Дълго време се чудех да публикувам ли този текст. Дойде му времето. Дори една жена да отиде на п
Дълго време се чудех да обявявам ли този текст. Дойде му времето. Дори една жена да отиде на обзор, откакто го прочете, ще е от изгода.
През 2016 в нашето семейство загубихме двама – братовчедка ми Лори, от рак, на 54 години, и брачна половинка й Пламен, от инфаркт, на 63.
През декември щяха да отбележат 32 години от сватбата си, които прекараха непрестанно дружно. Спомням си по какъв начин Лори ми показа, че като гаджета идвали 15 минути по-рано на среща, с цел да не се принуждават да се чакат – в страна, където е всекидневно да се закъснява.
Ето такива хора бяха, загрижени един за различен, а Лори – за всички, с изключение на за себе си. Понеже нямаха братя и сестри, желаеха огромно семейство. Отгледаха три деца и един внук, към този момент шестгодишен. За който ще останат неясен спомен.
Изработваха църковна утвар. Предполагам, че са били единствените в България. Имаше времена, първоначално, когато печелеха от малко малко добре, само че с доста труд. После пристигна рецесията, а последните години пазарът бе залят с евтина продукция, импорт от Гърция, направена в Индия, и поръчките понижиха.
Живееха и работеха в квартал Павлово, с две от децата си и внука. Така и не съумяха да продадат жилището и да купят къща, както мечтаеха, с цел да си създадат ателие. Работеха долу в мазето, изискванията не бяха изключително положителни, което евентуално също се е отразило на здравето им. Водеха относително отхвърлен живот – ранно ставане, закуска, слизане долу, работа, качване за обяд, отново слизане, работа, качване, вечеря, спане. Последните години Лори работеше в жилището, тъй като гледаше дребния, който им донесе доста наслада. В по-младите си години Лори свиреше на пиано и валдхорна, приключи Музикалната академия, умееше и да рисува.
Лори и Пламен бяха съзнателни, скромни, интелигентни и правилни хора, обичаха това, което вършат, и бяха положителни в работата си. Имаха възприятие за комизъм, в никакъв случай не залитаха политически. Не прекаляваха с нищо, не бяха дебели, арогантни, нахални. Е, пушеха. Но не чак толкоз доста, че това да ги убие.
Лори ми показа един път, че кърви. Беше лятото на 2013, тъкмо след гибелта на вуйна, майка й, която преди време имаше рак, само че в ранна форма и съумя да се излекува.
Kазах на Лори: “Нали ще вземеш ограничения, спомняш си майка ти. ” Тя отвърна: “Да, несъмнено. ” Бях сигурна, че ще го направи, тъй като я познавам и й имам безгранично доверие, като сестра ми е, дружно отраснахме при баба и дядо, грижеше се за мен, постоянно тя е била рационалната и виновната. Улисана в тъпотиите на живота, които ме сполетяха, през идващите две години по този начин и не се сетих да я попитам какво става. Никога няма да си го простя, както и че не споделих на мама, която по нейния си метод нямаше да остави Лори на мира, щеше да я пита непрестанно и да я прати на доктор доста по-рано, както в действителност се случи през последния месец, когато Лори най-сетне й бе споделила за към този момент непрестанните кръвоизливи.
Самата Лори, завъртяна от грижи и работа, тъй като през последните години най-сетне се появиха поръчки, главно от Македония, и тя не можела да остави Пламен да се оправя самичък, по този начин и не е намерила време да си обърне внимание. Както всички мислят. Но това не е напълно по този начин.
И по тази причина го пиша този текст, тъй като провали в системата, здравната, обрекоха на ранна гибел двама честни, читави членове на обществото, които за жалост, се оставиха на системата. Понеже, съгласно тяхното схващане, всички си правят работата, както те самите си вършеха своята. Което не е напълно по този начин.
За страдание доста хора в опазването на здравето, а и освен там, не си правят работата и следствията за всички ни за съдбовни.
