Да бъдеш Армани
Да бъдеш Армани значи да си непроменяемо на върха, да създаваш мода, която въплъщава философия, жанр на мислене и на живот. Но и да сподавяш зова на „ другата си душа “, копнееща за равнодушие, фриволност, удоволствия...
Италианската журналистка и есеистка Рената Моло, авторка на голям брой изявления за модата в влиятелни печатни издания, предлага първата биография на Джорджо Армани, богато документирана със мемоари на сътрудници, родственици, хора от близкото му и по-далечно обграждане, както и с негови персонални свидетелства.
Редом с историята на един срамежлив юноша, тръгнал от недодялан град и покорил международните фешън сцени с гений и изкусни фирмени тактики, Моло сервира самобитна художествена снимка на последните пет десетилетия с политическите и обществените разтърсвания, с всевъзможните течения в изкуството, с провокациите на скандални създатели. На нея са запечатани паметни, фамозни и не толкоз известни персони от света на модата, архитектурата, киното, музиката, попарта. Всички тези, с които Армани се среща, родее, съизмерва, съревновава, или в противен случай, от които се разграничава и разграничава.
Да бъдеш Армани значи най-много да си правилен на себе си, въпреки и съзнавайки своите недостатъци, да предпочетеш сянката на дискретността пред звездната показност. За да останеш кралят, митът Армани, запазена марка освен в изкуството на дизайна, а и в изкуството да се посрещат провокациите на живота.
Откъс от " Да бъдеш Армани ": 
„ Всичко в залата е готово – светлините, фотографите, феновете са седнали. Дефилето би трябвало да стартира, само че облеклата ги няма: това е моят повтарящ се призрачен сън “, споделя Джорджо Армани, пропуквайки нашата визия за неговото съвършенство и за твърдата му като гранит убеденост. Представата, съгласно която наподобява несломим, ваксиниран даже против най-лекото подозрение и най-мимолетното съмнение. Всъщност тъкмо отношението му към реда, към контрола е главното в неговия живот, отдаден напълно на работата. Армани има две души: едната, по-ефирна и потайна, е съвсем неизразена, а другата – тази, на която рядко изневерява и която го води напред – прилича монашеско предопределение и е повода да споделя: „ Необходимо е да стартира от нищото, с цел да сътворявам чрез възприятията, да мисля за своята мода, носеща в себе си духа на модерното и актуалното. Представям си линия, оставена свободна – без рамка, която да дефинира границите й “.
И в действителност всичко край него вдъхва надълбоко успокоение. „ Това е животът ми, това, което е към мен, не е аскетично, а изчистено и семпло и аз строя върху него. “ Тонът му е спокоен, облекчен от неговото „ р “ и отворено произнасяните гласни, които придават размер на метода му на изложение, сякаш мисълта му не бърза за на никое място. Това е в внезапен контрастност с твърдия му взор – ярък, наследник и могъщ. Характерно за него е, че гледа събеседника си право в очите, карайки го да се усеща в центъра на вниманието. Всъщност – с точността на хирург - той преценя до каква степен да отстъпи и непрекъснато е подготвен да се отдръпне, все едно му се постанова да води битка с природата си, по-отстъпчива и великодушна, в сравнение с би желал да признае. Възможно е да му се изплъзне нещо, едвам осезаем жест, допускащ да забележиш изблик на мекост, който той гледа бързо да потисне, ставайки още веднъж съвършен, балансиран и видимо невредим. Усеща се обаче един противопоставен подтик, едно неосъществено предпочитание да може да се довери, да се забавлява и да се отпусне, да спре да се пази. Привилегия, споделяна с малко на брой, тази негова страна се демонстрира рядко, само че напира да излезе от сянката и да опровергае всичко, написано за тъгата и меланхолията на Джорджо Армани, който в действителност е по този начин едва прочут.
Впрочем неговата благословена двоякост към този момент е посочила брилянтни резултати в хода на блестящата му кариера, както твърди самият той, когато споделя за прехода си от чист създател към бизнесмен: „ Наложи ми се да си основа втора, друга природа. Интуитивно се научих по какъв начин да беседвам с юристите, да споделям едно, а да мисля друго. Раздвоявам се: създавам, след това се превъплъщавам в другото си Аз, което съди за сбирката от комерсиална позиция. Влизам в несъгласие със самия себе си: в смисъл, че ми се постанова това, което съм обичал до предходния ден като стилист, на идващия, с цялата информация, с всички сметки в ръка, да не мога да си разреша да обичам повече “. Сложна персона, събуждаща интерес, тъй като е потайна.
Надхвърлил седемдесетте, със изсъхнало и неуморимо тяло, той споделя, че в него не гори свещеният огън на модата, че тя е просто специалността му. „ Ако бях станал доктор, щях да насоча всичките си сили към това да церя хората, да избавям човешки животи… “ Възприема работата като метод за себеизразяване. Би му харесало и да написа, само че, както прибавя: „ Може би обобщавам прекомерно доста, с цел да съумея да го върша добре “. Стремежът, не всеки път оценен от сътрудниците му, да работи бързо, да не си губи времето в празни приказки, да го схващат на мига, също е негова присъща линия. Както и способността му да се ядосва, да не толерира неточността. Понеже Джорджо Армани държи на конкретността, удобен е. Вероятно загубен в собствен вътрешен свят, в който не позволява никого. Вложил сили в продължителната отбрана на тази съкровена и богата на значими мемоари и усеща територия, Армани е построил висока дебела стена сред себе си и себе си, сред себе си и света – до такава степен, че до някаква степен е станал пандизчия на своя обществен облик. Този на постоянно печелившия, комуто всички завиждат и който е пренесъл същинския лик на Италия в Новия свят. Този, който бе основан някъде през седемдесетте години, макар че тогава всички, повлияни – осъзнато или не – от хиляда деветстотин шейсет и осма, към момента бяхме възприемани в чужбина като статисти от широкомащабен неореалистичен филм. А самите ние, възприемащи се като италианци, ходехме облечени както пристигна. Без тенденция: мъжете носеха твърди сака, дамите бяха пременени в пъстри облекла с неопределени модели. После пристигна той: със своите меки цветове, свободно падащи тъкани, деконструирани сака, андрогинна и безмълвна женственост. Тази на ниските токчета, на велурените обувки вид балерина и на дамския костюм с панталон, придаващ тежест и престиж, без да лишава и капчица от женската страст. Дори в противен случай – в едвам доловимото пространство на границата сред мъжествено и женствено, сред суровост и примирителност се крие тайната на модерното съблазняване, намерено, основано и препоръчано от него.
Джорджо Армани е пейзажист. Той възприема света като необятен, отморяващ и изискан континуум, в който – все едно на сцена – можем да се движим с лекост, излагайки на показ живота си. Без изключения, без превъзнасяне, предпазени от заплахите на физическото битие. Всеки подробност е предопределен да вдъхва сигурност и убеденост. Засенчи всички, сподели хората по света по едно и също време мъгляви и ясни, като сътвори цветова тоналност, обогатила познатата гама и употребена от него, с цел да въплъти в себе си перцептивен колорит: еднородността на метрополисите, на откритите поля, на морето и на северните висини. А раждането на неповторимия греж, който омекотява възприятията и граничи с меланхолията, пристигна на стилната сцена като инструмент на революцията, провокирана от Джорджо Армани. Творецът, с който той най-силно се родее, е Джорджо Моранди, притежаващ, както твърди Армани, „ цветова палитра, която доста наподобява на моята. Три бежови, четири сиви цвята. Понякога разликата при него идва само от леката смяна в нюанса “.
Със същата безусловна увереност и властност, с която при започване на двайсети век Поаре и Мариано Фортюни публично са освободили дамите от корсета, Джорджо Армани – минал през стадия на безмълвен и деликатен наблюдаващ – има щастливата вътрешен глас да отговори на един императив: този на опростяването, на нужното унищожаване. Той синтезира, дестилира.
Преди него в модата след Втората международна война в семантична и цветова тенденция са се случили доста неща. След естетическия оптимизъм, препоръчан от Диор през 1947 година с неговия new look, пристигна висшата мода на петдесетте години, тази на сестрите Фонтана, Шуберт, Бики, Емилио Пучи, а по-късно и на Маручели. Пищните форми биваха подчертавани, талията беше тънка, полите – надиплени, наблюдаваше се подем на бродериите, инкрустациите, приложенията, тюла. После линиите се опростиха, спомняме си костюма с късо сако и правата пола, които ни вкараха – сигурни и елегантни, въпреки и леко сковани – в шейсетте години: тези на Мери Куонт, минижупа, комикс-модата, поп изкуството, Куреж, Пако Рабан, Карден: модата ставаше нещо друго. Химията повлия на естетиката и усета. Синтетичните материали, пастелните цветове, подстриганите пудели. Докато от кампусите на американските университети поемаше вълна, която щеше да преобърне света със своите нови претенции, до момента в който шинелът правеше думите и концепциите по-твърди, представлявайки радикализирането на възприятията, до момента в който изглеждаше, че светът аха ще се промени, а гладиолите вехнеха, се зараждаше прет-а-порте. Малко преди Джорджо Армани френската мода беше отправната точка, а италианските шивашки ателиета поддържаха разнообразни стилове и създаваната от тях мода бе възприемана като нещо извънредно влиятелно, само че фрагментарно. Сред всички естетически залитания, характеризиращи края на шейсетте години, феминизмът беше този – даже в най-умерените си форми, – който докара до рецесия универсалния модел на нежната и декоративна жена в нейните неуместни, въпреки и стилни облекла. А брилянтната безапелационна вътрешен глас на Джорджо Армани разми границите сред мъжкия и дамския жанр в модата по този начин, както никой преди този момент не си го бе представял. Деконструкцията на сакото внесе непрестореност в най-официалното мъжко облекло и по едно и също време с това придаде престиж на дамата с кариера. С неговите свободно падащи тъкани, раздвижени във вътъка, с неговата следена мекост, с костюма с панталон – който към този момент не дава отговор на определението „ късо и непокътнато за вечерта “ на Ив Сен Лоран, а е ежедневната и практична униформа на дамата, отиваща в офиса – се утвърждава една нова идея: елегантността и хубостта имат двойствена природа, която не признава граници. Те принадлежат на неутралния пол. Съблазняването е обвързвано с непринудеността и с концепцията за деловитост. Строгост, функционалност и мистерия: но Марлене Дитрих, същинска муза вдъхновителка на ранния Джорджо Армани. Също както цветът греж облича, придава аура на омагьосване и позволява интерпретацията, измененията в настроението и в душевното положение. В прецизността на утвърждаващата мода на Джорджо Армани в действителност има доста повече изобретателно пространство за този, който я носи. И по този начин, това е вододел, гранична линия, която наподобява на случилото се след Първата международна война, когато голям брой дами стартират да упорстват да получат обществени и политически права и навлизането в света на работещите постанова физиологически промени. Защото и тогава светът търси есенцията, желае да предефинира нов морал и заради това се появяват плъзгащите се по бедрата линии, излъчващи една нова жизнеспособност: удобството и поддръжката биват открити в динамизма на футуристите, в линейността на „ Баухаус “, в декомпозирането на силуета на съветските конструктивисти и макар че паралелно с тях съществуват създатели, обърнати към предишното, които оферират структурирани облекла, наподобяващи изглеждащите като кошници, носени през осемнайсети век, или полите с форма на абажур, се оказа, че е невероятно да бъде спрян ходът на смяната, ориентиран към по-функционални форми. Със същото чувствено напрежение, само че с разнообразни изразни средства – и въпреки всичко сравними с изразителната мощ на Коко Шанел, предвестител на минимализма: дребната черна рокля, плетени вълнени жилетки, мъжки пуловери, необятни панталони за яхта, – Джорджо Армани завладя всички, още при дебюта си, със своето виждане за облеклото. Което също така изцяло подхожда на неговата упорита, взискателна и съсредоточена природа.
Макар и запазен, той е несъмнено обществена персона. Образът му е известен като тези на Кенеди, Ганди, Майка Тереза от Калкута. Джорджо Армани е модата. Присъства във въображението на всички. Той е италианският жанр, той е основателят, провокирал революцията в него, придал му форма и вдъхнал присъщото му възприятие на възторг. Преди трийсет години Армани схваща потребността от огромна смяна, реализира я и декларира личната си еднаквост, предизвиквайки хода на времето. Прекосява десетилетията, запазвайки непокътнато и непроменено изражението на лицето си, тялото му е като изсечено от мрамор и е преподавател на всички – стилисти и бизнесмени.
Джорджо Армани въплъщава миланския дух, непримиримостта. Присъщи са му суровост, честност и поредност, граничещи с нарочната глухота. Непроницаемост, носеща одеждите на присъщото гостолюбие на града на модата. Пиаченца обаче – градът, където е роден – несъмнено оказва огромно въздействие върху концепцията на сътворената от него естетическа галактика. Пиаченца се издига на десния бряг на река По. Тя е значимо място в Паданската низина с нейните отморяващи мъгливи простори, с интимния воал, обхванал ширналите се сиви висини, и с линеещата еднообразност. Непреходност и неизменност, вдъхващи сигурност и като че ли подготвящи образуването на една мощна еднаквост, многостранна и комплицирана, построена към централно ядро, което не може да бъде изместено.
Този човек, който в бъдеще ще накара всички да приказват толкоз доста за него, който ще завладее света и ще сложи в центъра на своя личен живот работата, е трябвало да прави избори, подбудени от нуждата и постоянно от случайността. Привлекателен и разпален по киното, би могъл да стане артист или режисьор, само че както споделя самият той с нотка на страдание: „ За мен това беше невъзможна фантазия. Не съществуваха нужните условия, а и бе в прорез с упованията на едно буржоазно, не изключително заможно семейство “.
Ранобуден още по рождение, Джорджо Армани се ражда шестнайсет месеца след гибелта на своя сестричка, Силвана, в 7,20 ч. на 11 юли 1934 година в Пиаченца, на улица „ Коломбо “, в част от града, известна с Паметника на вълчицата, по новолуние. По това време диктатурата на Мусолини е в апогея си, а през идната година ще бъде осъществена нашествието в Етиопия, предизвикала окончателното влизане на Италия във Втората международна война един до друг с нацистите.
Асцендентът му е Лъв, а брат му и сестра му – Серджо, най-големият, и Розана, най-малката – са родени като него под знака на Рака: надлежно на 29 юни 1929 година и на 27 юни 1939 година Джорджо споделя по собствен метод за връзките сред тях, какъв брой са били свързани, само че по едно и също време и самостоятелни. Поради разликата във възрастта имат разнообразни другари, без обаче това да им пречи да споделят мигове на извънредно благополучие. Водени от мощното възприятие на почитание един към различен и към персоналното пространство на всеки, те построяват между тях връзки, останали неразрушими през годините.
Бащата, Уго Армани (който умира през 1962 г.), е служител във фашистката администрация, както и футболист в „ Едера “, след това и в „ Пиаченца “ – локалните тимове – дружно с брат си. Майката, Мария Раймонди, съществена фигура в живота на Джорджо, е стопанка – спортна натура, заета и с социална активност. Занимава се с организацията на детски летни лагери, а от време на време приема вкъщи някои от децата: „ И все гледаше да ги поизлъска, тъй като всички те бяха деца на хора, които нямаха, несъмнено, доста средства “, спомня си Розана, тогава напълно мъничка. Родителите им обичат толкоз мощно театъра, че даже са се срещнали на сцената на самодейната градска театрална натрупа, в която вземат участие, подтикнати от пристрастеността си. Разговорите им постоянно се завъртат към тази тематика. Дядото от майчина страна, Лодовико Раймонди, е прекрасен мъж, от който Джорджо си спомня огромния златен пръстен, който носи на лявата си ръка. Занимава се с изработката на мебели. Дядото от бащина страна – любопитно е, че той също се споделя Лодовико – има снежнобели, късо подстригани коси и създава перуки жанр деветнайсети век за градския спектакъл. Обича да води внуците си зад кулисите и Джорджо неизбежно бива повлиян от атмосферата, от цветовете: „ Спомням си по какъв начин ходех в театъра в Пиаченца, който беше остарял общински спектакъл като Ла Скала, само че по-малък. Трябва да съм бил на седем-осем години и ми харесваше да оставам там. Обичах мириса на сцената “. Ала Армани помни и какъв брой е бил впечатлен от грозотата на тези перуки, от очевидния им фалш. Това е забавно, тъй като освен приказва за естетическата му сензитивност, проявяваща се още в ранна възраст, само че наподобява, че тази сензитивност е сложила основите на насоката в мисленето му, която ще схване доста по-късно, при основаването на своя жанр. Действително е по този начин – Армани ще лишава, ще усъвършенства, като чистосърдечно признава, че се въодушевява от това, което не му харесва, тъй като открива равновесие таман в устрема към рационализиране. И пословичното му чувство за това по какъв начин да остане правилен на действителността, на същинския живот, което характеризира сътворяваната от него мода, се корени тъкмо в ужаса му от излъчването на престореност и фалш.
В тези години няма време за фантазии и бъдещето e забулено в мрак някъде в далечината: „ Съсредоточавахме вниманието си върху няколко съществени неща: да ядем, да си намираме евтини учебници и да вървим на кино в неделя. Не можехме да си позволим доста “.
