Манол Пейков: След като разбрах, че няма да ставам депутат, изпитах отдавна забравено чувство за свобода, почти граничещо с еуфория
Да се върнеш в естествения живот след няколко години в Народното събрание е като да усетиш още веднъж земното притегляне след дълъг престой на Международната галактическа станция – объркващо и опияняващо по едно и също време, написа Манол Пейков
Лидерът на " Продължаваме промяната " Асен Василев избра да стане народен представител от Пловдив. По този метод паметният Манол Пейков остана отвън състава на 52-рото Народно заседание.
Ето коментара на Манол Пейков:
Да се върнеш в естествения живот след няколко години в Народното събрание е като да усетиш още веднъж земното притегляне след дълъг престой на Международната галактическа станция – объркващо и опияняващо по едно и също време.
Винаги съм твърдял, че дългото кeсане в Народното събрание е мощно нездравословно – тъй като човек последователно изгубва връзка с действителността. Само дето хванеш ли се един път, е мъчно да се пуснеш – освен поради упованията на близките, само че и поради основаната инерция, незавършените планове, неосъществените очаквания, в които към момента не си спрял да вярваш.
Ако за нещо откровено скърбя – то е, че занемарявам сътрудниците, таман когато сме се посработили. И когато най-сетне съм се свèтнал по какъв начин да подхвана един проблем и да го добутам до (що-годе) позитивна развръзка.
От друга страна – оставям групата на " Да, България " в отлична форма, а в лицето на Алекс Стеркова (с която съм работил по куп културни теми) имаме благонадежден човек, който да поеме щафетата в Комисията по просвета.
При това по отношение на предходното Народно заседание групата е набъбнала с цели двама души (да, знам, че не е доста, само че въпреки всичко е нещо!), които събраха общо съвсем 10,000 преференции в своите изборни региони и за чието привличане към групата (и политиката изобщо) имам персонална заслуга. Което е мотив за горделивост.
В Народното събрание научих много нови неща за себе си и сътворих страхотни другарства – директен резултат от прекараните дружно 20-часови парламентарни сесии и обстоятелството, че всеки божи ден залагаш персоналната си известност на индивида до теб и неговия избор.
Въпреки голямото напрежение, всекидневието в тази компания същински ще ми липсва. Научих от първа ръка и доста неща за света на политиката (в който в никакъв случай не съм плувал като риба във вода).
Например – че хората са идентични на всички места. Или че 80% от нещата в политиката се случват по чисто битови аргументи. Или че колкото по-високо се изкачваш, толкоз по-трудно – и по-важно! – става да отстояваш полезностите и правилата си.
Удовлетворението от това, че сме устояли, че дружно, като екип, сме надмогнали следващото предизвикателство, ми беше доста по-чест сателит от възприятието на отчаяние – макар усещането на част от нашите гласоподаватели, че никаква не сме я свършили.
Щастливите моменти бяха повече от прибиранията след работа с увесен нос. Смислените диалози – повече от кавгите и грозните конфликти.
Давам си ясна сметка, че за разлика от мнозина, за които политиката е идея-фикс, за мен тя е просто средство за реализиране на смисъл. Може би това е една от аргументите – ведно с изобилната ми емоционалност и неунищожимото ми възприятие за правдивост – изявите ми в парламентарна зала да провокират толкоз полярни реакции – от боготворене до злоба.
Политизирах се след 40-тата си година – когато си дадох сметка, че в случай че не поемем нещата в своите лични ръце, няма на кого да се надяваме. Това обаче и за момент не промени убеждението, с което пребивавам от дете: че в този живот няма нищо по-важно от изкуството и културата. И че те са единственият ни път към безсмъртието.
Лично за себе си нямам и капка подозрение, че в случай че с нещо бъда запомнен оттатък този живот, то няма да е с петте ми мандата в Народното събрание – а ще е нещо, обвързвано с изкуство и просвета.
Затова през вчерашния ден – откакто научих, че няма да ми се постанова да затягам куфарите за София идната седмица – изпитах от дълго време забравено възприятие за независимост, съвсем граничещо с еуфория.
А от дъното на душата ми започнаха да изплуват надълбоко заровени стремежи.
Пее ми се. Превежда ми се лирика. Издават ми се книги.
Пътува ми се – само че по този начин, че да разполагам с времето си и да не ме връщат от средата на пътя, без значение дали ме няма за ден или за седмица.
И да, знам, че борбите, които повеждам на парламентарен терен са значими за бъдещето на щерка ми и нейните връстници – само че също по този начин зная, че всяка минута, прекарана с нея, коства повече от цялостен месец в компанията на удължителни бюджети и подкъсени еквилибристики.
