Калин Янакиев: Безпрецедентната църковна агресия на Москва
Да, няма да напомням по-раншните ѝ неканонични експанзии. Няма да напомням осъщественото от нея при започване на ХVІІІ в. заграбване на Киевската (украинската) митрополия от казионния Пѐтров синод и по-сетнешното ѝ „ пришиване “ към Руската (Московската) черква в намерено несъгласие с подписаната от
Константинополския патриархат и Москва през 1686 година Γράμμα Ἐκδόσεως. За това съм писал в детайли в Портала преди четири години[1], когато РПЦ-МП бурно реагира на ликвидирането на тази историческа несправедливост, осъществено от патриарх Вартоломей (и прието след това от Гръцката автокефална черква, от Александрийската патриаршия и от автокефалната Кипърска архиепископия). Няма да напомням и за така наречен „ присъединение “ на „ Руската православна черква зад граница “ (РПЦЗ) към Московската патриаршия, осъществено през 2007 година – безусловно канонически безпричинно, поради това, че въпросната РПЦЗ в никакъв случай не е била някаква втора, друга съветска черква отвън каноничната територия на Московския патриархат, която този последният би могъл в избран миг да „ прибави “ към себе си. От самото си пораждане – няколко години след болшевишкия прелом през 1917 година – тази РПЦЗ се дефинира като онази част от Руската православна черква, която поради трагичните условия в Русия е принудена да обитава в заточение, в чужбина, т. е. на непозната църковна територия по положителната воля и с благословението на православните църковни структури в тези свободни страни (в Европа и САЩ). Няма да напомням, че заради това, след края на комунизма, т.е.. след края на насилственото престояване на тази част от Руската черква отвън нейната територия, въпросната РПЦЗ трябваше чисто и просто да престане да съществува, а нейните клирици и правилни, от генерации живеещи „ в чужбина “ да преминат под юрисдикцията на тези православни църкви, на чиято канонична територия съветската „ задгранична “ бе приютена. Да преминат, споделям, към тях, а не дружно с всичките си структури да се „ прибавят “ към Руската (Московската) патриаршия, разпростирайки по този начин нейната пълномощия на територии из целия свят и отчетливо отвън избраната ѝ с „ томос “ през 1591 година канонична църковна територия. И за това в детайли съм писал в Портала.[2]
Инвазирайки в прилежащи на себе си земи (в Украйна още в ХVІІІ в., в Молдова в края на същия този век)[3], а по-късно и в иноконтинентални земи, Руската православна черква (РПЦ) до този миг обаче не си беше разрешавала да навлиза в каноничната територия на други, настоящи и сега православни църкви. И ето: тя го направи със свое синодално решение в самия завършек на изтеклата 2021 година, когато на 29.12. разгласи, че приема „ под омофора на Московския и на цяла Русия патриарх Кирил “ 102 духовници от Александрийския патриархат, като с това основава на неговата църковна територия Екзархат на… Московската патриаршия. Създава паралелна на Александрийската, съветска черква на нейна територия.
Призовавам читателите – изключително тези, които имат най-малко някакво отношение към църковността, само че биха могли да не усещат в какво се състои скандалността на сходен акт, да си дадат сметка, че това е напълно същото, в случай че да вземем за пример на следващия ден Московската патриаршия реши да сътвори свое църковно „ отделение “ на територията на нашата – на Българската православна църква; да сътвори тоест в България още една православна – единствено че съветска православна – черква, със собствен, паралелно с българския патриарх Неофит, екзарх, митрополит или както там благоразсъди да го назова и притегли към тази втора – Московска черква в България 100-200 или колкото успее духовници и миряни. По-нататък ще покажа, че аналогията, която върша в този момент надалеч не е просто нереално хипотетична, само че към този момент се изрича намерено от РПЦ като закана към – да, не българската, само че други настоящи автокефални православни църкви.
С други думи, от 29.12.2021 година РПЦ-МП разгласи намерено, че навлиза „ в нов стадий от своето историческо съществуване “, прави, както съобщи по този мотив в изявление назначеният за съветски „ екзарх “ на територията на Александрийската патриаршия Клински митрополит Леонид (Горбачов) – решителна „ историческа стъпка “, с която РПЦ придобива „ нов статус “ – т. е. явно статус на черква, позволяваща си да се разгръща по всички места отвън Русия, в това число в земите на останалите православни църкви. Наистина, небивала в историята на християнството (и най-малкото на Православието) „ стъпка “.