Факт е, обаче, че и Лори, и Пламен можеха да се погрижат повече за себе си и че случилото се е и тяхна отговорност. В този текст не упреквам никого, единствено показвам проблеми.
В началото на септември 2015 Лори към този момент толкоз е била отпаднала, от кръвоизливите, че най-сетне е потърсила лекарска помощ. Забавила се е поради работата, тъй като, когато имаха поръчки, клиентите постоянно желаеха всичко да е готово в доста къси периоди и двамата с Пламен нямаха никакво време за нищо друго. Хемоглобинът на Лори бил паднал доста, не е основал съдбовен проблем единствено тъй като се е случвало последователно и организмът е привиквал. Джипито й дала болнично направление. От Хематологията са върнали Лори, неизвестно за какво.
Приели са я в Пирогов, следобеда. Не й бяха дали нито вечеря, нито закуска на идващия ден, нито обяд, даже филийка самун, тъй като не бил очакван дял за нея – болна с толкоз невисок хемоглобин и която кардинално тежи към 50 кг.
Лори не беше почитателка на болничната храна, само че в един миг й е премаляло от апетит, а не е могла да стане да си купи нещо, тъй като е била на системи. Стиснала е зъби, както щеше да ги стиска месеци наред, до гибелта си.
Лори бе от хората, които в никакъв случай няма да обезпокоят другите поради себе си, т.е. не би звъннала да помоли за храна, макар че всички близки биха дохвърчали на мига. Споменавам лишаването от храна през този първи болничен ден, тъй като е симптоматично за неналичието на задоволително грижи за пациентите у нас, за отмиращата човечност. Не мога да си показва болница по света, която оставя пациентите си гладни или в която медицинският личен състав не би се заинтересувал имат ли потребност от нещо, в случай че няма очакван дял и те не са в положение да станат от леглото.
Още тогава, при първия гинекологичен обзор, е станало ясно какво се случва.
Докторката даже се ядосала и се карала на Лори по какъв начин е допустимо толкоз умна, симпатична, млада жена да се отнесе по този начин към здравето си. По телефона Лори споделила на мама, че има голяма миома и още нещо, май раково. Това бе моментът, в който стартира пъкълът, и за самата Лори, и за цялото семейство. На идващия ден се разбра, някак скрито, обаче, че диагнозата е страшна. Информацията не стигна до Лори. А и нямаше удостоверение от проучванията.
Така и не проумях за какво действителното положение на заболяването трябваше да се крие – толкоз време, както и до каква степен Лори, в един миг, по-късно, осъзна положението си, тъй като и тя не споделяше, с цел да не ни тревожи. Но цялостното ми чувство е, че не разбра сериозността на своето заболяване. Тя вярваше до дъно, че ще се оправи, и се бореше и беше подготвена да се бори до дъно. Няма го и Пламен да го запитвам дали най-малко него са уведомили, както е редно.
Водиха Лори приета в болница в Пирогов май цели три седмици, не съм изцяло сигурна, само че останах с това усещане от думите й. През първата в действителност лежа, до момента в който й се вдигне хемоглобинът и й създадат биопсия. Резултатите не демонстрираха онкологично заболяване. Но се оказа, че биопсията не била взета както би трябвало. Докторът прати Лори у дома, да бъде със фамилията си по празниците (22 септември) и за рождения си ден (23 септември) и да се върне след седмица за нова биопсия. Чудех се за какво се губеше време. Сега си мисля, че може би просто е нямало значение.
Междувременно аз се пробвах да схвана какво се случва. Единият ми източник удостовери страшната диагноза, другият – диагнозата бактериална зараза, с която Лори бе изписана от Пирогов, защото и повторната биопсия не посочила
рак. Всички си отдъхнахме.
