Д-р Неделя Щонова отвори чужд хладилник и остана втрещена
Д-р Неделя Щонова направи забавно изобретение в ледник.
Ето описа й:
" Марули, ябълки, авокадо, бетаферон и признателност
В хладилника на един човек могат да се побират цели вселени.
Днес, в чужд дом, отворих хладилника.
Снимаме епизод от обичания ми нов план “Лекар вкъщи ”.
Вътре в хладилника - ябълки, марули, лимони, авокадо. Туршия.
И бетаферон.
Гръм от ясно небе.
Чудно селекциониран подбор - диетичен и тайнствен.
Бетаферон е лекарство, което се употребява за лекуване на множествена склероза - хронично автоимунно заболяване, което визира централната нервна система.
Стоя си втрещена.
А притежателят? Той сияе.
Смее се. Щастлив. Благодарен.
Не е вманиачен. Съвсем е с акъла си. Преподавател в университет.
С усмивка ми споделя:
- Болестта? Най-добрият ми другар! Обичам си я! Тя се грижи за мен доста внимателно, подсеща ме да си почивам, да хапвам деликатно подбрани храни, да имам красиви мисли, да обръщам внимание на себе си.
Стоя там, вторачена в свежестта на живота, марулята и молекулярната алхимия.
Слушам... това висшо просветление... виждам към туршията и бетаферона... и се мъча над въпроса бих ли могла аз самата да приема заболяването с такава кротка, съвсем нежна благодарност...?
А индивидът до мен, ухилен. Болестта не е смъкнала грам от светлината в очите му. Сини! Той не наподобява жертва. Не носи яд. В думите му няма ропот против ориста. Само признателност.
И прелестно примирение.
После отидох на черква.
Много ми се прииска.
Колко постоянно не си даваме сметка какво ни е спестено?!
Колко постоянно не си даваме сметка от какъв брой ужасни неща сме били пощадени?
Живеем, оплаквайки се. От неналичия.
От неизпълнените стремежи.
От пътища, по които не ни се е случило да походим.
Но какъв брой от нас стопират и благодарят за това, което в никакъв случай не са претърпели?
За заболяванията, които не са ни застигнали.
За загубите, които са минали около нас като вятър.
За страданията, непознати на душичките ни.
Животът не е единствено това, което ни се случва, само че и това, което не ни се случва! Онова, което ни е спестено.
Когато заболяването е преподавател, а ти си в черква си мислиш, че не всеки, който е здрав, е повсеместен.
И не всеки, който е болен, е загубен.
Някои заболявания ограбват. Но други - разкриват. Осъзнават. Даряват. Събличат илюзии.
Оставят единствено значителното. Оголват суетата.
Въпрос на прочит.
Ние одобряваме здравето си за даденост, до момента в който не го загубим.
Приемаме придвижването за естествено, до момента в който не спре да бъде елементарно.
Приемаме живота за нещо, което ни принадлежи, до момента в който не разберем, че в никакъв случай не е било по този начин.
Ние сме основани от светлина и прахуляк, от мощ и чупливост. Живеем в рамките на времето, само че в душата си носим вечността.
И... знаете ли...
Смъртта не е страшна.
Макар, че когато обичано създание почине в ръцете ти... и гибелта изкриви личицето му... с смут виждаш какъв брой е грозна гибелта!
И въпреки всичко...
Страшно е да минаваме през живота, без да живеем същински!
Страшно е да не сме обичали задоволително.
Да не сме благодарили.
Да не сме се грижили хубаво за обичаните хора, за тялото си, за мозъка и душата.
Защото по какъв начин можем да желаеме от живота повече, в случай че не сме се научили да пазим това, което към този момент имаме? Да пазим парадайса, добрината и светлината в сърцата си?
И в сърцата на другите?!
Но има и чисти души. Защо те боледуват? Загадка.
Болестта не стартира в тялото.
Не би трябвало да бъдем егоцентрични, суетни, зли и капризни. Не би трябвало да носим в себе си бесове. Ми сподели отецът през днешния ден.
Тялото е карта на духа. То помни всяка мисъл, всяка страст, всяко скъсване на любовта. Всяка ненавист остава като диря, всяка горделивост изкривява осанката, всяко себелюбие ни прави по-тежки, по-неспособни да се движим красиво леко през света.
И когато в нас има ненавист, консуматорски нагон, когато се разделяме от другите посредством горделивост или пренебрежение, когато разрешаваме на суетата да бъде най-висша полезност, когато се затваряме в капризите на “многострадалното его ” – тогава в нас стартира дезинтеграция.
Тази дезинтеграция се демонстрира първо в заболяването.
Тялото усеща разпада на духа преди мозъка.