Безспорно, доста забавно е с какви претекстове и на какво съображение РПЦ прави през днешния ден тази „ историческа стъпка “ и по-специално точно на територията на една от най-древните православни патриаршии – тази на Александрия, обичайно обгрижваща православните в цяла Африка и по поверие учредена още от св. ев. Марк. Ще разберем това от даденото на 03.01. изявление на завеждащия „ външните каузи “ на Московската патриаршия митроп. Иларион Алфеев.
На въпрос „ с какво е стимулирано решението на РПЦ да сътвори екзархат в Африка (тоест на територията на Александрийската патриаршия) “, владиката отвръща: „ От това, че повече от 100 клирици на Африканския континент от осем страни се обърнаха към Московския и на цяла Русия патриарх Кирил с молба за приемане под омофора на Руската православна черква “. Разбира се следва въпросът, за какво тези клирици са отправили такава молба и, видиш ли, са поискали, напускайки своя патриарх и своята черква, да преминат не към някоя друга, а точно към съветската. И ето: „ Работата е там – изяснява ни искрено митроп. Иларион – че след признаването от Александрийския патриархат на украинския ерес (т. е. след признаването на Православната черква на Украйна, която РПЦ назовава „ разколна формация “ – б. м.) Московската патриаршия прекъсна общението с него (т. е. с Александрийския патриархат – б. м.). И какво да се прави, в случай че част от клира на Александрийския патриархат, оказа се, не е съгласна с него в същото, в което не сме съгласни с него и ние, и желае да се съедини с нас? “
Разбирате ли, уважаеми читатели, какво затова е основанието за „ историческата стъпка “, подхваната от РПЦ на 29.12.2021 година и с което тя „ придобивала нов статус “? Казано с най-прости думи: основанието е отмъщението, което оттук насетне тя споделя, че ще практикува най-откровено. Щом вие, александрийците, си позволихте да признаете Православната черква на Украйна, поради което ние прекъснахме църковното общение с вас (както преди този момент и с Константинополската патриаршия, с Еладската черква и с Кипърската църква), в този момент ние пък ще подкупим колкото успеем ваши свещеници и ще ги присъединим към нас, ще ги създадем Московски „ екзархат “ на вашата, Александрийска (африканска) територия.
Че става дума точно за подкупване или съблазняване на клирици на Александрийската черква стана ясно няколко дни след тържественото решение на Синода на РПЦ, когато свещеник на Александрия ни осведоми, че въпросните 102 духовници са принадлежали в действителност на старостилско крило в Александрийската черква или (и) поради предходни дисциплинарни нарушавания са били сложени под забраняване. Именно те, видиш ли, се декларирали като „ несъгласни “ със своя патриарх и със своята черква в същото, в което несъгласни с тях през днешния ден са РПЦ и патриарх Кирил. Как следователно да не „ спретнеш “ с тях един прекрасен съветски „ екзархат “, разделящ провинилата се към Москва поради Украйна Александрийска черква? „ Ние не можехме да откажем – продължава митроп. Иларион – на клириците осъзнали погрешността на своя патриарх, да ги приемем в нашата черква “. И приключва с многозначителното изречение: „ Точно по този начин ние не можем да отхвърляме повече на православните вярващи в Турция (тоест на аналогични на александрийските „ недоволници “ в църквата на патр. Вартоломей – б. м.) пастирско обгрижване в условия, в които Константинополският патриарх е застанал на страната на разкола “. С две думи – споделя ни митроп. Иларион – гответе се в скоро време за съветски „ екзархат “ и на територията на Вселенската патриаршия. А също, може би и на територията на Кипърската и на Еладската църкви, които, както споделих, преди време публично признаха „ украинския ерес “, тъй като – лукаво подмята владиката – някои от техните епископи също „ не бяха съгласни “ с решението на своите синоди и значи в бъдеще… биха могли да изискат „ да преминат под омофора на Московския и на цяла Русия патриарх Кирил “. Да, тази последна догадка на митроп. Иларион е доста едва евентуална, защото въпросните епископи в действителност показаха в свое време противоречие с решението на църквите си, само че доколкото то бе взето с болшинство от синодалните им членове, те му се подчиниха. Работата по отмъстително основаване на съветски „ екзархати “ обаче и в тях би могла да продължи. Тя единствено е почнала в Африка и на каноничната територия на Александрийския патриархат.
