Аз – лошата, то – самотното
Дали детето ще е по-щастливо, в случай че си посипя главата с пепел?
Мълчах, мълчах, обаче в този момент всичко ще си изплача. Защото ми омръзна да се усещам отговорна пред детето за нещата от живота. И да изкупвам виновността си с нови неточности. Стига, не е почтено. Колко гняв и виновност съм събирала ден след ден… А можеше да е напълно друго.
Когато забременях ми се пушеше ужасно.
Толкова доста, че растящият ми стомах се сгърчваше на топка от порочното предпочитание – за една, за половин цигара най-малко. Пробвах да се заблуждавам с дъвки и ябълки, само че цигареният пушек се виеше непрекъснато пред очите ми. Не устоях, дръпнах си, дръпвах си. И всяко дръпване ми костваше ужасна вина пред нероденото още бебе. Любов към него и ненавист към себе си. Каква ли ужасна майка ще бъда, щом не мога да се лиша от тъпата цигара в името на неговото здраве.
– Вместо да се блъскам в кошмарни видения какво ли неприятно ще се случи с детето поради моите фасове, можех да проявя малко повече воля и зарязвайки пушенето завинаги, да се самонадскоча.
Един проблем по-малко, един мотив за горделивост повече.
Когато синът ми, да е жив и здрав, стана на 6 месеца, взех решение да се върна на работа. Не че съм работохоличка, която изпада в транс при типа на струпани листчета със задания и ги отхвърля с плам, жадувайки нови и нови поръчки от шефа. Не съм подобен човек, само че си обичам специалността. Не по тази причина обаче се върнах в офиса. Оставих детето при бабите,
с цел да не изпадна като непотребен чарк
и след две години да се лутам от врата на врата в търсене на нова работа. А и с цел да можем да си „ разрешаваме “ бананова каша (имаше единствено в „ Кореком “), хубави ританки, бензин за разходки с детето отвън София, за малко море, за ей такива капризи. Освен това ми се струваше непочтено единствено мъжът ми да ни устоя, желаех да си потвърдя, че мога да бъда и самостоятелна. Виждах детето заран рано и за лека нощ. Побърквах се, че други му четат по какъв начин Пипи Дългото чорапче си играе на нещотърсач. На наряди ми ставаше неприятно от терзания дали не е вдигнало температура.
Вечер тичах от спирката към нашия блок нека го видя, преди да е заспало. Разболях се, станах 48 кила.
– И за какво бяха всички тия нерви? Защото тогава не се откри кой да ми каже, че е
пъклен жалко да си вардя кариерата и да пропусна неговите прелестни първи седем години.
Майната й на работата – тя в никакъв случай не свършва. Майната им на парите – банановата каша и марковите дрешки не обезпечават благополучие. Майки, стойте си при децата, когато са дребни, тъй като и те, и вие имате насъщна нужда да се прегръщате, разхождате, целувате, плачете, пеете, милвате. Заедно.
Не имах вяра, че ставам и за майка, и за татко
Не имах вяра в нищо, абе, тотална меланхолия. Не можех да се усмихна откровено, нямах предпочитание да виждам по 7 пъти дневно касетата с Дафи Дък, нито да задуша пресните картофки, както синът ми ги обича – с малко чесън. Не ми се излизаше с приятелки да поклащат тъжно глави, до момента в който се самосъжалявам и самосъжалявам, не ми се говореше с никого. Мълчах си и с детето, а то, горкото, нямаше по какъв начин да избегне унилата ми физиономия.
– И в този тъкмо най-сринат миг нещо се прекатурна, все едно невидима душа ми сподели:
„ Спомни си за барон Мюнхаузен! “
Станах, хванах се за косата и дръпнах нагоре – гушнах сина си и отидохме на кино, на пица, на паратропер (нещо като виенско колело, но по-гадно). Въртяхме се 3 пъти. Повръщах 3 дни. Ефектът беше изумителен: взех си отпуск, отидох на коафьор, станах хала в кухнята, изчетох всички приказки на сина си и му купих колело. Успях да му обясня, че любовта не всеки път е щастлива, само че животът продължава – прекрасен или неприятен, единствено да сме здрави. Известно време живях умерено, без да изпитвам виновност, че съм неприятна майка и никога – татко, когато се влюбих. Влюбих се доста, доста мощно. Детето гледаше изумено
превъплъщението ми от нервна отрудена женица
изглеждаща на 45, вместо на 33 години, в стегната мацка, която върви на работа с неговото колело и си пее (фалшиво) освен под душа, а и на балкона. Харесвах се, само че, да, познахте: усещах се ужасно отговорна, че… хвърча. Че прехвърквам край детето, без да знам и без да ме интересува какъв брой са му писали по изобразяване, по британски, по алгебра, че закъснявам и то ме чака гладно (на балкона). Че ме ревнува.
– Можех да му обясня, че от време на време любовта има благополучен край, да му обръщам повече внимание, да го запитвам за неговите наслади и паники. Не го направих тогава, само че съумях да хвана влака в последната минута. Сега, когато той е на 15, най-сетне и аз пораснах.
Най-после разбрах, че има моменти, в които мълчанието не е злато.
Сега с моето дете си приказваме за хубавите ни и неприятни моменти, за презервативи и какво се случва в чата, за новия клип на Принс и последния тест по литература.
След като си посипах главата с пепел (уви, не от рози), към този момент знам какъв брой отровно е възприятието за виновност. Поетесата Надежда Захариева сподели един път: „ Не оставайте единствено с едно дете, тъй като на първото майките и бащите единствено се учат, упражняват по какъв начин да бъдат положителни родители, а на второто и третото – към този момент знаят. “
Имам още един късмет. Чао, бързам да не го пропусна.
Автор: Адриана Антонова
Инфо: https://www.jenatadnes.com
