Да полегнеш в собствения си скут, да се занулиш до

Да полегнеш в личния си скут, да се занулиш дотам, че единствено най-хубавите страсти да минават през всяка точка от тялото ти. Да заспиш в непознат сън и този сън да е действителност. Няма доста такива места, само че „ Любов “ на Пипо Делбоно е едно от тях...

Този паранормален театър е като рог на изобилието, в който легенди и действителности се изливат като дълго чакан проливен дъжд върху напукана от сушата земя. Подстъпът към псевдоапокалипсиса, а в действителност катарзис, стартира прекомерно меко, нежно, с приласкаване и обгръщащо душата успокоение. То трансформира сънуването в осъзнатост, в бял ден, в лято, в жега и в полова освободеност – в някаква автореволюция. И тъкмо поради нея е допустимо продължението и придобиването на дарба, която ти разрешава да влезеш в неговия свят.

Светът на Пипо Делбоно е на първо място доста италиански – разумно – макар фадото и макар отправната точка Португалия. В този свят има малко Пина Бауш, малко Боб Уилсън и по малко, само че напълно премерено, от всичко това, което би трябвало да има в основата на един талантлив режисьорски взор. Тук привкусът е мощно средиземноморски, само че в същото време лек. И отвяващ те с лекотата си...

В „ Любов “-та няма правила, няма граници, няма и закони. Но има задоволително доста мощ, способна в тишина да прекатурва мозъчните ни кафези – една по една, с дивашко успокоение и предумишлено отсяване на всичко гнило. Това неразбираемо изразено чувство на гледащия е опит за пояснение на резултата от спектакъла...

Самият Делбоно е рамката на тази „ Любов “, даже чисто физически. С появяването си първоначално, сякаш като фен, измежду публиката, и най-после – с безпрекословното предаване/падане/умиране/отдаденост на един безсърдечен роман(с), отдаден на най-великото човешко възприятие.

Произведението на Пипо Делбоно е космополитно – освен поради стиховете на Жак Превер,Райнер Мария Рилке и музиката на създатели от три континента. То е един дребен свят, затворен от светлосенките на любовта. То е дървото на живота, което цъфти единствено в сезона на безсмъртието – любовта. Може би, по тази причина през множеството време остава изсъхнало, само че все по този начин красиво и като единствен „ веществен “ фон на сцена, на която, без да има чудеса, се случва знамение...

Потъването в думите е цялостно, потапянето в музиката – също. Със съпричастност. Без да разбираш какво се приказва. Без да се взираш в надписи. Без да търсиш „ дълбокия “ смисъл на „ Да “ и „ Не “. Защото не е значимо, дали ще кажеш „ Обичам те “, а по какъв начин ще го кажеш. И фадо е твоят „ език “ – тъй като умее да изплаква и да те раздира, поднасяйки ти даже единствено едно междуметие – изпълнено с гласа и през сърцето на точния актьор.

В представлението взе участие Педро Жоиа. Той е португалски китарист, композитор и музикален шеф, роден на 30 май 1970 година в Лиеж, Белгия. Смятан е за един от най-хубавите португалски китаристи. До него на сцената са също ѝ Доли Албертин, Джанлука Баларе, Илария Дистанте, Алине Франзао, Марио Интрулио, Нелсон Ларича, Джани Перенти, Мигел Рамос, Пепе Робледо и  Грациа Спинела – тим от обичащи се между тях артисти. А даже да не се обичат, те просто са доста положителни артисти...

Пипо Делбоно е роден на 1 юни 1959 година във Вараце, Италия. Той е създател, режисьор и артист. Първоначално се образова в традициите на европейския спектакъл, след което отпътува за Дания, където се среща с техниките на източните танци и стартира да работи върху изразните качества на тялото и гласа.

През 70-те години на предишния е помощник на именитата немска хореографка Пина Бауш (1940-2009), създателка на танцовия спектакъл. В началото на 80-те основава своята компания „ Пипо Делбоно “, с която основава авторските си представления дружно с натрупа от артисти, с които работи дългогодишно.

Срещата с маргинализирани от обществото хора е повратна точка в креативните  изследвания на Делбоно. В профилирана болница той се среща с глухонемия Бобо, прекарал в нея 45 години и става част от неговата натрупа – „ … за мен той бе татко, брат и наследник “. След гибелта му през 2019 година, Делбоно му посвещава спектакъла „ Радост “.

Продукциите на Пипо Делбоно са представяни в над петдесет страни и на всички значими театрални фестивали в Европа. Отличаван е с голям брой национални и интернационалните театрални награди. Автор е на няколко книги.