Онова, което желая да кажа затова е: от 29.12.2021 година РПЦ-МП доближи невиждан стадий на своя църковен империализъм. С решението си да трансформира в съветски духовници (и миряни) люде, живеещи под юрисдикцията на непозната на Москва православна черква, тя стартира да основава – бих ги нарекъл – отмъстителни разколи в целия православен свят и намерено да заплашва: от тук нататък всяка автокефална православна черква, която би си разрешила да не се придържа към нашата (руската) визия за Православната черква на Украйна и да влиза в общение с нея, ще бъде – отчасти или колкото се може повече – разделяна и завладявана от нас! Руската черква ще се разгръща на територията на всички автокефални православни църкви, които си разрешат да не следват нейните разбирания и политика, ще сътвори проруска „ различна “ цялост от православни църкви във всички автокефалии, които „ не слушат Москва “, каквито и да са те – даже да са първенствуващата по чест в православния свят Константинополска патриаршия или втората по чест и с хилядолетие и половина по-древна от Московската – Александрийска патриаршия.
Добре – би могъл да каже на това място някой: а не е ли оправдана Москва да прави това, в случай че избрана Православна черква, колкото и антична и обширна да е тя, с „ вероломните “ си дейности легитимира един „ ерес “, какъвто е основаването на самостоятелната от Москва Православна черква на Украйна? Ами в случай че в действителност в такава Православна черква избрани клирици и вярващи миряни са уверено несъгласни с държанието на своя патриарх и синодалните му архиереи и не желаят да остават в общение с тях; в случай че заради това се извърнат към Москва – точно към Москва, тъй като са несъгласни със своето свещеноначалие в същото, в което е несъгласна с него и тя? Може ли или „ не може “ – както споделя митроп. Иларион Алфеев – Москва да откаже да ги одобри под омофора на светейшия съветски патриарх Кирил и да им изпрати (или просто да им обяви) съветски „ екзарх “, който да ги обгрижва вместо влезлия по отношение на „ разколници “ доскорошен техен патриарх?
Наистина, слушайки мъдрословията на съветския църковен „ външен министър “, нещата наподобяват тъкмо по този начин. Древната автокефална Александрийска православна черква си е разрешила да има своя визия за Православната черква на Украйна, да влезе в църковно общение с нея, поради което „ постоянно правата “ РПЦ пък е скъсала общението си с нея. За РПЦ – въпреки митроп. Иларион да не го споделя експлицитно – затова Александрия (заедно с Константинопол, Гърция и Кипър) към този момент си е напряко „ схизматична “ черква. Какво да направи тогава Москва с тези африкански клирици, които мислят за своята подчиненост същото каквото и тя, и освен това я „ молят “ (вече от цели две години) да ги сплоти със себе си? Какво в случай че не да им изпрати собствен свещеник и да ги приюти в собствен „ екзархат “ на „ схизматичната “ им територия?
Следвайки гореописаната логичност (която, уверен съм, бих могъл да чуя още на следващия ден и от всякакви тукашни църковни русофили), ме хваща позор от същинското канонично безумство, до което очевидно са достигнали в РПЦ-МП към днешна дата. Всичко това, считат те в лицето на своя „ външен министър “, е целесъобразно и естествено? Естествено е автокефална православна черква, с която си се скарал по избрана причина да се трансформира за теб – без всякакво съборно решение в територия, на която ти (именно РПЦ) си към този момент в правото си да въдворяваш собствен свещеник и да си създаваш „ екзархат “? Естествено е да приемаш молби от духовници на тази автокефална черква, които по избрана причина са влезнали в спор със своето свещеноначалие, да бъдат кооптирани от назначено от теб (от РПЦ) свещеноначалие? Повтарям, че изпитвам позор аз, който „ не съм квалифициран богослов “, да виждам, че „ логиката “ на мастит митрополит от РПЦ е канонически скандал, а той самичък и патриархът му да не си дават сметка за това.
Защото, ето какво споделят каноните на св. Православна черква още от най-древните времена на нейното битие.
1. За инсталирането на епископи от една православна черква (епархия, патриаршия и др.) на територията на друга православна черква (епархия, патриаршия и др.): Епископ да не дръзва да прави ръкоположения в неподчинени нему градове и села отвън епархията му; а в случай че се потвърди, че е направил това без единодушието на ония, на които са подчинени тия градове и села, дано бъде отлъчен и самичък той, и ръкоположените от него (35-о предписание на св. Апостоли); Областните епископи да не простират властта си над църкви отвън рамките на областите си и да не смесват църквите… Без да са поканени (т. е. от локалните епископи – б. м.), епископи да не минават рамките на своята област за ръкополагане или за някоя друга църковна наредба (2-ро предписание на Втори Вселенски събор, 381 г.); Никой свещеник да не дръзва да минава от една епархия в друга, нито да ръкополага в нейна черква за осъществяване на богослужение или да довежда други със себе си, в случай че отиде по писмени предложения на митрополита и на епископите… А в случай че, макар реда, без да е викан от някого (т. е. от локалните свещеноначалници – б. м.), отиде да ръкополага някои и да устроява непринадлежащи нему църковни работи, дано осъщественото от него е недействително, като за безредната си постъпка и за безчинието си понесе обичайно наказване, а точно неотложно низвергване от чин от страна на свети събор (13-о предписание на Антиохийския поместен събор, 341 г.); никой свещеник да не минава от своята епархия в друга, която си има собствен епископ… (3-то предписание на Сердикийския събор, 343 г.).
