Понякога ми се приисква...
...да не приказвам – в случай че не ми се приказва, да изключа мобилния си, да не се гримирам, да не се полирам, да се наплача – един път вечно, да не се оцветявам, да не се подстригвам, да си изстрадам болката, да се изхиля – в случай че по този начин ми пристигна, да се науча да си бездействам, да не споделям с гадове...
А и да не викам на децата си – за какво, за Бога, го върша!!! – та те са ми душата и огледалния облик, аз съм им слънцето – те, моите ококорени, най-прекрасно оранжеви слънчогледчета...
А, да, и да демонстрирам въздържаност в интимните си страсти ми се ще – та аз, нали, съм въпреки всичко изпечен админ, следва да съм лицемерна, змия, лисица.... – каквото там би трябвало! – само че не и директна, експанзивна, разголена... Без край, до дъно, вечно, за всичко. За обич пребивавам, посредством обич вдишвам, от обич умрях и... не знам по кое време в действителност, отново отворих очите си; не преставам, всекидневно, по зрънце от себе си да изгубвам, само че по какъв начин да спра, да се откажа... И все Любовта приканвам и я апелирам, и я последвам...
Цялата се вмествам в персоналния ми рефрен „ Господ, обич и работа ” – само че и в децата, и във въздуха, и в морето, и в пролетта, която нахлува във вените, ноздрите, порите ми, промушва се, заплита се в обиците ми, чака да я погъделичкам и да я освободя – та при различен да отиде, неговата душа да прероди...
А в края на зимата, когато дъхът излиза от устата освен тъй като му е студено, а и с цел да стопли нечии ръце..., на синора сред Баба Марта и Първа пролет внезапно осъзнаваш, че тревата може и да е към момента невидима, само че ще избуи резидава, след това зелена, доста зелена – толкоз, колкото е морскосиньото в усмивката на дете...
И, приела с обич цветето от обичания или пък сама направила си някакво подаръче, се чувствам признателна и горда, и щастлива, и мощна – от това, че съм Жена.
Честит празник на всички нас – майки, сестри, обичани, приятелки.
А и да не викам на децата си – за какво, за Бога, го върша!!! – та те са ми душата и огледалния облик, аз съм им слънцето – те, моите ококорени, най-прекрасно оранжеви слънчогледчета...
А, да, и да демонстрирам въздържаност в интимните си страсти ми се ще – та аз, нали, съм въпреки всичко изпечен админ, следва да съм лицемерна, змия, лисица.... – каквото там би трябвало! – само че не и директна, експанзивна, разголена... Без край, до дъно, вечно, за всичко. За обич пребивавам, посредством обич вдишвам, от обич умрях и... не знам по кое време в действителност, отново отворих очите си; не преставам, всекидневно, по зрънце от себе си да изгубвам, само че по какъв начин да спра, да се откажа... И все Любовта приканвам и я апелирам, и я последвам...
Цялата се вмествам в персоналния ми рефрен „ Господ, обич и работа ” – само че и в децата, и във въздуха, и в морето, и в пролетта, която нахлува във вените, ноздрите, порите ми, промушва се, заплита се в обиците ми, чака да я погъделичкам и да я освободя – та при различен да отиде, неговата душа да прероди...
А в края на зимата, когато дъхът излиза от устата освен тъй като му е студено, а и с цел да стопли нечии ръце..., на синора сред Баба Марта и Първа пролет внезапно осъзнаваш, че тревата може и да е към момента невидима, само че ще избуи резидава, след това зелена, доста зелена – толкоз, колкото е морскосиньото в усмивката на дете...
И, приела с обич цветето от обичания или пък сама направила си някакво подаръче, се чувствам признателна и горда, и щастлива, и мощна – от това, че съм Жена.
Честит празник на всички нас – майки, сестри, обичани, приятелки.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