Откъс от "Снежното дете"
Да напуснеш уюта и сигурността на дома, с цел да изпиташ завладяващата хубост на необятния канадски пейзаж – от Принц Джордж в Британска Колумбия до Аляска, през дивия свят на старите трапери в Скалистите планини. Да се наслаждаваш на огнените цветове на есента от барака, която си построил със личните си ръце посред хълмовете на планината Касиар, на хиляди километри от цивилизацията. Да наблюдаваш птици, мечки, лосове и вълци; да ловуваш, с цел да оцелееш. И най-после, когато езерата и реките замръзнат, да се носиш по ледената простор с кучешки впряг в продължение на месеци.
Това премеждие в духа на романите на Джек Лондон е отколешна фантазия за Никола Вание и брачната половинка му Диан. През 1994 година съпрузите вземат решение да трансфорат бляновете си в действителност и се насочат към девствените земи на Великия север. Трудностите, които чакат фамилията по време на пътешествието из Северния полярен кръг, са неизброими. Пътешествието си събират в книгата " Снежното дете ", която на български излиза от издателство " Вакон ".
Представяме ви фрагмент от нея.
© Вакон
Няма и половин час, откогато сме тръгнали, и Монтен към този момент плаче, неловко й е на двойната седалка, с която по този начин добре беше привикнала вкъщи в Солон.
– Изморена ли е?
– Мисля, че се опасява.
Пресилената усмивка на Диан бързо угасва.
Всъщност не изпитваме онази наслада, която би трябвало да ни обземе в първия ден от по този начин мечтаното ни премеждие. Планирахме го от дълго време, още преди щерка ни – на годинка и половина – да се роди.
Вместо това по намръщените ни лица се чете безпокойствие. Четирите ни коня, натоварени с тежки самари от нас – хората, които към момента не познават – също наподобяват разтревожени по неравната пътека.
И по този начин, пет минути по-късно, до момента в който заобикаляме реката по един каменист скат, посипан с млади смърчове, последният кон, претрупан с 60 кг инвентар и храна, се подплашва и внезапно хуква напред. Задминава ме в галоп, като неведнъж хвърля къчове и стремително повлича в несдържан бяг моя кон и този, който яздят Диан и детето. Ужасена, Монтен надава мощен зов. Диан е добър ездач и съумява да овладее своето животно, до момента в който двата впрегнати коня побягват вихрено в галоп, разсипвайки след себе си тенджерите, торбите с храна, пушката, въжетата и патроните.
Какво начало!
Слизаме от конете. Монтен избърсва сълзите си, смесили се с дъждовните капки по дребното й почерняло личице.
– Добре ли си, детето ми?
Монтен разтърква очи и стопира да плаче.
– Добре, а в този момент какво?
Запазила хладнокръвие, Диан насочва целенасочено взор към пътеката, по която двата ни коня избягаха, оставяйки след себе си дълбоки кални дири и няколко развързани въжета. Малко по-нататък се намират разпръснатите по земята чанти и щайги с нашия инвентар.
Дъждът стартира гневно да плющи, набраздявайки почвата с проблясващи дири.
Опитвам се да защищавам Монтен от пороя, доколкото мога, и я поставям на гърба на майка й в раница от плат и кожа, ушита особено за нея.
Първо, би трябвало да си върнем конете.
Второ, да ги впрегнем още веднъж, т.е. да съберем инвентара, разпръснат на няколкостотин метра, да го подредим, да го качим на седлата и да го затегнем крепко.
Трето, да подсушим Монтен, тъй като стартира да трепери от мраз.
Не, в противоположен ред.
Първо ще подсушим Монтен и чак по-късно ще създадем всичко останало.
Основен принцип, който оттук насетне ще би трябвало да следваме, каквото и да става...
Монтен, Монтен, Монтен! Едва час, откогато сме тръгнали, и към този момент си давам сметка за това.