Това е каноничното установление на Едната, Свята, Съборна и Апостолска черква. Както се вижда то уверено не разрешава устрояването на църковни структури на непозната църковна територия от свещеник (или епископи), външни на тази църковна територия. Трябва да се каже, че цитираните догми, във времето, в което са били одобрявани, са имали поради възбраната за инвазия най-много от епископи от прилежащи епархии и даже не са можели да си показват това, което през днешния ден прави РПЦ – инсталирането на епископи от една автокефална патриаршия на територията на друга и основаването на църковна конструкция на първата на територията на втората. Още по-скандално е, че това се прави от една патриаршия (Московската), основана с томос на Константинополския Вселенски патриархат, подписан след това и от останалите така наречен антични патриаршии, в това число Александрийската (през 1591 г.) и се прави на територията на тази Александрийска патриаршия, която е с апостолски генезис и значи не е от каноничното семейство на „ дъщерните “, към което принадлежи РПЦ-МП. Вижда се, че в случай че един предстоящ събор (на какъвто, узнавам, се готвят да се съберат точно така наречен антични патриаршески църкви на Александрия, Антиохия и Иерусалим по отношение на невижданата експанзия на РПЦ) би работил съгласно цитираните догми, той би трябвало неотложно да низвергне от ранг избрания за „ екзарх “ на Африка Клински свещеник Леонид (Горбачов), а респективно и патриарха, на който той е зависещ – т. е. Московския Кирил. Въпросният пък „ екзархат “ на РПЦ в Африка да разгласи за схизматична конструкция, с която вселенската Църква не може да има каквото и да било общение.
2. Относно самоволното спиране на общение на духовници със своя каноничен свещеноначалник и приемането им под юрисдикцията на различен, каквото се случва през днешния ден със упоменатите от митроп. Иларион (Алфеев) 102 духовници на Александрийския диоцез каноничното определение на Църквата споделя следното: презвитер, свещеник или митрополит, в случай че се осмели да прекъсне общение с патриарха си и не загатва, съгласно както е несъмнено и открито, името му на божествени служби, а преди съборно решение и окончателното му наказание (т. е. на въпросния патриарх от общ събор – б. м.) създаде ерес, да бъде напълно изключен от свещенство… Впрочем това е несъмнено и доказано по отношение на ония, които единствено под претекст на някои обвинявания отстъпват от предстоятелите си и създават разколи, като разрушават единството на църквата (15-о предписание на Константинополския поместен събор, 861 г.).
Този канон безусловно осъжда въпросните 102-ма духовници, които, обявявайки се за „ несъгласни “ със своя Александрийски патриарх в това, в което не е съгласна с него и Москва, прекъсват общението си с него. За тези, тоест, за които канонът дефинира „ да бъдат напълно изключени от свещенството “ като произвеждащи „ ерес “, „ външният министър “ на РПЦ ничтоже сумнящеся декларира, че „ ние не можехме да откажем да ги приемем в нашата черква “. С което – в случай че изобщо си спомня за цитирания тук канон – ни споделя: ние пет пари не даваме, че Александрийският патриарх, от който декларират, че се отделят тези 102-ма духовници, нито е наказан от космополитен събор, нито пък се е провинил в наказана към този момент разкол (единственото, което съгласно канона би оправдало дейностите на отделящите се). Щом тези негови духовници се отделят от него, тъй като той не следва нашите, московските, правила, за нас те не са разколници. Наистина РПЦ-МП „ навлиза в нов стадий от своето историческо съществуване “ – стадий, в който, вижда се, към този момент се управлява не от разпоредбите на Едната, Свята, Съборна и Апостолска черква, само че от правила, които сама си формулира и следва.
Накрая ще си разреша да попитам – точно тъй като „ не съм квалифициран богослов “ – по какъв начин Българската православна черква се отнася към създалата се обстановка във вселенското Православие след решението на РПЦ-МП от 29.12. предходната година? Как би определила тя „ екзархата “ на РПЦ-МП на територията на античната Александрийска патриаршия, с която БПЦ е в канонично общение? И какво отношение счита да има към него в бъдеще? Защото, дръзвам да заявя, че самата поява на тази невиждана конструкция слага пред надълбоко тестване православното вероизповедание в международен мащаб.
