Да имаш огромен избор е клопка. Защото винаги остава едно

" Да имаш голям избор е клопка. Защото постоянно остава едно чувство: " има нещо по-добро ". И да, може би има — от време на време по-добро, от време на време по-лошо. Но идеалното не съществува. Днешният човек живее с чувството, че има доста — само че постоянно е малко. Защото " да имаш " се е трансформирало в по-важно от " да бъдеш ".

Очакването, че някъде ни чака още по-съвършен принц на бял кон или приказна принцеса, е останка от детски, идеалистични — и нереалистични — показа. Но тъкмо тези показа карат мнозина с лекост да излизат от връзки, без въобще да се опитат да работят върху тях. "

Това сподели психотерапевтът Мадлен Алгафари в подкаста на Jenite.bg.

Тя счита, че лесното преустановяване на връзки и промяна на сътрудници е изцяло неправилен ход, защото индивидът се развива точно, когато му е мъчно.

" Да си пораснал, не на години, а вътрешно, е главно изискване за зрели партньорски връзки. Но, уви, в работата си с двойки постоянно виждам нещо друго: хора на възраст, която допуска зрялост, само че с прочувствено държание на непораснало дете ", добавя Алгафари.

Странно ли е, че съпоставяме хората, като че ли са артикули? Все по-често ставаме очевидци на това — в подкасти, обществени мрежи, като че ли а замязяли на състезания за хубост. Чуваме по какъв начин се споделя: " Тази е 10 от 10, тази е 3 от 10. " Като че ли хората могат да бъдат сведени до числа. Същият модел участва и в сантименталните връзки — постоянно търсим " по-доброто ". Но какво значи това " по-добро "?

Как се съпоставят двама индивида, които имат разнообразни душевности, разнообразни истории, друга осанка? По какво тъкмо? Ако оценката ни е единствено по визията, по някакви " теле " -мерки, а не по дълбочината на душата, това е не просто плитко — това е незряло.

Мадлен Алгафари твърди, че изборът на сътрудник рядко е инцидентен. Той е мощно повлиян от нашата персонална история, от метода, по който сме били обичани — или не — от родителите си. Често търсим това, което познаваме: повтаряме динамичности от детството, търсим сходни или контрастни фигури на майката и бащата.

" Сравняването сред хора няма по какъв начин да бъде обективно — математиката не важи за човешките същества. В едно нещо някой може да превъзхожда, само че в друго — другият е по-добър. И това е отлично! Съвършенството не съществува и популярност Богу. Ако всички бяхме идеални, какъв би бил смисълът на живота? Нямаше да има към какво да се стремим ", добавя тя.

Истинската зрялост е да видиш индивида подобен, какъвто е — а не какъвто си фантазираш, че би могъл да бъде. И да спреш да търсиш " още по-доброто ", тъй като щом сравняваш души с цифри, към този момент си изгубил посоката. "

Трудно ли е осъзнаването?

" Да. Понякога — доста. Но от време на време се случва тъкмо както го виждаме във филмите: ненадейно, ненадейно, без терапия, без книги, без обмисляне. Просто животът ти демонстрира — и то по този начин, че няма по какъв начин да не схванеш. Животът от време на време е по-суров терапевт. Уроците му идват с плесници, а не с въпроси. Докато в лечението можем да минем по-безболезнено: с движение, с пространство, с поддръжка. " ", дава отговор Мадлен Алгафари.

Тя добавя, че някои хора обаче се отхвърлят от връзки, тъкмо тъй като са били засегнати в предходни. Затварят се. Казват си: " Не ми би трябвало отново. " А други не престават да търсят " по-доброто ".

Но какво значи по-доброто? И най-много — къде са най-големите препъни камъчета, когато става дума за дълготрайна връзка?

Първото и най-голямо: непорасналостта. Когато един от двамата — или и двамата — още не са прочувствено пораснали, не умеят да понесат болежка, неустановеност, спор.

Второто: неналичието на осъзнатост. Не просто неведение, а неосъзнато неведение. Човек не знае, че не знае. Живее с убеждението, че е " подобен " — и че това не предстои на смяна.

" Чувала съм толкоз пъти: " Аз съм си подобен. " А отговорът, който доста ми се желае да дам, е: " Добре, само че нали те боли? Значи нещо липсва. А щом липсва, не е ли редно да опитаме да прибавим — вместо просто да се примирим? ", изяснява психотерапевтът.

Промяната не е в това да махнем нещо от себе си. А да прибавим това, което ни липсва.
Когато човек прибавя нови " карти " към личната си ръка, има повече благоприятни условия да реагира — не просто с едни и същи два козa всякога, които не постоянно печелят.

И да — няма човек, който да знае всичко. Всички сме в този " кюп ". Всеки от нас търси, бърка, учи. Но значимото е да вървим по пътя. Да прибавяме по малко. Да не се отхвърляме.

Това е смисълът — не да станем съвършени, а да станем по-цели.

Продължението на диалога ни с Мадлен Алгафари можете да видите тук: