От разярен ангел до метъл катаклизъм: Skunk Anansie и Gojira в първия ден на Hills of Rock
Да си на Hill " s of Rock е като да влезеш в различен свят - свят, в който музиката е закон, бирата е валута, а вибрацията под краката ти е по-силна от всеки басов усилвател.
Сцената те удря още отдалеко - гласове, викове, тежки китари, светлини, пироефекти. А публиката? Смес от метъли, алтърнатив души, пънкари, инцидентни почитатели и хора, пристигнали просто да се изгубят в три дни цялостен музикален безпорядък.
Моментът, в който слънцето залязва над Пловдив, сцената се озарява, а обичаната ти тайфа излиза пред хиляди ръце във въздуха... това не се разказва - това се претърпява.
Hill " s of Rock не е фестивал, а обред на свободата, където никой не те съди, всички те схващат и всеки момент остава в прахта под обувките ти... и в сърцето ти.
Въпреки жегите, които по никакъв начин не са за занемаряване в Пловдив, първият ден на фестивала мина по-добре, в сравнение с си го представях даже. Организацията беше на равнище - за влизане, излизане, пиянство, храна, тоалетни, всичко беше супер. Слушах много банди на всички подиуми - от Керана и Космонавтите, Cool Den и Urban Grey до Ревю и Extreme, само че с цялото си внимание, сърце, душа, глас и тяло за танци посветих на Skunk Anansie и Gojira, Две групи. Два свята. Една основна цена. И една нощ, която мъчно ще не помни.
Skunk Anansie - когато гласът прорязва, а сърцето гори
Малко преди Skunk Anansie да излязат на сцената, чувствам леко напрежение, само че не неприятно, а леко гъделичкащо такова, което ми подсказва, че ще бъде именито. Всички хора в близост приказват, някои още се съвземат от предната група Extreme. И внезапно - мрачевина. Само пулсиращ темп и контур в прожектора. На сцената стъпва Skin - с бръсната глава, облечена като войник от бъдещето. Първите секунди тишина се раздират от вокален вик, който реже като нож през мрака. И почитателите (включително и аз) полудяват.
Skunk Anansie не вършат шоу, а изповед. Парчета като " I Can Dream ", " Weak ", " Because of You " и несъмнено, паметната " Hedonism ", се леят като яд, подправен с деликатност.
Skunk Anansie
Бандата е стегната като пестник. Китарите режат, басът вибрира в гърдите, а барабаните държат в темп с пулса на Skin. Но освен музиката им е тази, която сграбчва и те държи за гърлото от самото начало. Присъствието на Skin на сцената е най-незабравимото. А то е решително, леко жестоко, само че в същото време и някак нежно - напряко брутално. Всичко в нея е толкоз смело, откровено и на място. Тя не пее песните си, а ги изкрещява от името на всички, които в миналото са били наранени, подценявани, заглушавани.
Най-силен миг? Всеки един от началото на самия край. Тази жена е истинска стихия и се веселя, че ме връхлетя по този метод.. И това е единствено началото...
Gojira - метъл от утробата на планетата
След Skunk Anansie идва късият миг на тишина от основната сцена, нарушаван само от някои викове на почитатели, попрекалили с бирите. Но нещо стартира да се случва. Осветлението става приглушено. Дълбоки индъстриал трептения се изливат по земята под краката в композиция с огньове, които палят сърцата на почитателите от кеф.
Gojira
И тогава си давам сметка, че това не е просто идната група - това е персонална промяна, която се случва ария след ария. А с първите удари на " Born for One Thing " чувствам, че влизам в различен свят.
Френските майстори на тежкия прогресив метъл основават нещо като естествена буря - комбинация от яд и нематериалност, която не моли да я схванеш, а принуждава да я почувстваш.
" Stranded ", " Silvera ", " Flying Whales ", " The Chant ", " Mea culpa (Ah! Ça ira!) " - всяка ария е като обособен свят. Звуковият пейзаж е величествен: китарните рифове се редуват с атмосферни паузи, а барабаните на Марио Дюплантие са като сърдечен темп на планета в мъка.
Фронтменът Джо Дюплантие не приказва доста. Но когато заприказва, споделя истини. За природата, за индивида, за отговорността, за болката. Това не е концерт. Това е екологично и прочувствено пробуждане, под формата на метъл обред.
Gojira
Има моменти, в които музиката безусловно ме залива - усещам се като дребна част от нещо голямо, антично, изначално. Потъвам в ритъма, в светлините и мощните текстове, които ме карат да се замисля за толкоз доста неща. И не желая да изляза от този баснословен свят.
Ако би трябвало да обобщя, ще кажа, че Skunk Anansie и Gojira са две групи, които нямат нищо общо една с друга и може би тъкмо по тази причина се допълват съвършено. Едните те карат да крещиш с глас, другите - със сърце.