На това тестване си заслужава обаче да се посвети специфичен идващ текст. Ако до тогава, с една към този момент военна експанзия съветската страна не притегли надалеч по-сериозно вниманието към себе си.
Калин Янакиев,
Константинополския патриархат и Москва през 1686 година Γράμμα Ἐκδόσεως. За това съм писал в детайли в Портала преди четири години[1], когато РПЦ-МП бурно реагира на ликвидирането на тази историческа несправедливост, осъществено от патриарх Вартоломей (и прието след това от Гръцката автокефална черква, от Александрийската патриаршия и от автокефалната Кипърска архиепископия). Няма да напомням и за така наречен „ присъединение “ на „ Руската православна черква зад граница “ (РПЦЗ) към Московската патриаршия, осъществено през 2007 година – безусловно канонически безпричинно, поради това, че въпросната РПЦЗ в никакъв случай не е била някаква втора, друга съветска черква отвън каноничната територия на Московския патриархат, която този последният би могъл в избран миг да „ прибави “ към себе си. От самото си пораждане – няколко години след болшевишкия прелом през 1917 година – тази РПЦЗ се дефинира като онази част от Руската православна черква, която поради трагичните условия в Русия е принудена да обитава в заточение, в чужбина, т. е. на непозната църковна територия по положителната воля и с благословението на православните църковни структури в тези свободни страни (в Европа и САЩ). Няма да напомням, че заради това, след края на комунизма, т.е.. след края на насилственото престояване на тази част от Руската черква отвън нейната територия, въпросната РПЦЗ трябваше чисто и просто да престане да съществува, а нейните клирици и правилни, от генерации живеещи „ в чужбина “ да преминат под юрисдикцията на тези православни църкви, на чиято канонична територия съветската „ задгранична “ бе приютена. Да преминат, споделям, към тях, а не дружно с всичките си структури да се „ прибавят “ към Руската (Московската) патриаршия, разпростирайки по този начин нейната пълномощия на територии из целия свят и отчетливо отвън избраната ѝ с „ томос “ през 1591 година канонична църковна територия. И за това в детайли съм писал в Портала.[2]
Инвазирайки в прилежащи на себе си земи (в Украйна още в ХVІІІ в., в Молдова в края на същия този век)[3], а по-късно и в иноконтинентални земи, Руската православна черква (РПЦ) до този миг обаче не си беше разрешавала да навлиза в каноничната територия на други, настоящи и сега православни църкви. И ето: тя го направи със свое синодално решение в самия завършек на изтеклата 2021 година, когато на 29.12. разгласи, че приема „ под омофора на Московския и на цяла Русия патриарх Кирил “ 102 духовници от Александрийския патриархат, като с това основава на неговата църковна територия Екзархат на… Московската патриаршия. Създава паралелна на Александрийската, съветска черква на нейна територия.
Призовавам читателите – изключително тези, които имат най-малко някакво отношение към църковността, само че биха могли да не усещат в какво се състои скандалността на сходен акт, да си дадат сметка, че това е напълно същото, в случай че да вземем за пример на следващия ден Московската патриаршия реши да сътвори свое църковно „ отделение “ на територията на нашата – на Българската православна църква; да сътвори тоест в България още една православна – единствено че съветска православна – черква, със собствен, паралелно с българския патриарх Неофит, екзарх, митрополит или както там благоразсъди да го назова и притегли към тази втора – Московска черква в България 100-200 или колкото успее духовници и миряни. По-нататък ще покажа, че аналогията, която върша в този момент надалеч не е просто нереално хипотетична, само че към този момент се изрича намерено от РПЦ като закана към – да, не българската, само че други настоящи автокефални православни църкви.
С други думи, от 29.12.2021 година РПЦ-МП разгласи намерено, че навлиза „ в нов стадий от своето историческо съществуване “, прави, както съобщи по този мотив в изявление назначеният за съветски „ екзарх “ на територията на Александрийската патриаршия Клински митрополит Леонид (Горбачов) – решителна „ историческа стъпка “, с която РПЦ придобива „ нов статус “ – т. е. явно статус на черква, позволяваща си да се разгръща по всички места отвън Русия, в това число в земите на останалите православни църкви. Наистина, небивала в историята на християнството (и най-малкото на Православието) „ стъпка “.
Безспорно, доста забавно е с какви претекстове и на какво съображение РПЦ прави през днешния ден тази „ историческа стъпка “ и по-специално точно на територията на една от най-древните православни патриаршии – тази на Александрия, обичайно обгрижваща православните в цяла Африка и по поверие учредена още от св. ев. Марк. Ще разберем това от даденото на 03.01. изявление на завеждащия „ външните каузи “ на Московската патриаршия митроп. Иларион Алфеев.
