Дали е възможно да чуете името на Георги Парцалев и

Дали е допустимо да чуете името на Георги Парцалев и да не се усмихнете? Едва ли. На 18 юни се навършват 100 години от рождението на популярния артист. Неговите функции в киното, театъра и малкия екран са част от културното завещание на България. Чичо Манчо в  " С деца на море “, бащата в  " Два диоптъра далекогледство “, капитанът в  " Тримата от запаса “ – всички те носят оня безподобен сексапил, с който Парцалев омагьосваше феновете. 

Но зад усмивките и гръмкия смях, които даряваше на сцената, се криеше един уединен човек. Георги Парцалев постоянно е бил срамежлив, предпазлив и въздържан в персоналния си живот. Държал се правилно с сътрудниците си, избягвал интригите и професионалните злословия. Истинските му другари били отвън театралната среда. Близките му го разказват като " печален и уединен човек “, който съумял " да се резервира чист “ до сетния си мирис, макар че бил нагрубяван. 

Малцина знаят, че в живота му е имало една обич, която го белязва вечно. Историята, разказана в биографичната книга  " Георги Парцалев. Хамлет от град Левски “, ни връща в средата на 50-те години, когато артистът е към момента прохождащо име в театралния свят.

През 1956 година той стартира работа в новосъздадения Сатиричен спектакъл и получава роля в постановката  " Баня “ по Владимир Маяковски. В устрема си да бъде допустимо най-подготвен, постоянно посещавал Народната библиотека, с цел да изследва творчеството на съветския стихотворец. Именно там среща Анастасия – млада студентка по съветска лингвистика, с която незабавно намират общ език. Срещите им стават все по-чести. Разхождат се в Докторската градина, пият чай в дребните кафенета на " Иван Асен “, приказват за лирика, спектакъл и живота. Анастасия с хубостта и интелигентността си пленява младия Парцалев. Двамата прекарват няколко месеца дружно в сладка, съвсем почтена давност.

Но тъкмо преди премиерата на  " Баня “ Анастасия мистериозно изчезва. Въпреки триумфа на постановката Парцалев не наподобява благополучен. Той я търси из София, пита приятелите ѝ, само че без триумф. Накрая научава, че тя се е прибрала в родния си град Силистра.

Когато я намира, осъзнава ужасяващата истина. Анастасия е тежко болна – страда от левкемия. Последната им среща е сърцераздирателна – тя е прекомерно слаба, с цел да приказва, само че го гледа с усмивка, цялостна с горест и обич. 

Месец и половина по-късно Анастасия губи борбата с заболяването. Георги Парцалев в никакъв случай не я не помни. Години по-късно ще каже в изявление:  " Животът по този начин се случи, че всякога, когато срещах любовта, ориста ми я отнемаше “.

Тази обич остава единственият миг, когато артистът обществено приказва за някаква сантиментална връзка с жена. Смъртта на Анастасия белязва сърцето на Парцалев и като че ли го обезверява, че ще откри друга сродна душа.

По-късно му се постанова да се крие и е подложен на непрекъснато наблюдаване от страна на властта. Причината е неговата хомосексуалност. По това време социалистическата власт приемала хомосексуализма като болест, а човек с хомосексуални пристрастености можело да получи 3 години. А обществената стигма била още по-жестока. 

В едно изявление колежката му Стоянка Мутафова загатва, че той " в никакъв случай не е бил забелязван с жена “ и че " не е обичал да приказва за персоналния си живот “.

Приятели на Парцалев настояват, че той е претърпял обич, само че е бил заставен да я държи в загадка. Сред най-големите му страхове било да не загуби обичта на публиката, в случай че истината за него излезе нескрито.

Последните му години са белязани от здравословни проблеми, само че и от отчаяние – от системата, от хората, от живота.

Приятелите му си спомнят, че даже и в последните дни преди гибелта си през 1989 година той продължава да бъде добър, топъл и с неизменимата си усмивка. Умира от същото заболяване, което е лишило тогавашната му обич Анастасия – левкемия.

Въпреки че беше човек, който постоянно носеше смях и наслада, в сърцето на Георги Парцалев живееше една горест, която никой не съумя да заличи.