И се разболява... като форма на избавление!
... като висша степен на осъзнаване.
Ето описа й:
" Марули, ябълки, авокадо, бетаферон и признателност
В хладилника на един човек могат да се побират цели вселени.
Днес, в чужд дом, отворих хладилника.
Снимаме епизод от обичания ми нов план “Лекар вкъщи ”.
Вътре в хладилника - ябълки, марули, лимони, авокадо. Туршия.
И бетаферон.
Гръм от ясно небе.
Чудно селекциониран подбор - диетичен и тайнствен.
Бетаферон е лекарство, което се употребява за лекуване на множествена склероза - хронично автоимунно заболяване, което визира централната нервна система.
Стоя си втрещена.
А притежателят? Той сияе.
Смее се. Щастлив. Благодарен.
Не е вманиачен. Съвсем е с акъла си. Преподавател в университет.
С усмивка ми споделя:
- Болестта? Най-добрият ми другар! Обичам си я! Тя се грижи за мен доста внимателно, подсеща ме да си почивам, да хапвам деликатно подбрани храни, да имам красиви мисли, да обръщам внимание на себе си.
Стоя там, вторачена в свежестта на живота, марулята и молекулярната алхимия.
Слушам... това висшо просветление... виждам към туршията и бетаферона... и се мъча над въпроса бих ли могла аз самата да приема заболяването с такава кротка, съвсем нежна благодарност...?
А индивидът до мен, ухилен. Болестта не е смъкнала грам от светлината в очите му. Сини! Той не наподобява жертва. Не носи яд. В думите му няма ропот против ориста. Само признателност.
И прелестно примирение.
После отидох на черква.
Много ми се прииска.
Колко постоянно не си даваме сметка какво ни е спестено?!
Колко постоянно не си даваме сметка от какъв брой ужасни неща сме били пощадени?
Живеем, оплаквайки се. От неналичия.
От неизпълнените стремежи.
От пътища, по които не ни се е случило да походим.
Но какъв брой от нас стопират и благодарят за това, което в никакъв случай не са претърпели?
За заболяванията, които не са ни застигнали.
За загубите, които са минали около нас като вятър.
За страданията, непознати на душичките ни.
Животът не е единствено това, което ни се случва, само че и това, което не ни се случва! Онова, което ни е спестено.
Когато заболяването е преподавател, а ти си в черква си мислиш, че не всеки, който е здрав, е повсеместен.
И не всеки, който е болен, е загубен.
Някои заболявания ограбват. Но други - разкриват. Осъзнават. Даряват. Събличат илюзии.
Оставят единствено значителното. Оголват суетата.
Въпрос на прочит.
Ние одобряваме здравето си за даденост, до момента в който не го загубим.
Приемаме придвижването за естествено, до момента в който не спре да бъде елементарно.
Приемаме живота за нещо, което ни принадлежи, до момента в който не разберем, че в никакъв случай не е било по този начин.
Ние сме основани от светлина и прахуляк, от мощ и чупливост. Живеем в рамките на времето, само че в душата си носим вечността.
И... знаете ли...
Смъртта не е страшна.
Макар, че когато обичано създание почине в ръцете ти... и гибелта изкриви личицето му... с смут виждаш какъв брой е грозна гибелта!
И въпреки всичко...
Страшно е да минаваме през живота, без да живеем същински!
Страшно е да не сме обичали задоволително.
Да не сме благодарили.
Да не сме се грижили хубаво за обичаните хора, за тялото си, за мозъка и душата.
Защото по какъв начин можем да желаеме от живота повече, в случай че не сме се научили да пазим това, което към този момент имаме? Да пазим парадайса, добрината и светлината в сърцата си?
И в сърцата на другите?!
Но има и чисти души. Защо те боледуват? Загадка.
Болестта не стартира в тялото.
Не би трябвало да бъдем егоцентрични, суетни, зли и капризни. Не би трябвало да носим в себе си бесове. Ми сподели отецът през днешния ден.
Тялото е карта на духа. То помни всяка мисъл, всяка страст, всяко скъсване на любовта. Всяка ненавист остава като диря, всяка горделивост изкривява осанката, всяко себелюбие ни прави по-тежки, по-неспособни да се движим красиво леко през света.
И когато в нас има ненавист, консуматорски нагон, когато се разделяме от другите посредством горделивост или пренебрежение, когато разрешаваме на суетата да бъде най-висша полезност, когато се затваряме в капризите на “многострадалното его ” – тогава в нас стартира дезинтеграция.
Тази дезинтеграция се демонстрира първо в заболяването.
Тялото усеща разпада на духа преди мозъка.
И се разболява... като форма на избавление!
... като висша степен на осъзнаване.
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