На въпрос „ с какво е стимулирано решението на РПЦ да сътвори екзархат в Африка (тоест на територията на Александрийската патриаршия) “, владиката отвръща: „ От това, че повече от 100 клирици на Африканския континент от осем страни се обърнаха към Московския и на цяла Русия патриарх Кирил с молба за приемане под омофора на Руската православна черква “. Разбира се следва въпросът, за какво тези клирици са отправили такава молба и, видиш ли, са поискали, напускайки своя патриарх и своята черква, да преминат не към някоя друга, а точно към съветската. И ето: „ Работата е там – изяснява ни искрено митроп. Иларион – че след признаването от Александрийския патриархат на украинския ерес (т. е. след признаването на Православната черква на Украйна, която РПЦ назовава „ разколна формация “ – б. м.) Московската патриаршия прекъсна общението с него (т. е. с Александрийския патриархат – б. м.). И какво да се прави, в случай че част от клира на Александрийския патриархат, оказа се, не е съгласна с него в същото, в което не сме съгласни с него и ние, и желае да се съедини с нас? “
Разбирате ли, уважаеми читатели, какво затова е основанието за „ историческата стъпка “, подхваната от РПЦ на 29.12.2021 година и с което тя „ придобивала нов статус “? Казано с най-прости думи: основанието е отмъщението, което оттук насетне тя споделя, че ще практикува най-откровено. Щом вие, александрийците, си позволихте да признаете Православната черква на Украйна, поради което ние прекъснахме църковното общение с вас (както преди този момент и с Константинополската патриаршия, с Еладската черква и с Кипърската църква), в този момент ние пък ще подкупим колкото успеем ваши свещеници и ще ги присъединим към нас, ще ги създадем Московски „ екзархат “ на вашата, Александрийска (африканска) територия.
Че става дума точно за подкупване или съблазняване на клирици на Александрийската черква стана ясно няколко дни след тържественото решение на Синода на РПЦ, когато свещеник на Александрия ни осведоми, че въпросните 102 духовници са принадлежали в действителност на старостилско крило в Александрийската черква или (и) поради предходни дисциплинарни нарушавания са били сложени под забраняване. Именно те, видиш ли, се декларирали като „ несъгласни “ със своя патриарх и със своята черква в същото, в което несъгласни с тях през днешния ден са РПЦ и патриарх Кирил. Как следователно да не „ спретнеш “ с тях един прекрасен съветски „ екзархат “, разделящ провинилата се към Москва поради Украйна Александрийска черква? „ Ние не можехме да откажем – продължава митроп. Иларион – на клириците осъзнали погрешността на своя патриарх, да ги приемем в нашата черква “. И приключва с многозначителното изречение: „ Точно по този начин ние не можем да отхвърляме повече на православните вярващи в Турция (тоест на аналогични на александрийските „ недоволници “ в църквата на патр. Вартоломей – б. м.) пастирско обгрижване в условия, в които Константинополският патриарх е застанал на страната на разкола “. С две думи – споделя ни митроп. Иларион – гответе се в скоро време за съветски „ екзархат “ и на територията на Вселенската патриаршия. А също, може би и на територията на Кипърската и на Еладската църкви, които, както споделих, преди време публично признаха „ украинския ерес “, тъй като – лукаво подмята владиката – някои от техните епископи също „ не бяха съгласни “ с решението на своите синоди и значи в бъдеще… биха могли да изискат „ да преминат под омофора на Московския и на цяла Русия патриарх Кирил “. Да, тази последна догадка на митроп. Иларион е доста едва евентуална, защото въпросните епископи в действителност показаха в свое време противоречие с решението на църквите си, само че доколкото то бе взето с болшинство от синодалните им членове, те му се подчиниха. Работата по отмъстително основаване на съветски „ екзархати “ обаче и в тях би могла да продължи. Тя единствено е почнала в Африка и на каноничната територия на Александрийския патриархат.
Онова, което желая да кажа затова е: от 29.12.2021 година РПЦ-МП доближи невиждан стадий на своя църковен империализъм. С решението си да трансформира в съветски духовници (и миряни) люде, живеещи под юрисдикцията на непозната на Москва православна черква, тя стартира да основава – бих ги нарекъл – отмъстителни разколи в целия православен свят и намерено да заплашва: от тук нататък всяка автокефална православна черква, която би си разрешила да не се придържа към нашата (руската) визия за Православната черква на Украйна и да влиза в общение с нея, ще бъде – отчасти или колкото се може повече – разделяна и завладявана от нас! Руската черква ще се разгръща на територията на всички автокефални православни църкви, които си разрешат да не следват нейните разбирания и политика, ще сътвори проруска „ различна “ цялост от православни църкви във всички автокефалии, които „ не слушат Москва “, каквито и да са те – даже да са първенствуващата по чест в православния свят Константинополска патриаршия или втората по чест и с хилядолетие и половина по-древна от Московската – Александрийска патриаршия.
