Далеч отвъд орбитата на Нептун, в студения и вечен мрак,

Далеч оттатък орбитата на Нептун, в студения и безконечен мрак, се движи фантом. Името му е Седна. Тя не е просто следващата канара в необятното пространство, а делегат от най-тъмните и остарели кътчета на нашата Слънчева система. И скоро, за първи път от 11 000 години, този тайнствен свят ще се приближи на най-кратко разстояние от нас. Човечеството има един-единствен късмет да надникне в тайните му. Проблемът? Това може би е най-голямото галактическо предизвикателство, което в миналото сме си поставяли.

Защо Седна? Мистерията на ръба на света

Нека бъдем почтени: през миналите няколко десетилетия визията ни за Слънчевата система се прекатурна с главата надолу. Преди си мислехме, че оттатък Плутон няма съвсем нищо. Но откритията на обекти като Ерида, Макемаке и, несъмнено, Седна демонстрираха, че в зоната на здрача съществува независим личен живот, прикрит от нас.

Но Седна е специфична. Нейната орбита е невероятна. Представете си галактически бумеранг: Седна прекарва по-голямата част от 11 400-годишното си странствуване на невъобразимо разстояние от близо 1000 астрономически единици (а.е.) от Слънцето, съвсем 25 пъти по-далеч от Плутон. Това към този момент е притежание на хипотетичния облак на Оорт – мразовит контейнер, който съхранява „ строителните материали “, останали от пораждането на Слънцето. И единствено за къс миг, съгласно галактическите стандарти, той лети „ на посетители “ във вътрешната част на системата, приближавайки се до нас на 76 AU.

Именно това я прави толкоз скъпа. По създание Седна е капсула на времето. Тя не е била изложена на интензивната слънчева радиация или на гравитационното въздействие на планетите колоси. Изследвайки нейния състав, можем да получим съвсем недокоснат запис на това, от какво се е състояла нашата Слънчева система преди 4,5 милиарда години. Това не е просто следващият транснептунов обект, а ключът към разбирането на личния ни генезис.

Тик-так: неумолимото назад преброяване до 2076 година

И ето я огромната конспирация: идващото сходно „ галактическо свиждане “ ще се състои през 2076 година Последният път Седна е била толкоз близо, когато нашите предшественици преди малко са усвоили земеделието и са се сбогували с каменната епоха. Следващият късмет ще пристигна след 114 века. Живеем в неповторим миг, когато този прозорец от благоприятни условия е отворен.

Но „ близо “ е релативно разбиране. Дори в най-близката си точка Седна ще бъде два пъти по-далеч от Слънцето, в сравнение с Плутон. Да се стигне до такава степен благодарение на обичайните химически ракети е съвсем невъзможна задача. Пътуването ще отнеме 30 или даже 50 години, а до момента в който дойде, галактическият транспортен съд ще може единствено да профучи около нея, правейки няколко размазани фотоси. Нуждаем се от нещо кардинално ново.

Избор на оръжие: платна против термоядрен синтез

На бюрото на инженерите лежат два футуристични плана, всеки от които звучи като научна фантастика.

Слънчево платно. Елегантно и красиво решение. Огромно, свръхтънко платно, което улавя налягането на слънчевата светлина (да, фотоните имат подтик!) и постепенно, само че несъмнено форсира транспортното средство. Това е като сърфиране в космоса. Такъв транспортен съд би могъл да доближи Седна доста по-бързо, за към 10-15 години. Но има едно огромно „ само че “: той няма да има никакви спирачки. Мисията със слънчевото платно е мач с една врата. Подобно на галактическия транспортен съд „ Нови хоризонти “ при Плутон, той ще може да профучи единствено за няколко часа, събирайки данни. Ценно? Несъмнено. Но това не е задоволително за подобен неповторим обект. Двигател с пряк термоядрен синтез. Това е нещо, което трансформира разпоредбите на играта. Идеята е да се сътвори дребна, следена звезда вътре в мотора. Реакцията на термоядрения синтез ще изхвърля частиците с колосална скорост, създавайки непрекъсната и мощна двигателна сила. Това не е просто мотор, това е същински пробив. Какво прави той? Първо, скорост. Мисията до Седна ще бъде съкратена до 7-10 години. Второ, и най-важното, маневреност. този мотор ще ни разреши освен да прелетим, само че и да забавим ход и да навлезем в орбитата на Седна. Това трансформира късата среща в пълноценни връзки. Космическият транспортен съд ще може да учи обекта в продължение на години, да картографира повърхността му, да проучва състава на леда и може би даже да пусне модул за кацане. Полезният товар на сходна задача може да доближи 1500 кг – това е цяла научна лаборатория спрямо няколкото кг принадлежности на слънчевото платно.

Студен душ за запалянковците: провокациите на задачата

Звучи ужасно, нали? Но преди да стартираме да стягаме куфарите си за полет до Седна, си коства да осъзнаем мащаба на провокациите.

Термоядрените мотори към момента са единствено на доктрина и в ранните стадии на лабораторните тествания. Все още никой не е съумял да обезпечи устойчиво задържане на плазмата в продължение на доста години, което е належащо за космичен полет. Надеждността на сходна система в дълбокия космос, надалеч от всякаква помощ, е съществена техническа спънка.

Но даже и да решим казуса с мотора, към момента остава въпросът за връзката. Ще са нужни към 13 часа, с цел да може сигналът от Земята до Седна да доближи до местоназначението си. И още толкоз време, с цел да се върне назад. Това значи, че няма по какъв начин да управляваме апарата в действително време. Всяка маневра, всяка команда би трябвало да бъде изчислена и програмирана 24 часа авансово. Една неточност в изчисленията ще бъде съдбовна, а ние ще можем да разберем за това едвам на идващия ден.

Защо ни е належащо това?

Мисията до Седна не е просто следващата стъпка в проучването на космоса. Тя е скок през бездната. Това е предизвикателство, което ще ни принуди да създадем технологии, за които през днешния ден единствено мечтаем. Двигателят с термоядрен синтез, създаден за тази задача, ще отвори пред нас цялата Слънчева система, трансформирайки полетите до Юпитер и Сатурн в рутинни.

Но най-важна е науката. Като хванем този мразовит фантом за опашката, можем да се докоснем до зората на времето. Ще разберем от кое място са се появили Земята, Марс и ние самите. Това е фундаментален въпрос, чийто отговор може би се крие там, в студения мрак, на половината път към звездите.

Имаме малко повече от половин век. Времето изтича. И да пропуснем този късмет, който се случва един път на 140 генерации, би било непростима неточност.