Дълго отлагах написването на този коментар. Щеше ми се да

Дълго отлагах написването на този коментар. Щеше ми се да пропусна думата Агония, в случай че може изобщо да я изтрия от речника. Все едно в близост са единствено цветя и рози. Но не е по този начин, за жалост.
Агонията е на всички места край нас, множеството хора минават през нея, поединично, или, което е по-лошо, заедно. Така както има агонизиращи хора, по този начин има и агонизиращи общества.
Ето първоначално нещо по-забавно и философско по тематиката, откъс от стихотворението „ Агонио сладка ” от едноименната книга на Константин Павлов:
Първото ми умиране –
като прекарване –
беше извънредно.
Повторенията изхабиха възприятието.
Предвкусването на самата гибел обаче –
лъх, тембър, мирис, привидение –
създава по-сладостни тръпки.
Очевидно ненадминатият стихотворец и сатирик сполучливо се оправя със задачата, като иронично естетизира личната си мъка, мъката на личния си живот (който се интересува, може да огледа в Интернет).
За нас обаче, багра се, това ще е непостижима задача. Агонията в България е назад пропорционална на визията ни за Щастието, както е известно българите възприемат себе си като едни от най-нещастните хора на света. Впрочем, вероятно една от аргументите страна като Бутан да е надалеч по-напред от нас в класацията за свободата на словото и медиите е, че тя мери своето Брутно национално благополучие (който се интересува, да огледа в Интернет).
През последните тридесет години от Българския безпорядък, годините на по този начин наречения Преход, нашето общество изпадаше в разнообразни положения. Първи бе възторгът от вярата, който първоначално доближаваше до еуфория. Когато първата вяра не се сбъдна, със същата мощ избухна гневът от разочарованието. Когато този цикъл се повтори, еуфорията и гневът бяха отслабнали. Все още мъката я нямаше. Това упражнение продължи да се повтаря и потретя, като последователно еуфорията, вярата, разочарованието и гневът се изпариха в маранята на личното ни примирие. Дойде отчаянието и с него Агонията. Енергията от еуфорията и гневът не изчезна, през днешния ден тя подхранва Агонията. Затова и нашата Агония е толкоз забележима, толкоз осезаема, толкоз мъчителна. Ако деликатно се огледаме край себе си, ще забележим помръкналите очи на обезверени хора, които, съгласно статистиката, са близо половината от популацията на страната. Ако поемем надълбоко въздух, ще усетим сладкия аромат на изгниване, гниенето на нашите тела и души. Ако надникнем зад дебелите мраморни зидове на Цитаделата, ще усетим циничното равнодушие на Партията-Държава и нейните чиновници, неразделна част от хранителната верига към незаконната, корумпирана, олигархична върхушка.
Ситуацията в страната е безрадостна, безнадеждна. Младите хора я напуснаха и не престават да я напущат, пенсионерите ровят из кошчетата за отпадък, инвалидите умират пред лечебните заведения, лекарите и сестрите стачкуват и също се гласят да потеглят накъдето им видят очите. Обществото, доколкото го има, е разграничено на две от голяма бездна.
Все отново, в цялата безизходност на думата има и нещо оптимистично. Агония (от гръцки) значи и битка, въпреки и предсмъртна битка. Борба за оцеляване, за живот, за смяна.
Kойто се интересува, да огледа в...себе си. 
 
Автор: Калин Илиев
__
„ Азбучник на българския безпорядък ” съставлява поредност от мнения, чиито наименования следват последователността на буквите в българската писменост. Подобен метод има упоритостта да очертае оптимално необятен кръг от тематики, като открие техните връзки сред буквите, думите и словото през хаоса на Прехода. Другите текстове от поредицата четете ТУК.