Да си жив и здрав е пожеланието, с което хората

„ Да си жив и здрав ” е пожеланието, с което хората нормално стартират поздравленията си за празниците. А това се случва толкоз постоянно, че от време на време даже се изрича по инерция – сякаш е факсимиле, което е наложително да бъде пожелано. Замисляли ли сме се обаче какво би станало, в случай че животът и здравето не вървят ръка за ръка в една посока, а се изправят като врагове челно едно против друго? Например, когато здравословното положение се утежни дотолкоз, че поради него околните изоставят човек сам в битката за оцеляване и го обрекат да скита, наедно с „ невидимите хора ” – тези, чийто дом е на улицата.

Дали в този по този начин именуван цивилизован свят от време на време не се оказва, че индивидът е човек единствено до момента в който му го разрешава здравословното положение? Това е въпросът, пред който се изправяме през днешния ден в рубриката „ Невидимите хора ”, а в опита си да потърсим отговор ще ви разкажем историята на 60-годишният Йосиф от Пловдив, заставен да скита по улиците таман поради диагнозата си.
Прочетете още
Срещаме се с него покрай резервоар на Сточна гара, който той постепенно преглеждаше, до момента в който аз се приближавах от другия завършек на улицата. В един миг усети, че го следя и спря да рови, застана спокойно, с отпуснати ръце и редуциран взор.

- Изгубихте ли нещо? – споделих, с цел да го заговоря. Отговорът ми се струваше повече от явен – изглеждаше като човек, изгубил съвсем всичко в живота. Но очевидно не и достолепието си, щом се засрами от постъпката си.

- Не, не, нищо не съм изгубил. – В този миг едрата му фигура ми се стори да се смалява – евентуално от стеснение, поради това, че съм го видяла да рови в кофата.

- А по какъв начин Ви е името? – попитах.

- Името ми е библейско, – показа той и чак тогава ме погледна в очите. Леко се усмихна, очевидно вярата беше негова разтуха. – Йосиф се споделям.

Внимателно го подтикнах към диалог, въпреки да личеше, че по никакъв начин не му се приказва. Докато разказваше историята си, ми се струваше да става все по-мъничък. Сподели, че по обучение бил инженер-технолог, квалифициран в Университета по хранителни технологии в Пловдив. Имал 18-годишен трудов стаж към международна компания с посланичество в България, живеел със брачната половинка си, нямали деца.

Животът му обаче поел в друга посока, когато Йосиф схванал, че страда от диабет, а малко по-късно – когато му разкрили и сърдечен проблем – безусловно се прекатурва. Наложили се 8 интервенции на сърцето, при които били му сложени общо шест стенда. Последвало скъпоструващо и дълго лекуване. По наставление на лекарите мъжът трябвало да приема няколко типа медикаменти, които да взима надлежно през два, четири, осем и дванайсет часа, да пие най-малко по четири литра вода и да изминава най-малко по 15 километра дневно.

Но още щом му разкрили сърдечния проблем и станало ясно какво лекуване следва, работодателят го задължава да напусне, макар годините трудов стаж и лоялността. Било повече от ясно, че в дълъг интервал Йосиф не може да бъде пълностоен. Оттогава единствените средства, които получавал, били от пенсията по неработоспособност – към 300 лева на месец, 82 лева от които отивали за медикаменти, а 200 лева – за стаичка чартърен. С останалото би трябвало да си подсигури разнообразната и пълноценна храна, която да прима за по-ефикасно лекуване. А за похлупак на всичко жена му го изоставила, тъй като не ставал към този момент за мъж.

Докато говорихме, към нас нямаше минувачи, единствено една котка се появи отдолу под контейнера, само че бързо се скри. Тогава Йосиф ми показа:

- Аз желая да работя, единствено че кой ще е този шеф, който ще ме наеме, когато знае, че би трябвало да спирам по няколко пъти дневно, с цел да си пия медикаментите, и настрана да пропътувам по 15 километра. Няма по какъв начин да стане.

А след това Йосиф още веднъж сведе взор. Сякаш се беше примирил, че му е отредено да споделя живота с уличните котки и кучета. Само библейското му име към момента го доближаваше до света на хората.

А дали тази история съумя да ни приближи до отговора на въпроса би трябвало ли индивидът да е човек единствено до момента в който му го разрешава здравословното положение? И дали въпреки всичко индивидът не е предизвикал ориста си под някаква форма, която самичък не осъзнава?

Продължаваме да търсим отговора!