В едно може да сте сигурни, обаче – където и да се озова, ще продължа да разрушавам стени. И да строя мостове. И ще ме разпознаете я по мириса на прясна вар, я по трясъка на нечие рухнало его.
Лидерът на " Продължаваме промяната " Асен Василев избра да стане народен представител от Пловдив. По този метод паметният Манол Пейков остана отвън състава на 52-рото Народно заседание.
Ето коментара на Манол Пейков:
Да се върнеш в естествения живот след няколко години в Народното събрание е като да усетиш още веднъж земното притегляне след дълъг престой на Международната галактическа станция – объркващо и опияняващо по едно и също време.
Винаги съм твърдял, че дългото кeсане в Народното събрание е мощно нездравословно – тъй като човек последователно изгубва връзка с действителността. Само дето хванеш ли се един път, е мъчно да се пуснеш – освен поради упованията на близките, само че и поради основаната инерция, незавършените планове, неосъществените очаквания, в които към момента не си спрял да вярваш.
Ако за нещо откровено скърбя – то е, че занемарявам сътрудниците, таман когато сме се посработили. И когато най-сетне съм се свèтнал по какъв начин да подхвана един проблем и да го добутам до (що-годе) позитивна развръзка.
От друга страна – оставям групата на " Да, България " в отлична форма, а в лицето на Алекс Стеркова (с която съм работил по куп културни теми) имаме благонадежден човек, който да поеме щафетата в Комисията по просвета.
При това по отношение на предходното Народно заседание групата е набъбнала с цели двама души (да, знам, че не е доста, само че въпреки всичко е нещо!), които събраха общо съвсем 10,000 преференции в своите изборни региони и за чието привличане към групата (и политиката изобщо) имам персонална заслуга. Което е мотив за горделивост.
В Народното събрание научих много нови неща за себе си и сътворих страхотни другарства – директен резултат от прекараните дружно 20-часови парламентарни сесии и обстоятелството, че всеки божи ден залагаш персоналната си известност на индивида до теб и неговия избор.
Въпреки голямото напрежение, всекидневието в тази компания същински ще ми липсва. Научих от първа ръка и доста неща за света на политиката (в който в никакъв случай не съм плувал като риба във вода).
Например – че хората са идентични на всички места. Или че 80% от нещата в политиката се случват по чисто битови аргументи. Или че колкото по-високо се изкачваш, толкоз по-трудно – и по-важно! – става да отстояваш полезностите и правилата си.
Удовлетворението от това, че сме устояли, че дружно, като екип, сме надмогнали следващото предизвикателство, ми беше доста по-чест сателит от възприятието на отчаяние – макар усещането на част от нашите гласоподаватели, че никаква не сме я свършили.
Щастливите моменти бяха повече от прибиранията след работа с увесен нос. Смислените диалози – повече от кавгите и грозните конфликти.
Давам си ясна сметка, че за разлика от мнозина, за които политиката е идея-фикс, за мен тя е просто средство за реализиране на смисъл. Може би това е една от аргументите – ведно с изобилната ми емоционалност и неунищожимото ми възприятие за правдивост – изявите ми в парламентарна зала да провокират толкоз полярни реакции – от боготворене до злоба.
Политизирах се след 40-тата си година – когато си дадох сметка, че в случай че не поемем нещата в своите лични ръце, няма на кого да се надяваме. Това обаче и за момент не промени убеждението, с което пребивавам от дете: че в този живот няма нищо по-важно от изкуството и културата. И че те са единственият ни път към безсмъртието.
Лично за себе си нямам и капка подозрение, че в случай че с нещо бъда запомнен оттатък този живот, то няма да е с петте ми мандата в Народното събрание – а ще е нещо, обвързвано с изкуство и просвета.
Затова през вчерашния ден – откакто научих, че няма да ми се постанова да затягам куфарите за София идната седмица – изпитах от дълго време забравено възприятие за независимост, съвсем граничещо с еуфория.
А от дъното на душата ми започнаха да изплуват надълбоко заровени стремежи.
Пее ми се. Превежда ми се лирика. Издават ми се книги.
Пътува ми се – само че по този начин, че да разполагам с времето си и да не ме връщат от средата на пътя, без значение дали ме няма за ден или за седмица.
И да, знам, че борбите, които повеждам на парламентарен терен са значими за бъдещето на щерка ми и нейните връстници – само че също по този начин зная, че всяка минута, прекарана с нея, коства повече от цялостен месец в компанията на удължителни бюджети и подкъсени еквилибристики.
В едно може да сте сигурни, обаче – където и да се озова, ще продължа да разрушавам стени. И да строя мостове. И ще ме разпознаете я по мириса на прясна вар, я по трясъка на нечие рухнало его.
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