Д-р Неделя Щонова: Беше вълшебно
Д-р Неделя Щонова е в Италия.
Ето й описа й:
Верона.
Размисли из една уличка покрай Арена ди Верона.
Гледах „ Тоска “ на Пучини под откритото небе. Беше вълшебно. И през днешния ден до момента в който се разхождам … необичайно, да, само че си мисля за злобата и завистта. В онази сцена, когато Тоска убива, тя не го прави тъй като е неприятна, а тъй като няма различен излаз … и то е напълно разбираемо - злобата постоянно е второстепенен артикул на безсилието. И в това е трагичният абсурд.
Хората ненавиждат, когато обезверено не знаят по какъв начин да бъдат положителни. Гневят се на светлината, когато са изгубили своята. Измерват непознатите тела и триумфи, тъй като не знаят в какво и по какъв начин да измерят своята човещина. Злобата и завистта са отпадналост на душа, която е не запомнила себе си. Има хора, които се хранят не с самун, а със съпоставения, които не живеят, а съществуват в огледалото на непознатия триумф, на непознатото тяло, на непознатия живот и обич. И тяхната действителност е построена не върху личен блян към труд, светлина и творчество, а върху сянката, която хвърлят тези, които са дръзнали да светят.
Да творят!
И обичат.
Злобата не е мощ, тя е инфектиране на несбъднатото. Много тъжно инфектиране, което разболява. Тя не е удар, а хронична тъканна гибел на едно сърце, в което в миналото е имало фантазии, само че това сърце към този момент не има вяра, че може … и по тази причина стартира да стреля по фантазиите на другите.
Колко тъжно … и “благородно ”, нали?! И тук е клопката.
Тези, които ненавиждат, не ненавиждат теб, а огледалото, което ти им показваш.Ти си просто мотив, върху който те изливат непоносимото си чувство, че животът им се изплъзва, до момента в който други се движат напред. И тогава злобата толкоз явно не е офанзива … а е самосъботаж, тя е мисълта, че в случай че смъква теб, ще се усещам по-висок.
Но това в никакъв случай не се случва.
Защото завистта сковава съзиданието и тя не е нищо друго, с изключение на немощна форма на тъга.
Мъка по неслучилия се живот, по неосъществените благоприятни условия, по изгубената сила и по изгубения ентусиазъм към целокупност. Болка от измените към самия себе си …
На мен, да вземем за пример, в прав текст са ми казвали:
- Ти … Няма ли най-сетне да остарееш? Да се умориш? Да надебелееш?
Или:
- Съвършенството ти ме нервира. / а аз в никакъв случай не съм симулирала съвършенство, не го преследвам, просто обичам да работя, да създавам, да давам … да оказвам помощ и трансформирам болката в хубост и смисъл … да превеждам хаоса … във форма … пробвам това … и пробвам да не предам дълга към себе си … това е всичко /
Чела съм мнения … “Завиждам ѝ и на силата. Като за една атомна централа. И на интегритета. И на това, че даже в сложното, отново избира светлото. “
И съм недоумявала.
И да … когато чуеш нещо такова … изначало те заболява, тъй като тази сила е неприятна сила. Но след това … след това идва тъгата за оня, който е изговорил думите. Защото това, което споделя … в действителност е изповед за него самия.
И е нещо, което изгаря този, който го носи. Завистта не унищожава вдъхновението, а блокира сърцето на завиждащия. То е като въглени, които стискаш с голи ръце … с вяра да ги захвърляш по другите … само че в действителност тези въглени първо изгарят теб, теб.. който мразиш и завиждаш … изгарят твоята кожа … ръце, мисли.
И изключително след края на операта си мислех за спасението.
Колко велико благородно изкуство и бездънен вътрешен разсъдък е нужно, с цел да не позволиш на непознатото изгниване да проникне в твоята лична душа.
Да не се заразиш от омразата, да не прегърнеш непознатата беззащитност като своя … да не смесиш непознатия пъкъл с твоята тишина.
И … когато човек успее да реализира това и когато избере да не отвръща със същото …
Господи, той е същински свободен.
И непоклатимо благополучен.
И го поисквам на всички с цялата си обич.
