин след болнавия и постоянно пийнал Елцин. За разлика от консерватизма на Рейгън и Тачър, връщащ демократичната демокрацията към здравите морални устои, от които тя произлиза, левичарският псевдо-консерватизъм е само рецепта за определяне на фашистки режим, който би следвало да се одобри за „ новото обикновено “. Тази концепция към този момент се тества в Украйна, където съветските служби, подпомагани от частни армии и ислямски фундаменталисти чартърен, организират така наречен „ денацификация “ на страната, чиято съществена цел като че ли е да отстраняват физически представители на властта от еврейски генезис. На фона на разпространение на православието посредством бомбардиране на църкви и манастири, със заклинания на вещици, пророчества на магове и крясъци „ Аллаху Акбар “, това надали наподобява толкоз необичайно. Руската душа е необятно скроена и еластична: тя побира в едно неистовата ненавист към евреите и битката с нацизма, носталгията по „ соца “ и обичайните фамилни полезности, православието и окултизма. А съветският мужик, прекарал живота си в крепостичество и безпаметно пиене, с удоволствие дава кръвта и месото си с цел да освободи другите нации от нелепата за него илюзия, че живеят в свободно общество.
България е подложена на регулярни хибридни офанзиви от съветска страна най-малко от средата на XIX в. Те се ускоряват всякога когато Русия води война и минават във фонов режим когато тя е слаба (тъй като единствено тогава не воюва). Пропагандата на Кремъл елементарно поразява неинформирания и нехаен към детайлите консуматор на медии от всевъзможен вид, влияе му прочувствено, предизвиквайки първична реакция на злоба, яд, суматоха, или пък отключва съчувствие, признателност и чувство за принадлежност. Така осведомителният тласък, без значение дали има връзка с действителността, се намесва в допаминовите цикли на мозъка и последователно довежда до положение на пристрастяване, при което жертвата към този момент е неспособна да разграничи истина от неистина, а и няма предпочитание да го прави, защото построеният модел на паралелна действителност дава нужната доза допамин. Изпадналите в това окаяно положение към този момент не се интересуват от обстоятелства и причини, а се стремят да възбудят избрана рефлексна дъга, която ще им донесе приятност, близка до половата. Ако се опитате да спорите с тях, доста бързо ще установите, че те въобще не ви слушат, а в най-хубавия случай изчакват реда си с цел да избълват поредност от заучени изречения, които ги карат да се усещат като апостоли на вярата, будещи спящи души.
На този стадий причините стават безсилни: все едно да убеждавате разгонен нерез че сексът без обич ще остави празнота в душата му, или хероинов наркоман че води вреден метод на живот. Става дума за психическо заболяване, което изисква професионална интервенция.
За тези, които едвам в този момент пробват опиата и още не са решили дали им харесва, има смисъл да се борим с обстоятелства и логичност. Ако просто наложим цензура и ги сложим в стерилна среда, те няма да изградят своя натурален имунитет към пропагандата, с което единствено ще ги ощетим. Този текст разяснява в резюме главните опорни точки на кремълската хибридна война и е предопределен точно за тях – почтените жители на Едем, подмамени от мнимото познание.
Русия: настойничка на славянските нации и бранител на православието
Тази пропагандна теза, съчетаваща расистката теория на панславизма с един ретрограден набожен фундаментализъм, понастоящем се приема безрезервно от доста хора свята, само че в действителност е лишена от каквато и да е историческа логичност. Най-напред би трябвало да кажем, че „ русите “ са скандинавска просвета, която превзема обширни територии от днешна Украйна, Русия и Беларус след дългогодишни опустошителни нападения. Местното население, което по това време е най-вече славянско, е третирано в доста случаи като добитък. В историята на робството, славяните са нормална стока по речните канали на викингската търговия с Багдад и Константинопол. Първият минавал през земите на българите и хазарите, които получавали своя дял, само че вторият бил съвсем напълно под контрола на русите, които печелели доста добре откакто османлиите превземат свещения град. У някои нации, като черкезите да вземем за пример, се открива традицията майките да възпитават дъщерите си с концепцията да бъдат продадени в иго. Славяните обменна стока на търговците-руси в доста по-голяма степен от жителите на Африка, които колониалните сили употребили за работна ръка, изключително дамите, ценени като секс-робини. На доста езици (включително английски) думата за плебей произлиза от славянин.
