Може ли природата да се превърне в нов инструмент за водене на война?
Да се употребяват стихиите като оръжия е фантазия, остаряла най-вероятно колкото и самата война.
За това си има и съображение – от една страна, още през 6. век пр.н.е. китайският военачалник и мъдрец Сун Дзъ е считал, че капризите на природата значително предопределят загубата или успеха на бойното поле. Това не се е трансформирало през историята: точно „ възвишен вятър ” избавя средновековна Япония от монголския флот, дъждът и калта оказват помощ на англичаните да надделеят над френските рицари при Азенкур, мъглата сервира на Наполеон успеха при Аустерлиц...
От друга страна, човек постоянно е имал предпочитание да господства над стихиите, да се издигне до ранга на божественото.
Представете си един предстоящ спор, в който съперниците се борят между тях с дъжд, вихър или суша. Насочени порои и тиня стопират придвижването на цели армии, стихии и облаци блокират всякаква авиация, следена горещина унищожава реколтата и обрича милиони на апетит, провокирани мълнии оставят градове без електричество.
Може и да звучи налудничаво, само че е реалност – индивидът от години опитва с техники за надзор над времето, някои от които нереално фантастични, а други по-успешни и употребявани в действителни бойни условия.
Кои са тези стихии, които имат максимален капацитет да влязат в „ екоарсенала ”, и какви са технологиите, с цел да ги овладеем?
Слънчевият разрушител
Слънцето е същинско олицетворение на силата - гигантско огнено кълбо, което подарява с годишна продукция или пали пожари. Логично е да желаем част от тази мощ, и то не безусловно за мирни цели.
В този ред на мисли за основоположник на екооръжията може да се счита древногръцкият откривател Архимед. Според легендата той е защитавал град Сиракуза от офанзивите на римляните с нещо като древен лазер. Автори като Плутарх и Луциан назовават изобретението „ изгарящо огледало ”, нещо, което концентрирало слънчевите лъчи в горящ вързоп, задоволително мощен, че да подпали римските галери. С две думи – същинско слънчево оръдие.
Редица откриватели са опитвали да
реконструират работещ модел на „ оръдието ” на Архимед .
През 1973 година гръцкият инженер-енергетик Йоанис Сакас съумял да пресъздаде сходно устройство. С помощта на историци Сакас стигнал до извода, че „ изгарящото огледало ” най-вероятно не е било направено от стъкло, а от гладък метал – щитовете на сиракузките бойци да вземем за пример. Инженерът провел опита с десетина огромни огледала, покрити с тъничък пласт полирана мед. Системата запалила дървена галера на разстояние 50 метра от брега, което най-малко на доктрина потвърждава, че изпепеляващият лъч може би е освен това от легенда.
През Втората международна война група немски учени също били въодушевени от мощта на слънцето. Те обсъждали концепцията в орбита да се построи великански рефлектор, който да насочва съсредоточени слънчеви лъчи към противников обекти на земята. С две думи,
нещо като галактическа лупа, която да провокира големи пожари
и да унищожава обекти като хранилища, бази и така нататък Изчисленията посочили, че за унищожителния лъч ще е нужна отразяваща повърхнина с размер 9 квадратни километра – нещо чудовищно даже по актуалните стандарти.
Попитани след края на войната какъв брой време са си давали за този упорит план, немските експерти дали отговор: „ сред 50 и 100 години ”. Орбиталната лупа очевидно се е сторила много забавна и на писателя Джордж Оруел, тъй като той взема решение да я включи като едно от супероръжията в антиутопичния свят на „ 1984 ”.
По подигравка на ориста тъкмо 50 години след края на Втората международна война още веднъж се заговаря за слънчевото оръжие. В отчет на военновъздушните сили на Съединени американски щати от 1996 година става дума за опцията гигантска система от отражатели да бъде издигната в орбита и да насочва съсредоточена слънчева светлина към противников цели на земята.
Според военните силата на лъча може би няма да е задоволителна, с цел да изпепелява, само че би могла да бъде инструмент за надзор над времето.
На първо място, казусът с сходна апаратура явно е цената й. Второ - тя просто би била прекомерно уязвима на противников офанзиви. Удивително е обаче, че фантазията за „ горящото огледало ” е жива и до през днешния ден.
Да бъде дъжд!
Друга буря, която изключително притегля вниманието на военните, е дъждът. Той може да нанесе в действителност огромни провали на инфраструктурата на една страна и да направи невероятно напредването на цели армии. Достатъчно е единствено да се спомене съветската „ разпутица ”, в която затъват немските танкове през Втората международна война.
За разлика от слънчевия разрушител, тук нещата са надалеч по-реални. Валеж в действителност може да се провокира, и то релативно елементарно. Става дума за така нареченото облачно засяване, при което в небето се разпръсква сребърен йодид или въглероден двуокис в твърдо положение („ изсъхнал лед ”). При контакт с облак веществата образуват ледени кристали и стартират да притеглят към себе си наличната в облака вода. При процеса ледените кристали нарастват, до момента в който не станат толкоз тежки, че да паднат на земята под формата на дъжд или вероятно на сняг.
В наши дни се практикуват няколко вида засяване – благодарение на самолети, на ракети или със снаряди от земята, както и посредством изхвърляне на засяващите химикали от наземни генератори.
Облачното засяване е и в центъра на редица зрелищни военни опити
за надзор над времето. Първият от тях е „ Сиръс ”, стартиран от Пентагона през 1947 година Ръководителите на плана считали, че в случай че облачната маса към вихър се „ засее ”, това ще наруши структурата на стихията и ще я отслаби или даже спре.
Така на 13 октомври същата година аероплан на щатските Военновъздушни сили хвърля изсъхнал лед в вихър до Атлантическото крайбрежие на Съединени американски щати. Случайно или не, малко след опита стихията внезапно сменя посоката си и връхлита щата Джорджия. Бурята опустошава стотици домове и кара 4000 души да се изтеглят. Възможно ли е случаят да е резултат от облачното посяване?
За сведение, в един вихър от 5. степен като Катрина в Съединени американски щати през 2005 година за един ден се отделя толкоз сила, колкото в случай че се взривява по една 10-мегатонна атомна бомба на всеки 20 минути. Може би е наивно да се счита, че такава мощност може да се насочи само с малко изсъхнал лед.
Облачното засяване обаче е „ забъркано ” в различен тежък случай няколко години по-късно. На 15 август 1952 година крайбрежното британско градче Линмаут е удавено от
нечуван проливен дъжд и придошлите води на река Лин.
В същото време английското държавно управление организира опит по облачно засяване – плана „ Кумулус ”.
Възможностите за спекулации са доста, само че едно е несъмнено - по време на спора във Виетнам дъждът в действителност се трансформира в оръжие, употребявано целеустремено в действителна бойна конюнктура.
Става дума за по този начин наречената интервенция „ Попай ” сред 1967 и 1972 година В този интервал бойни самолети на Съединени американски щати ежедневно разпръскват сребърен йодид, с цел да усилят преваляванията над „ пътеката на Хо Ши Мин ”. Така се назовава маршрутът, по който Северен Виетнам доставя своите бойни елементи в Юга. На доктрина усилените превалявания биха създали пътищата труднопроходими поради калта и придошлите реки.
Операцията в действителност усилва дъжда над мечтаната територия, въпреки че не стопира снабдяването на комунистите. Въпреки това
един път вечно е потвърдено, че времето би могло да бъде превърнато в оръжие, и
то с релативно елементарна технология и малко средства. Неслучайно през 1976 година Организация на обединените нации излиза с резолюция, която публично не разрешава модификациите на климата за военни цели.
Все още се водят оживени полемики за ефикасността на облачното посяване, само че технологията намира необятно приложение в Съединени американски щати, Русия, Китай и Близкия изток, а с нея боравят както държавни управления, по този начин и частни компании. Това се прави най-много за потребностите на земеделието и битка с безводието, само че какво пречи тази технология в един миг (отново) да откри военно приложение?
Засяването може и да спре дъжда, в случай че е нежелателен. През 2008 година по време на Олимпийските игри китайското държавно управление пази Пекин от дъжд благодарение на оръдия, ракети и авиация, заредени със сребърен йодид.
Облачното засяване играе роля и в един от най-черните моменти в съветската история – нуклеарната злополука в Чернобил. Пред Би Би Си съветският майор Алексей Грушин свидетелства, че след аварията руската войска масирано е засявала радиоактивните облаци над Беларус, с цел да изсипят смъртоносния си товар, преди вятърът да ги отвее до Москва.
Това значи, че засяването може да има най-малко още една функционалност – на щит, който да отклони част от радиоактивните прахове при положение на нуклеарен спор.
Гръм от ясно небе
В един дъжд обаче няма единствено вода. В буреносните облаци се таят и мълниите – стрелите на Гръмовержеца. Слухове за „ мълниеносни ” оръжия циркулират в медиите и всеобщото схващане още от времето на изобретателя Никола Тесла и неговия загадъчен „ лъч на гибелта ” при започване на 20. век.