Изпратиха я за интервенция, с рекомендация да отиде при хирурга, считан за най-хубав в България. Аз научих, че самият той бил опериран неотдавна и това още повече е повлияло на мрачния му темперамент. Обадих се на Лори да я предупредя. Тя сподели, че няма сили за допустимо жестоко отношение, и се отхвърли от него, само че се отхвърли и тъй като знаеше, че нямала рак, единствено миома, а при този хирург не може по Здравна каса и щеше да коства прекомерно доста пари.
Междувременно Лори настина. Затова нейните хора отидоха в Майчин дом и уговориха там интервенция с първия лекар, на който попаднаха, което се оказа и шанс – може би, а може би не. Но Лори беше удовлетворена от него, от отзивчивото му отношение.
Приеха я, откакто пребори грипа, и я оперираха на 22 октомври (дядо ни умря на тази дата през 1996, и той си отиде поради Бърза помощ, като Пламен, т.е 20 години по-късно нищо не се е променило).
Операцията удостовери рак – на яйчника, обхванал цялата матка, другия яйчник. Всичко беше махнато, само че имаше разсейки по перитонеума (серозната ципа, покриваща стените на коремната празнина и вътрешните органи), съгласно епикризата, в която ракът бе избран като 1 етап (при разсейки?). Препоръчваше се химиотерапия, от 4 до 6 курса, и преценка за лимфна дисекция. Не стана ясно имало ли е потребност от изчистване на лимфите и за какво тази преценка би трябвало да се прави след химиотерапията, никаква съответна информация не бе дадена. Доколкото разбирам, това е нормална процедура у нас.
Знаете ли по какъв начин я бяха зашили Лори – в лявата страна на корема й бяха оставили буца, която стърчеше и контрастираше с гладката дясна страна. Сестрата, която й сменяла превръзката, хлъцнала, като видяла, и погледнала Лори въпросително
над очилата. Лори носеше очила и ми показваше по какъв начин тъкмо я била погледнала.
Това, на красива, слаба жена, която не наподобява на годините си, както биха споделили в България, и на всичкото от горната страна заплаща за екип – 900 лв. май бяха. Но може би по този начин вършат, надве-натри, когато са те отписали като нелечимо болна.
Следва на стр. 2
Страница на публикацията: 01020304
През 2016 в нашето семейство загубихме двама – братовчедка ми Лори, от рак, на 54 години, и брачна половинка й Пламен, от инфаркт, на 63.
През декември щяха да отбележат 32 години от сватбата си, които прекараха непрестанно дружно. Спомням си по какъв начин Лори ми показа, че като гаджета идвали 15 минути по-рано на среща, с цел да не се принуждават да се чакат – в страна, където е всекидневно да се закъснява.
Ето такива хора бяха, загрижени един за различен, а Лори – за всички, с изключение на за себе си. Понеже нямаха братя и сестри, желаеха огромно семейство. Отгледаха три деца и един внук, към този момент шестгодишен. За който ще останат неясен спомен.
Изработваха църковна утвар. Предполагам, че са били единствените в България. Имаше времена, първоначално, когато печелеха от малко малко добре, само че с доста труд. После пристигна рецесията, а последните години пазарът бе залят с евтина продукция, импорт от Гърция, направена в Индия, и поръчките понижиха.
Живееха и работеха в квартал Павлово, с две от децата си и внука. Така и не съумяха да продадат жилището и да купят къща, както мечтаеха, с цел да си създадат ателие. Работеха долу в мазето, изискванията не бяха изключително положителни, което евентуално също се е отразило на здравето им. Водеха относително отхвърлен живот – ранно ставане, закуска, слизане долу, работа, качване за обяд, отново слизане, работа, качване, вечеря, спане. Последните години Лори работеше в жилището, тъй като гледаше дребния, който им донесе доста наслада. В по-младите си години Лори свиреше на пиано и валдхорна, приключи Музикалната академия, умееше и да рисува.
Лори и Пламен бяха съзнателни, скромни, интелигентни и правилни хора, обичаха това, което вършат, и бяха положителни в работата си. Имаха възприятие за комизъм, в никакъв случай не залитаха политически. Не прекаляваха с нищо, не бяха дебели, арогантни, нахални. Е, пушеха. Но не чак толкоз доста, че това да ги убие.