Едните водят война с човешките демони, другите - с световните. Едните са цветна стихия, другите - черна лавина. Но и двете банди те оставят с едно и също възприятие, когато светлините угаснат: " Бях там. Преживях го. И към този момент не съм същият. "
Сцената те удря още отдалеко - гласове, викове, тежки китари, светлини, пироефекти. А публиката? Смес от метъли, алтърнатив души, пънкари, инцидентни почитатели и хора, пристигнали просто да се изгубят в три дни цялостен музикален безпорядък.
Моментът, в който слънцето залязва над Пловдив, сцената се озарява, а обичаната ти тайфа излиза пред хиляди ръце във въздуха... това не се разказва - това се претърпява.
Hill " s of Rock не е фестивал, а обред на свободата, където никой не те съди, всички те схващат и всеки момент остава в прахта под обувките ти... и в сърцето ти.
Въпреки жегите, които по никакъв начин не са за занемаряване в Пловдив, първият ден на фестивала мина по-добре, в сравнение с си го представях даже. Организацията беше на равнище - за влизане, излизане, пиянство, храна, тоалетни, всичко беше супер. Слушах много банди на всички подиуми - от Керана и Космонавтите, Cool Den и Urban Grey до Ревю и Extreme, само че с цялото си внимание, сърце, душа, глас и тяло за танци посветих на Skunk Anansie и Gojira, Две групи. Два свята. Една основна цена. И една нощ, която мъчно ще не помни.
Skunk Anansie - когато гласът прорязва, а сърцето гори
Малко преди Skunk Anansie да излязат на сцената, чувствам леко напрежение, само че не неприятно, а леко гъделичкащо такова, което ми подсказва, че ще бъде именито. Всички хора в близост приказват, някои още се съвземат от предната група Extreme. И внезапно - мрачевина. Само пулсиращ темп и контур в прожектора. На сцената стъпва Skin - с бръсната глава, облечена като войник от бъдещето. Първите секунди тишина се раздират от вокален вик, който реже като нож през мрака. И почитателите (включително и аз) полудяват.
Skunk Anansie не вършат шоу, а изповед. Парчета като " I Can Dream ", " Weak ", " Because of You " и несъмнено, паметната " Hedonism ", се леят като яд, подправен с деликатност.
Skunk Anansie
Бандата е стегната като пестник. Китарите режат, басът вибрира в гърдите, а барабаните държат в темп с пулса на Skin. Но освен музиката им е тази, която сграбчва и те държи за гърлото от самото начало. Присъствието на Skin на сцената е най-незабравимото. А то е решително, леко жестоко, само че в същото време и някак нежно - напряко брутално. Всичко в нея е толкоз смело, откровено и на място. Тя не пее песните си, а ги изкрещява от името на всички, които в миналото са били наранени, подценявани, заглушавани.
Най-силен миг? Всеки един от началото на самия край. Тази жена е истинска стихия и се веселя, че ме връхлетя по този метод.. И това е единствено началото...
Gojira - метъл от утробата на планетата
След Skunk Anansie идва късият миг на тишина от основната сцена, нарушаван само от някои викове на почитатели, попрекалили с бирите. Но нещо стартира да се случва. Осветлението става приглушено. Дълбоки индъстриал трептения се изливат по земята под краката в композиция с огньове, които палят сърцата на почитателите от кеф.
Gojira
И тогава си давам сметка, че това не е просто идната група - това е персонална промяна, която се случва ария след ария. А с първите удари на " Born for One Thing " чувствам, че влизам в различен свят.
Френските майстори на тежкия прогресив метъл основават нещо като естествена буря - комбинация от яд и нематериалност, която не моли да я схванеш, а принуждава да я почувстваш.
" Stranded ", " Silvera ", " Flying Whales ", " The Chant ", " Mea culpa (Ah! Ça ira!) " - всяка ария е като обособен свят. Звуковият пейзаж е величествен: китарните рифове се редуват с атмосферни паузи, а барабаните на Марио Дюплантие са като сърдечен темп на планета в мъка.
Фронтменът Джо Дюплантие не приказва доста. Но когато заприказва, споделя истини. За природата, за индивида, за отговорността, за болката. Това не е концерт. Това е екологично и прочувствено пробуждане, под формата на метъл обред.
Gojira
Има моменти, в които музиката безусловно ме залива - усещам се като дребна част от нещо голямо, антично, изначално. Потъвам в ритъма, в светлините и мощните текстове, които ме карат да се замисля за толкоз доста неща. И не желая да изляза от този баснословен свят.
Ако би трябвало да обобщя, ще кажа, че Skunk Anansie и Gojira са две групи, които нямат нищо общо една с друга и може би тъкмо по тази причина се допълват съвършено. Едните те карат да крещиш с глас, другите - със сърце.
Едните водят война с човешките демони, другите - с световните. Едните са цветна стихия, другите - черна лавина. Но и двете банди те оставят с едно и също възприятие, когато светлините угаснат: " Бях там. Преживях го. И към този момент не съм същият. "
Източник: lifestyle.bg
КОМЕНТАРИ