Добре – би могъл да каже на това място някой: а не е ли оправдана Москва да прави това, в случай че избрана Православна черква, колкото и антична и обширна да е тя, с „ вероломните “ си дейности легитимира един „ ерес “, какъвто е основаването на самостоятелната от Москва Православна черква на Украйна? Ами в случай че в действителност в такава Православна черква избрани клирици и вярващи миряни са уверено несъгласни с държанието на своя патриарх и синодалните му архиереи и не желаят да остават в общение с тях; в случай че заради това се извърнат към Москва – точно към Москва, тъй като са несъгласни със своето свещеноначалие в същото, в което е несъгласна с него и тя? Може ли или „ не може “ – както споделя митроп. Иларион Алфеев – Москва да откаже да ги одобри под омофора на светейшия съветски патриарх Кирил и да им изпрати (или просто да им обяви) съветски „ екзарх “, който да ги обгрижва вместо влезлия по отношение на „ разколници “ доскорошен техен патриарх?
Наистина, слушайки мъдрословията на съветския църковен „ външен министър “, нещата наподобяват тъкмо по този начин. Древната автокефална Александрийска православна черква си е разрешила да има своя визия за Православната черква на Украйна, да влезе в църковно общение с нея, поради което „ постоянно правата “ РПЦ пък е скъсала общението си с нея. За РПЦ – въпреки митроп. Иларион да не го споделя експлицитно – затова Александрия (заедно с Константинопол, Гърция и Кипър) към този момент си е напряко „ схизматична “ черква. Какво да направи тогава Москва с тези африкански клирици, които мислят за своята подчиненост същото каквото и тя, и освен това я „ молят “ (вече от цели две години) да ги сплоти със себе си? Какво в случай че не да им изпрати собствен свещеник и да ги приюти в собствен „ екзархат “ на „ схизматичната “ им територия?
Следвайки гореописаната логичност (която, уверен съм, бих могъл да чуя още на следващия ден и от всякакви тукашни църковни русофили), ме хваща позор от същинското канонично безумство, до което очевидно са достигнали в РПЦ-МП към днешна дата. Всичко това, считат те в лицето на своя „ външен министър “, е целесъобразно и естествено? Естествено е автокефална православна черква, с която си се скарал по избрана причина да се трансформира за теб – без всякакво съборно решение в територия, на която ти (именно РПЦ) си към този момент в правото си да въдворяваш собствен свещеник и да си създаваш „ екзархат “? Естествено е да приемаш молби от духовници на тази автокефална черква, които по избрана причина са влезнали в спор със своето свещеноначалие, да бъдат кооптирани от назначено от теб (от РПЦ) свещеноначалие? Повтарям, че изпитвам позор аз, който „ не съм квалифициран богослов “, да виждам, че „ логиката “ на мастит митрополит от РПЦ е канонически скандал, а той самичък и патриархът му да не си дават сметка за това.
Защото, ето какво споделят каноните на св. Православна черква още от най-древните времена на нейното битие.
1. За инсталирането на епископи от една православна черква (епархия, патриаршия и др.) на територията на друга православна черква (епархия, патриаршия и др.): Епископ да не дръзва да прави ръкоположения в неподчинени нему градове и села отвън епархията му; а в случай че се потвърди, че е направил това без единодушието на ония, на които са подчинени тия градове и села, дано бъде отлъчен и самичък той, и ръкоположените от него (35-о предписание на св. Апостоли); Областните епископи да не простират властта си над църкви отвън рамките на областите си и да не смесват църквите… Без да са поканени (т. е. от локалните епископи – б. м.), епископи да не минават рамките на своята област за ръкополагане или за някоя друга църковна наредба (2-ро предписание на Втори Вселенски събор, 381 г.); Никой свещеник да не дръзва да минава от една епархия в друга, нито да ръкополага в нейна черква за осъществяване на богослужение или да довежда други със себе си, в случай че отиде по писмени предложения на митрополита и на епископите… А в случай че, макар реда, без да е викан от някого (т. е. от локалните свещеноначалници – б. м.), отиде да ръкополага някои и да устроява непринадлежащи нему църковни работи, дано осъщественото от него е недействително, като за безредната си постъпка и за безчинието си понесе обичайно наказване, а точно неотложно низвергване от чин от страна на свети събор (13-о предписание на Антиохийския поместен събор, 341 г.); никой свещеник да не минава от своята епархия в друга, която си има собствен епископ… (3-то предписание на Сердикийския събор, 343 г.).
