Не си мълчеше тогава, не си мълчи и днес, когато става на 80. Тогава не беше просто партиен член и герой на социалистическия труд, а убеден комунист, каквато си остана и до днес
Да си спомним за административната промяна у нас през 1987 год.
При гласуването й в Народното събрание само Нешка Робева в качеството си на народен представител не подвига ръка, тъй като на родния й Русе му е отредено да попадне под ръководството на Разград в новата Разградска област.
На 26 август 1987 година жителите на близо 200-хилядния тогава Русе се разсъниха поданици на Разградска област.
Тогава, в духа на така наречен Юлска идея, с Указ 2704 на Държавния съвет, утвърден от политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия и гласувано в Парламента, беше несъмнено ново териториално разделяне и градът с 23-вековна история, административен център от римско време, четвърти (тогава) по величина град в България, стана вилает на Разград. Или, както се майтапиха зевзеците, Разград се снабди с пристанище. Подобна бе участта на старопрестолния Велико Търново, който стана подвластен на Ловеч, а мощните по това време Видин, Плевен и Стара Загора – бяха подчинени надлежно на Михайловград, Ловеч и Хасково.
Критериите, по които са били избрани новите регионални центрове и до ден сегашен остават неразбираеми. Като една от главните аргументи за новото административно разделяне тогава се показва, че над 3/4 от финансовите потоци, ориентирани към 28-те окръга на страната, се усвояват от окръжните центрове, а този модел на систематизиране на ресурсите в страната задълбочава и изостря несъгласията сред центъра и периферията. Според други – надвили са местническите усеща на част от тогавашния партиен хайлайф. Специално за Разградска област се приказва, че е победило мнението на родения в Лозница Пенчо Кубадински. Според трети, „ промяната “ е била опит на Тодор Живков „ безкръвно “ да се освободи от някои локални партийни феодали.
Противопоставянето на разполагащите със забележителен стопански, административен и кадрови капацитет одобрени центрове (над 80 на 100 от управителния състав на новоизградените регионални, партийни и държавни структури пътуваха от Русе до Разград и обратно) на новоизлюпените такива, включи в борбата и популацията. Хората от новите регионални центрове се почувстваха ощастливени, тези от изгубилите статута – унизени. Защото нищо изключително не се бе трансформирало – старите поделения на ведомствата си останаха в старите окръзи, единствено губернаторските местоседалища се трансформираха. И цялата местническа пара под налягане отиде в свирката на административното псевдопреустройство.
През 1990 година Разградска област е преименувана на Русенска област, а седалището е преместено в гр. Русе. Административната карта на България в този си тип съществува до 1998 год., когато държавното управление на Иван Костов възвръща броя на старите окръзи, към този момент под името „ области ”.
„ Нешка няма неточност “ – споделяха хората в годините на нейната най-голяма популярност. Живков пращаше депеша след депеша до нея и гимнастичките й, след всяка тяхна победа ги приемаше по този начин, като че ли са ни освободили от Съветския съюз. Дори си разрешавал да каже и по някоя шегичка против братушките, с цел да насърчи девойките още повече. Но когато Нешка в действителност сбърка – съгласно партийните догми – внезапно всичко се обърка.
Именно тя гласоподава против едно от най-гламавите решения на към този момент обърканото Политбюро, с което родният й Русе мина в Разградска област. Нешка гласоподава „ срещу “ в Народното събрание – нещо нечувано в комунистическата история на България, след унищожаването на опозицията в края на 40-те години. И незабавно започнаха да й търсят цаката. Но не можаха да я пречупят. Тя се изправи сама против системата, чийто идеали споделяше, само че беше непримирима против неправдата, фалша и лицемерието й. Беше оплюта, само че остана несломима, по този начин както й през днешния ден!