Разбира се, робството съществува като институция и на доста други места, само че забавното в съветската история е, че монархът е de facto робовладелец на цялата популация, което не може да се види в Римската или Османската империя да вземем за пример. Викингската династия, почнала с основаването на Киевска Рус, ръководи поробените славяни с твърда ръка и даже по време на монголската доминация съветските принцове остават в ролята на локални владетели и васали на хана. По-късно организират интензивна териториална агресия на север и на изток. Скоро след гибелта на Иван Грозни, стартира ръководството на династията Романови – аристократи с немско родословие, прекъсната от болшевишкия прелом през 1917-та. Крепостните селяни, официално освободени единствено няколко десетилетия по-рано, още веднъж са лишени от благосъстоятелност, този път „ в името на народа “. Славяните в Съюз на съветските социалистически републики не престават да живеят като плебеи, а техните елити са все по този начин надалеч от тях, както по царско време: безчовечен условия на живот, липса на съществени права, всеобщи чистки и геноцид. Дори етнически са едва показани във властта – както в средновековието, по този начин и в съвремието. На какво почива тогава визията за Русия като обединител и лидер на славянските нации? Най-просто казано, на евтина агитация и подправяне на историята за по-голямо културно въздействие в Източна и Централна Европа. Дори част от българите, които не са славянски народ, възприемат безрезервно сходна теза.
Също толкоз несъстоятелно е изказванието за историческата задача на Русия в одобряване на славянската културна традиция (както и да се схваща това) и православието. Нито едното, нито другото обаче има доста общо с Русия: както самите славяни, по този начин и ръководещите ги скандинавски родове при образуването на Киевска Рус са езичници, а покръстването, което княз Владимир постанова с огън и меч през десети век, е политически акт на доближаване с Рим (по-точно Константинопол). Монотеистичните религии по това време към този момент са се наложили, а князът има възражения против исляма, общопризнат от Волжките българи (поради възбраната на алкохола), както и против юдаизма на хазарите (фаворизиращ един изгонен народ – нещо също толкоз далечно за викингите). И по този начин, русите постановат на поробените славяни религията на Източен Рим и писмеността на Дунавските българи, откъдето вземат и своето духовенство.
Въпреки подчиненото състояние на славяните в Киевска Рус и Московията, има разбъркване на култури, както и на гени. По тази причина българите, русите и славяните фактически разделят обща история, макар етническите и цивилизационни разлики. Но тук можем да прибавим също хазари, монголи, печенеги и още доста нации, заставали в миналото на пътя на Руската и Съветската империя. Освен това, някои от спътниците по политически аргументи са възприели кирилицата като своя писменост, въпреки да нямат нищо общо със славянството и православието. Характерно е обаче, че последното се употребява с идентичен триумф в мотивирането на войската и мирното население както по царско време (например в руско-турските войни), по този начин също и от болшевишкия режим (по времето на Сталин), другояче интензивно зает с изкореняването на християнството от бита и традицията на поробените нации. Военните нашествия на Русия в последните няколко десетилетия също са белязани от набожен възторг, макар че се водят от някогашни сътрудници на Комитет за Държавна сигурност (на СССР), посветили немалка част от живота си на битката с християнския свят. Това важи за завладяването на Чечения, при което жертвите в столицата надвишават тези от атомната бомба в Нагасаки, за нахлуването в православна Грузия и славянска Украйна, само че най-много за кръстоносния поход в Сирия, в поддръжката на диктаторски режим, тероризиращ локалните християни. Завземането на Крим, обвързван с покръстването на русите, като и речния град Киев – сърцето на остарялата им страна, без подозрение оказва мощен мобилизиращ резултат върху груповото схващане, сходен на завръщането в Обетованата земя за евреите, само че за ръководещия хайлайф претекстовете са прозаични: стратегически пристанища, потребни изкопаеми и плодородни почви, които наподобява оправдават потреблението на ислямски терористи, както и неразрешени оръжия против мирното население. Ако тази инвазия реализира задачата си, бъдещите генерации украинци евентуално ще я назовават руско-натовска освободителна война, ще строят монументи на Путин и ще празнуват 24-ти февруари като народен празник. Аналогията не е авторски принос, а публична позиция на съветското държавно управление. Предвид свидетелствата на съвременници като Раковски, които разказват съветския гнет над българите като доста по-лош от османския, опожаряването на Стара Загора, политиката на „ освободителите “ против нашия народен блян, църковната и административна самостоятелност, прилики като че ли не липсват.