Със сигурност си представяхме компликациите, които ще срещнем, само че действителността, забулена от години блестящи фантазии, внезапно ни се разкрива сурова и безпощадна. Два подплашени коня, няколко къчa, сълзи, дъжд и сивота. Това е действителността! Представяхме си сияещо слънце, тучни долини, където конете се движат в спокоен ход, а Монтен се смее звънко и сочи с дребните си златни ръчички пеперудите и катеричките, промъкващи се пред Очум, който бяга радостно пред нас. Уви! Нищо сходно. Дори Очум има тъжно изражение и ни гледа изтощено, влажен, сгънат на кълбо под една гъста елха.
Това премеждие в духа на романите на Джек Лондон е отколешна фантазия за Никола Вание и брачната половинка му Диан. През 1994 година съпрузите вземат решение да трансфорат бляновете си в действителност и се насочат към девствените земи на Великия север. Трудностите, които чакат фамилията по време на пътешествието из Северния полярен кръг, са неизброими. Пътешествието си събират в книгата " Снежното дете ", която на български излиза от издателство " Вакон ".
Представяме ви фрагмент от нея.
© Вакон
Няма и половин час, откогато сме тръгнали, и Монтен към този момент плаче, неловко й е на двойната седалка, с която по този начин добре беше привикнала вкъщи в Солон.
– Изморена ли е?
– Мисля, че се опасява.
Пресилената усмивка на Диан бързо угасва.
Всъщност не изпитваме онази наслада, която би трябвало да ни обземе в първия ден от по този начин мечтаното ни премеждие. Планирахме го от дълго време, още преди щерка ни – на годинка и половина – да се роди.
Вместо това по намръщените ни лица се чете безпокойствие. Четирите ни коня, натоварени с тежки самари от нас – хората, които към момента не познават – също наподобяват разтревожени по неравната пътека.
И по този начин, пет минути по-късно, до момента в който заобикаляме реката по един каменист скат, посипан с млади смърчове, последният кон, претрупан с 60 кг инвентар и храна, се подплашва и внезапно хуква напред. Задминава ме в галоп, като неведнъж хвърля къчове и стремително повлича в несдържан бяг моя кон и този, който яздят Диан и детето. Ужасена, Монтен надава мощен зов. Диан е добър ездач и съумява да овладее своето животно, до момента в който двата впрегнати коня побягват вихрено в галоп, разсипвайки след себе си тенджерите, торбите с храна, пушката, въжетата и патроните.
Какво начало!
Слизаме от конете. Монтен избърсва сълзите си, смесили се с дъждовните капки по дребното й почерняло личице.
– Добре ли си, детето ми?
Монтен разтърква очи и стопира да плаче.
– Добре, а в този момент какво?
Запазила хладнокръвие, Диан насочва целенасочено взор към пътеката, по която двата ни коня избягаха, оставяйки след себе си дълбоки кални дири и няколко развързани въжета. Малко по-нататък се намират разпръснатите по земята чанти и щайги с нашия инвентар.
Дъждът стартира гневно да плющи, набраздявайки почвата с проблясващи дири.
Опитвам се да защищавам Монтен от пороя, доколкото мога, и я поставям на гърба на майка й в раница от плат и кожа, ушита особено за нея.
Първо, би трябвало да си върнем конете.
Второ, да ги впрегнем още веднъж, т.е. да съберем инвентара, разпръснат на няколкостотин метра, да го подредим, да го качим на седлата и да го затегнем крепко.
Трето, да подсушим Монтен, тъй като стартира да трепери от мраз.
Не, в противоположен ред.
Първо ще подсушим Монтен и чак по-късно ще създадем всичко останало.
Основен принцип, който оттук насетне ще би трябвало да следваме, каквото и да става...
Монтен, Монтен, Монтен! Едва час, откогато сме тръгнали, и към този момент си давам сметка за това.
Със сигурност си представяхме компликациите, които ще срещнем, само че действителността, забулена от години блестящи фантазии, внезапно ни се разкрива сурова и безпощадна. Два подплашени коня, няколко къчa, сълзи, дъжд и сивота. Това е действителността! Представяхме си сияещо слънце, тучни долини, където конете се движат в спокоен ход, а Монтен се смее звънко и сочи с дребните си златни ръчички пеперудите и катеричките, промъкващи се пред Очум, който бяга радостно пред нас. Уви! Нищо сходно. Дори Очум има тъжно изражение и ни гледа изтощено, влажен, сгънат на кълбо под една гъста елха.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