Да помагам сама на себе си, не ми е минавало

Да оказвам помощ сама на себе си, не ми е минавало през разум или най-малко рядко ми се е удавало.

Когато ме е сполетявало злощастие, неизбежно съм рухвала под тежестта на отчаянието.

Дори най-близките ми другари не подозират тази ми уязвимост. Това е уязвимост, с която не съм съумяла да се преборя.

Не приказва добре за мен, само че единствено мен визира и не наскърбява никого.

Тъй като доста рано се научих, че самосъжалението е строго неразрешено, по този начин ще би трябвало да пребивавам и отсега нататък и няма да си разреша да утежнявам другите със личните си грижи.

Всички се разделяме с майките си, с другари, с децата си. Постоянно губим. Такава е ориста ни.

Колкото и да плачем, наказани сме да губим. Осъдени сме да тъжим. Не ни е леко.

Съжалението не е позволение. Но не ни остава нищо друго, с изключение на да съжаляваме.

Само една максима може да ни избави: Опитай се това, което правиш за децата и фамилията си, да не носи разкайване и сълзи. 

Ще си разреша една патетична мисъл: когато отмине бурната младежка обич, нищо към този момент не може да се съпостави с щастието, което ти е донесла тя – може би ненапълно единствено творчеството на огромните писатели!

„ Иди си у дома и прочети една хубава книга! “ – на днешната юноша това несъмнено ще се стори смешно.

Затова на най-младите не го предлагам като лечебно средство. Препоръчвам го обаче на тези, които се усещат по-зрели и към този момент имат развито възприятие за хубост на словото.

Естествено, това няма да интересува горещите последователи на нощните заведения, за които висшо наслаждение е да смъкват там няколко кг от тежестта си на вечер.

Нямам нищо срещу нощните заведения. Но съм на мнение, че всяка страна и всяка ера получава това, което заслужава.

Като нямаш различен отдушник за вътрешното си напрежение и отидеш в дискотеката, с цел да се освободиш от усеща, които те гнетят, несъмнено нещо не е наред.

Но тези почтени за жалост хора не знаят какво губят. Освобождават се от малко калий и сол, с цел да се почувстват по-добре, само че скоро всичко се повтаря.

Въздействието на сходни опиати е краткотрайно; водят единствено до моментно облекчение.

Известно е, че можеш да посещаваш университета, без нищо да научиш там.

Но мнозина знаят, както и аз, че в случай че имаш избрани ползи, там можеш да усвоиш редица потребни неща. Отново всичко зависи от индивида.

„ Можеш да закараш коня до реката, само че не можеш принудително да го накараш да пие. “

Много родители влагат всичките си спестявания за възпитанието и образованието на децата си, с цел да открият след време, че нищо не са научили. Нито едните, нито другите.

Постоянно се учудвам какъв брой жилава и трайна е скръбта.

Що се отнася до мен, времето не лекува всички рани. Вероятно повърхностни пострадвания – само че дълбоки рани с категоричност не.

Белезите болят не по-малко от раните, колкото и време да е минало.

„ Горе главата “, „ Стискай зъби! “, „ И това ще мине! “, „ Стегни се! “ – елементарно е да се каже, само че не оказва помощ доста.

Единствено можеш да се опиташ да омотаеш сърцето си в един пашкул и да си забраниш всяка мисъл за предишното.

Човек не би трябвало да разчита на благосклонността и съчувствието на другите. С всичко можеш да се оправиш самичък. Така е, повярвайте ми.

Това е самотата. Самотата не е просто нещо. Има дни и нощи, когато си мислиш, че няма нищо по-добро от самотата.

Но има дни и нощи, когато не можеш да понасяш да си самичък. От уединението можеш да се спасиш – от самотата в никакъв случай.

Уединението няма нищо общо със самотата.

Можеш да запълниш една празнота, както се цялостни празна къща. Но не можеш да подмениш с нещо друго наличието на един човек, обитавал тази къща, придавал смисъл на живота и за който си можел да се грижиш.

Каквото и да правиш, не можеш да прогониш от душата си загатна за едно живо създание – човек или животно, все едно.

Постепенно приемаш самотата. След време свикваш, само че това не значи, че се примиряваш.

Измъчваш се, без никой да дочува рев, без никой надълбоко да споделя твоята болежка.

Блажени са тези, които могат в черква да поверят грижите и проблемите си на една по-висша мощ. Аз не мога. Бих желала да мога.

Възпитана съм във вярата, че самичък си виновен за грешките и минусите си и че си длъжен да изстрадаш тези неточности – и сега, и по-късно.

Затова не мога да натоваря с отговорност другиго и да се измъкна невредима.

Не съм невредима. Тежко съм ранена, стена за облекчение и се надявам, въпреки да наподобява безнадеждно, че скоро белезите ще болят по-малко.

Светът през днешния ден е раздорен. Президенти идват и си отиват. Обещанията им не костват и пукната пара.

Принудени сме да се примирим, само че би трябвало да осъзнаем личните си недостатъци. Материалното благоденствие подвежда мисълта ни, че „ всичко е наред “.

Тук пожеланията са неуместни.

Знам единствено, че отхвърлям всяка форма на принуждение – без значение дали е сред народи или нарушители, дали е с политически цели или без, или пък от лакомия.

Сърцето ми кърви за жертвите, уловени в мрежите на заличаването.

Едно е несъмнено: човек би трябвало да се опира на личните правила и убеждения и да им бъде правилен.

За това се изисква известна храброст.

из „ Животът ми вземете без излишък “