Русия: последната цитадела на консерватизма и фамилните полезности
Консерватизмът е самобитна съпротивителна реакция против мощния подтик за възобновяване посредством рушене на традициите, естествено възникващ във всяко потомство. Той приканва да се върнем към основополагащите цивилизационни правила, залегнали в старите религии. Ползва се еднообразно ловко от политици в лявото и дясното: от Рейгън, Тачър и Тръмп, до Сталин, Путин и Хитлер, само че нормално се асоциира с дясното, защото лявото се носи на стихийната вълна на революцията и прогресивизма. Левите консерватори са пост-революционери, които дават рецепта за „ връщане към естественото “ след разрухата, породена от предшествениците им – „ уловката “ е, че това нормално става с цената на още по-голяма концентрация и репресии върху гражданското общество, за които консерватизмът дава тип сакрална легитимация, като генетично вплетена висша истина (при Хитлер) или под формата на откъс от свещените книги (както е в ислямския соц-фундаментализъм). Тъкмо съчетаването на тези два аспекта създава идеала на Мусолини за фашистката страна – мерило за морал. В този смисъл днешна Русия фактически съставлява музей на консерватизма от фашистки вид: държавният надзор в стопанската система на страната се ускорява през последните две десетилетия и съгласно анализатори като дял към този момент обгръща към две трети от нейния размер. Репресиите против съпротива, медии цивилен сдружения, показното дело против Ходорковски и национализацията на „ Юкос “, отравянето на Политковская и Навални, както и разстрелът на Немцов демонстрират сходството на режима в Кремъл с Третия Райх и връщането към старите обичаи на сталинизма, колкото и да се пробва пропагандната машина да причисли Путин в клуба на Рейгън, който спомогна значително „ Империята на злото “ да се сгромоляса под тежестта си, и Тръмп, който обезпечи на света няколко години на мир и разцвет. При левите консерватори (фашисти, нацисти или религиозни фундаменталисти), приказките за полезности са единствено детайл на пропагандата и тяхната неплатежоспособност доста бързо лъсва нескрито щом се премине към дейности: дали ще нападат лечебни заведения, църкви и родилни домове със неразрешени оръжия, или пък ще екзекутират обществено дами поради неуместно облекло, те рано или късно издават действителния си претекст.
Има ли обаче исторически основи на съветския консерватизъм, оттатък пропагандата? Ето малко статистика: Русия държи връх по брой аборти на глава от популацията, в пъти над междинното за Европа, там най-вече хора умират от приложимост на алкохол и опиати, първа е и по брой на хероинови наркомани, на второ място по проституция, и в челни позиции по венерически заболявания, в това число СПИН. Според съветската агитация всичко това е породено от Запада, и по-специално Централно разузнавателно управление на САЩ, което е поело задачата да разяде социалистическия парадайс от вътрешната страна. Трябва обаче да забележим какви са моралните устои на този социалистически парадайс (СССР), за чиито провал „ консервативният гуру “ Владимир Путин съобщи, че бил най-голямата покруса на двайсти век. Съветският план е основан на марксистката теория, съгласно която религията следва да се изкорени един път вечно от човешката душа, както и фамилията – от публичната тъкан. От позиция на християнството, болшевишкият режим, оформил днешна Русия, може да се окачестви като сатанистки фетиш. Начело на страната и така наречен „ съветска православна черква “ още веднъж са конфигурирани фрагменти на репресивните служби, подготвени в диверсионна битка против устоите на капитализма: вяра, свободен пазар, цивилен права. По образеца на Сталин, който при нашествието на Вермахта вади иконите от заключените черкви с цел да стимулира раята да се бият до гибел за неговата империя, с разгръщането на своя експанзионизъм, Путин се опира на православието като контрапункт на „ прогнилия Запад “. А за какво Западът прогнива с псевдо-либерален нихилизъм евентуално е мъчно да се каже в едно изречение, само че избягалият в Канада сътрудник на Путин от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), Юрий Безменов дава в своите изявленията и лекции още през 80-те една забавна вероятност: съгласно него дезинформацията и дейните мероприятия ангажират 85% от капацитета на организацията, целяща да обърка и деморализира „ съперника “ (т.е. всяка страна, в която може да се проникне). След като Съюз на съветските социалистически републики сменя името си на РФ, а Комитет за Държавна сигурност (на СССР) на ФСБ, подривната активност в Европа и Америка продължава с цялостна мощ, само че се финансира към този момент с пари на „ врага “. Както коментира Безменов, и както може да бъде проследено в остарели летописи на съветския шпионаж от царско време, демократичните придвижвания са натурален притежател на подривната агитация по ред аргументи. Няколко десетилетия след предизвестието му сме в обстановка, при която властническият режим в Кремъл към този момент си е обезпечил монопол върху концепциите на консерватизма. Избирането на Доналд Тръмп през 2016-та беше непредвиден поврат, който съветската агитация отигра ловко, представяйки го за „ човек на Москва “ до момента в който сътрудници на ФСБ подслушваха офисите му и интензивно работеха дружно с политическите му съперници по скалъпено (както се потвърди по-късно) дело за импийчмънт. На идващите избори Съединени американски щати беше докарана до ръба на революция, a eвропейските консерватори имат потребност от лидер и покровител, какъвто Тръмп към този момент не може да бъде. Така Москва популяризира идеологическото си въздействие в Стария континент, тласкайки консерватизма в левичарска фашизоидна посока – образец за това е колаборацията сред френския шовинизъм в лицето на Мари Льо Пен и ултра-нацистката партия на Жириновски, както и завръщането на Орбан в орбитата на Русия.