Лори ми показа един път, че кърви. Беше лятото на 2013, тъкмо след гибелта на вуйна, майка й, която преди време имаше рак, само че в ранна форма и съумя да се излекува.
Kазах на Лори: “Нали ще вземеш ограничения, спомняш си майка ти. ” Тя отвърна: “Да, несъмнено. ” Бях сигурна, че ще го направи, тъй като я познавам и й имам безгранично доверие, като сестра ми е, дружно отраснахме при баба и дядо, грижеше се за мен, постоянно тя е била рационалната и виновната. Улисана в тъпотиите на живота, които ме сполетяха, през идващите две години по този начин и не се сетих да я попитам какво става. Никога няма да си го простя, както и че не споделих на мама, която по нейния си метод нямаше да остави Лори на мира, щеше да я пита непрестанно и да я прати на доктор доста по-рано, както в действителност се случи през последния месец, когато Лори най-сетне й бе споделила за към този момент непрестанните кръвоизливи.
Самата Лори, завъртяна от грижи и работа, тъй като през последните години най-сетне се появиха поръчки, главно от Македония, и тя не можела да остави Пламен да се оправя самичък, по този начин и не е намерила време да си обърне внимание. Както всички мислят. Но това не е напълно по този начин.
И по тази причина го пиша този текст, тъй като провали в системата, здравната, обрекоха на ранна гибел двама честни, читави членове на обществото, които за жалост, се оставиха на системата. Понеже, съгласно тяхното схващане, всички си правят работата, както те самите си вършеха своята. Което не е напълно по този начин.
За страдание доста хора в опазването на здравето, а и освен там, не си правят работата и следствията за всички ни за съдбовни.
Факт е, обаче, че и Лори, и Пламен можеха да се погрижат повече за себе си и че случилото се е и тяхна отговорност. В този текст не упреквам никого, единствено показвам проблеми.
В началото на септември 2015 Лори към този момент толкоз е била отпаднала, от кръвоизливите, че най-сетне е потърсила лекарска помощ. Забавила се е поради работата, тъй като, когато имаха поръчки, клиентите постоянно желаеха всичко да е готово в доста къси периоди и двамата с Пламен нямаха никакво време за нищо друго. Хемоглобинът на Лори бил паднал доста, не е основал съдбовен проблем единствено тъй като се е случвало последователно и организмът е привиквал. Джипито й дала болнично направление. От Хематологията са върнали Лори, неизвестно за какво.
Приели са я в Пирогов, следобеда. Не й бяха дали нито вечеря, нито закуска на идващия ден, нито обяд, даже филийка самун, тъй като не бил очакван дял за нея – болна с толкоз невисок хемоглобин и която кардинално тежи към 50 кг.
Лори не беше почитателка на болничната храна, само че в един миг й е премаляло от апетит, а не е могла да стане да си купи нещо, тъй като е била на системи. Стиснала е зъби, както щеше да ги стиска месеци наред, до гибелта си.
Лори бе от хората, които в никакъв случай няма да обезпокоят другите поради себе си, т.е. не би звъннала да помоли за храна, макар че всички близки биха дохвърчали на мига. Споменавам лишаването от храна през този първи болничен ден, тъй като е симптоматично за неналичието на задоволително грижи за пациентите у нас, за отмиращата човечност. Не мога да си показва болница по света, която оставя пациентите си гладни или в която медицинският личен състав не би се заинтересувал имат ли потребност от нещо, в случай че няма очакван дял и те не са в положение да станат от леглото.
Още тогава, при първия гинекологичен обзор, е станало ясно какво се случва.