Това е каноничното установление на Едната, Свята, Съборна и Апостолска черква. Както се вижда то уверено не разрешава устрояването на църковни структури на непозната църковна територия от свещеник (или епископи), външни на тази църковна територия. Трябва да се каже, че цитираните догми, във времето, в което са били одобрявани, са имали поради възбраната за инвазия най-много от епископи от прилежащи епархии и даже не са можели да си показват това, което през днешния ден прави РПЦ – инсталирането на епископи от една автокефална патриаршия на територията на друга и основаването на църковна конструкция на първата на територията на втората. Още по-скандално е, че това се прави от една патриаршия (Московската), основана с томос на Константинополския Вселенски патриархат, подписан след това и от останалите така наречен антични патриаршии, в това число Александрийската (през 1591 г.) и се прави на територията на тази Александрийска патриаршия, която е с апостолски генезис и значи не е от каноничното семейство на „ дъщерните “, към което принадлежи РПЦ-МП. Вижда се, че в случай че един предстоящ събор (на какъвто, узнавам, се готвят да се съберат точно така наречен антични патриаршески църкви на Александрия, Антиохия и Иерусалим по отношение на невижданата експанзия на РПЦ) би работил съгласно цитираните догми, той би трябвало неотложно да низвергне от ранг избрания за „ екзарх “ на Африка Клински свещеник Леонид (Горбачов), а респективно и патриарха, на който той е зависещ – т. е. Московския Кирил. Въпросният пък „ екзархат “ на РПЦ в Африка да разгласи за схизматична конструкция, с която вселенската Църква не може да има каквото и да било общение.
2. Относно самоволното спиране на общение на духовници със своя каноничен свещеноначалник и приемането им под юрисдикцията на различен, каквото се случва през днешния ден със упоменатите от митроп. Иларион (Алфеев) 102 духовници на Александрийския диоцез каноничното определение на Църквата споделя следното: презвитер, свещеник или митрополит, в случай че се осмели да прекъсне общение с патриарха си и не загатва, съгласно както е несъмнено и открито, името му на божествени служби, а преди съборно решение и окончателното му наказание (т. е. на въпросния патриарх от общ събор – б. м.) създаде ерес, да бъде напълно изключен от свещенство… Впрочем това е несъмнено и доказано по отношение на ония, които единствено под претекст на някои обвинявания отстъпват от предстоятелите си и създават разколи, като разрушават единството на църквата (15-о предписание на Константинополския поместен събор, 861 г.).
Този канон безусловно осъжда въпросните 102-ма духовници, които, обявявайки се за „ несъгласни “ със своя Александрийски патриарх в това, в което не е съгласна с него и Москва, прекъсват общението си с него. За тези, тоест, за които канонът дефинира „ да бъдат напълно изключени от свещенството “ като произвеждащи „ ерес “, „ външният министър “ на РПЦ ничтоже сумнящеся декларира, че „ ние не можехме да откажем да ги приемем в нашата черква “. С което – в случай че изобщо си спомня за цитирания тук канон – ни споделя: ние пет пари не даваме, че Александрийският патриарх, от който декларират, че се отделят тези 102-ма духовници, нито е наказан от космополитен събор, нито пък се е провинил в наказана към този момент разкол (единственото, което съгласно канона би оправдало дейностите на отделящите се). Щом тези негови духовници се отделят от него, тъй като той не следва нашите, московските, правила, за нас те не са разколници. Наистина РПЦ-МП „ навлиза в нов стадий от своето историческо съществуване “ – стадий, в който, вижда се, към този момент се управлява не от разпоредбите на Едната, Свята, Съборна и Апостолска черква, само че от правила, които сама си формулира и следва.
Накрая ще си разреша да попитам – точно тъй като „ не съм квалифициран богослов “ – по какъв начин Българската православна черква се отнася към създалата се обстановка във вселенското Православие след решението на РПЦ-МП от 29.12. предходната година? Как би определила тя „ екзархата “ на РПЦ-МП на територията на античната Александрийска патриаршия, с която БПЦ е в канонично общение? И какво отношение счита да има към него в бъдеще? Защото, дръзвам да заявя, че самата поява на тази невиждана конструкция слага пред надълбоко тестване православното вероизповедание в международен мащаб.
На това тестване си заслужава обаче да се посвети специфичен идващ текст. Ако до тогава, с една към този момент военна експанзия съветската страна не притегли надалеч по-сериозно вниманието към себе си.
Калин Янакиев,
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