Разбира се, колкото по-неадекватен наподобява Западът, потопен в размисли за обществения аспект в дефинирането на пола и утопичните мечти за въглероден неутралитет, толкоз по-разумна звучи съветската контра-теза „ Бог е споделил да бием дамите и децата си “. Експлоатацията на тематиката за човешките права в Европа и Съединени американски щати за политически цели се трансформира в гротеска и отврати доста хора до степен, че те одобриха безрезервно „ нормалността и здравият разсъдък “ да се диктуват от пропагандната машина на един тираничен режим, в който човешките права не съществуват като разбиране. Ако слушаме Юрий Безменов или четем кореспонденцията на съветските дипломати на Балканите през XIX в., ще останем с усещането, че съветската агентура по света работи целеустремено за подкопаване на цивилизационните устои на вражеския свят – образецът с съветската пета колона у нас е индикативен, само че напълно не обстоен: политици от висшия ешалон на властта в Европейски Съюз се пенсионират на управителен постове в съветските газови и петролни колоси. При това, Кремъл купува лобисти в целия политически набор: шовинисти като Карин Кнайсл (бивш външен министир на Австрия, в този момент в „ Роснефт “), социал-демократи като Кристиян Керн (бивш канцлер на Австрия, сегашен шеф на съветските железници) или Герхард Шрьодер (бивш канцлер на Германия, в този момент шеф в „ Газпром “), а също и умерени центристи като Волфганг Шусел (бивш канцлер на Австрия, досегашен шеф в „ Лукойл “) или Йорг Шелинг (бивш финансов министър на Австрия, а по-късно съветник в „ Газпром “).
Лесно може да се наблюдава ролята на тези авторитетни лобисти в гарантирането на газовата взаимозависимост на Европа от Русия, само че не би трябвало да забравяме, че те са единствено върхът на айсберга: под тях има стотици Сидеровци, Догановци и Радевци, които деморализират обществата си, следвайки повелята на Големия брат. Има ги и в Съединени американски щати – добре показани са в редиците на републиканците и демократите. Америка е главният зложелател, там подривната активност стартира още в средата на предишния век и през 80-те към този момент се счита за съвсем приключена, най-малко етапа на безнравственост. Според лекциите на Безменов, следват етапи на дестабилизация и рецесия – те се разпростряха в Съединени американски щати и Европа през 2020-та в подтекста на коронавирус, анти-Тръмп нервността, BLM, Antifa, световните затоплисти и други радикални групи, търсещи своите пет минути популярност под прожекторите – така наречен „ потребни идиоти “ съгласно професионалния диалект на Комитет за Държавна сигурност (на СССР). Последната фаза в рецептата за диверсионна война е тази на „ нормализация “ – точно тук се намесва и консерватизмът, и концепцията за владетеля с твърда ръка (архетипа на царя), който надделява хаоса – сходно на Хитлер след слабата Ваймарска република и Путин след болнавия и постоянно пийнал Елцин. За разлика от консерватизма на Рейгън и Тачър, връщащ демократичната демокрацията към здравите морални устои, от които тя произлиза, левичарският псевдо-консерватизъм е само рецепта за определяне на фашистки режим, който би следвало да се одобри за „ новото обикновено “. Тази концепция към този момент се тества в Украйна, където съветските служби, подпомагани от частни армии и ислямски фундаменталисти чартърен, организират така наречен „ денацификация “ на страната, чиято съществена цел като че ли е да отстраняват физически представители на властта от еврейски генезис. На фона на разпространение на православието посредством бомбардиране на църкви и манастири, със заклинания на вещици, пророчества на магове и крясъци „ Аллаху Акбар “, това надали наподобява толкоз необичайно. Руската душа е необятно скроена и еластична: тя побира в едно неистовата ненавист към евреите и битката с нацизма, носталгията по „ соца “ и обичайните фамилни полезности, православието и окултизма. А съветският мужик, прекарал живота си в крепостичество и безпаметно пиене, с удоволствие дава кръвта и месото си с цел да освободи другите нации от нелепата за него илюзия, че живеят в свободно общество.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