Докторката даже се ядосала и се карала на Лори по какъв начин е допустимо толкоз умна, симпатична, млада жена да се отнесе по този начин към здравето си. По телефона Лори споделила на мама, че има голяма миома и още нещо, май раково. Това бе моментът, в който стартира пъкълът, и за самата Лори, и за цялото семейство. На идващия ден се разбра, някак скрито, обаче, че диагнозата е страшна. Информацията не стигна до Лори. А и нямаше удостоверение от проучванията.
Така и не проумях за какво действителното положение на заболяването трябваше да се крие – толкоз време, както и до каква степен Лори, в един миг, по-късно, осъзна положението си, тъй като и тя не споделяше, с цел да не ни тревожи. Но цялостното ми чувство е, че не разбра сериозността на своето заболяване. Тя вярваше до дъно, че ще се оправи, и се бореше и беше подготвена да се бори до дъно. Няма го и Пламен да го запитвам дали най-малко него са уведомили, както е редно.
Водиха Лори приета в болница в Пирогов май цели три седмици, не съм изцяло сигурна, само че останах с това усещане от думите й. През първата в действителност лежа, до момента в който й се вдигне хемоглобинът и й създадат биопсия. Резултатите не демонстрираха онкологично заболяване. Но се оказа, че биопсията не била взета както би трябвало. Докторът прати Лори у дома, да бъде със фамилията си по празниците (22 септември) и за рождения си ден (23 септември) и да се върне след седмица за нова биопсия. Чудех се за какво се губеше време. Сега си мисля, че може би просто е нямало значение.
Междувременно аз се пробвах да схвана какво се случва. Единият ми източник удостовери страшната диагноза, другият – диагнозата бактериална зараза, с която Лори бе изписана от Пирогов, защото и повторната биопсия не посочила
рак. Всички си отдъхнахме.
Изпратиха я за интервенция, с рекомендация да отиде при хирурга, считан за най-хубав в България. Аз научих, че самият той бил опериран неотдавна и това още повече е повлияло на мрачния му темперамент. Обадих се на Лори да я предупредя. Тя сподели, че няма сили за допустимо жестоко отношение, и се отхвърли от него, само че се отхвърли и тъй като знаеше, че нямала рак, единствено миома, а при този хирург не може по Здравна каса и щеше да коства прекомерно доста пари.
Междувременно Лори настина. Затова нейните хора отидоха в Майчин дом и уговориха там интервенция с първия лекар, на който попаднаха, което се оказа и шанс – може би, а може би не. Но Лори беше удовлетворена от него, от отзивчивото му отношение.
Приеха я, откакто пребори грипа, и я оперираха на 22 октомври (дядо ни умря на тази дата през 1996, и той си отиде поради Бърза помощ, като Пламен, т.е 20 години по-късно нищо не се е променило).
Операцията удостовери рак – на яйчника, обхванал цялата матка, другия яйчник. Всичко беше махнато, само че имаше разсейки по перитонеума (серозната ципа, покриваща стените на коремната празнина и вътрешните органи), съгласно епикризата, в която ракът бе избран като 1 етап (при разсейки?). Препоръчваше се химиотерапия, от 4 до 6 курса, и преценка за лимфна дисекция. Не стана ясно имало ли е потребност от изчистване на лимфите и за какво тази преценка би трябвало да се прави след химиотерапията, никаква съответна информация не бе дадена. Доколкото разбирам, това е нормална процедура у нас.
Знаете ли по какъв начин я бяха зашили Лори – в лявата страна на корема й бяха оставили буца, която стърчеше и контрастираше с гладката дясна страна. Сестрата, която й сменяла превръзката, хлъцнала, като видяла, и погледнала Лори въпросително
над очилата. Лори носеше очила и ми показваше по какъв начин тъкмо я била погледнала.
Това, на красива, слаба жена, която не наподобява на годините си, както биха споделили в България, и на всичкото от горната страна заплаща за екип – 900 лв. май бяха. Но може би по този начин вършат, надве-натри, когато са те отписали като нелечимо болна.
Следва на стр. 2
Страница на публикацията: 01020304
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