Има такъв свят : Десислава Минчева изразява необяснимото ч...
Чувствената художничка Десислава Минчева показва своята галерия " Има подобен свят " в Пловдив на 18 ноември в изложба U P.A.R.K. от 18:00 часа. Тя ще продължи до 10 декември.
" Местата и хората, които се пробвах да обрисувам видях първо преди 11 години, а след това и през 2025 година. Някои от облиците отлежаваха дълго в мен, други - напълно малко. Този свят - Индия (Варанаси) и Непал (Катманду и наоколо) ще ме преследва до края на дните ми. Не бих могла да пребивавам там, само че пък без него битието ми тук не би било приключено. Вероятно на някого картините ми ще се сторят мрачни, тежки и натоварващи, само че никой не е споделил, че розовото е единственият вероятен цвят или пък цел. Красотата има доста лица! ", споделя художничката.
Един порутен храм или постепенно влачещата се мътна река имат за нея повече смисъл и причина за ентусиазъм, в сравнение с който и да е безценен знак на сякаш цивилизования ни свят. Не е нужно да се покланяш на Буда, Шива или Христос, с цел да усетиш съпричастност към напъните на хората по пътя към успокоението и духовната непорочност. Там, по тези места, една дълга, доста дълга човешка история се разгръщаше пред очите на Десислава с нейната противоречивост, страдалчество, горест и очакване. Тежки места...
" Чувството е първично и ти оставя необикновен, стипчив усет. Животът и гибелта стават някак единни, разумно неизбежни и това носи необичайно утешение. Димът над кладите наподобява повече като освобождение, в сравнение с като мъка от разлъка със земното. Ятата черни птици над огньовете като че ли отнасят душите на умрелите към светлото небе... Всичко това, несъмнено, не може да бъде нарисувано. Истински значимите неща остават само в съзнанието ни и то, в случай че имаме сетива за тях. Да, същинските неща са мъчно назовими ", твърди Минчева.
В тази галерия ще видите фрагменти - откъслечни мемоари, които, в случай че на Дарина ѝ бъде обещано, ще доразвие един ден. Темата, изключително " Варанаси ", изисква онази цялостна самовглъбеност и отдаденост, на които към момента тя не е способна. Всъщност изисква цялостен един живот.
" Освен това живеем в извънредно веществен свят. Страдаме от липса на схващане, надълбоко, откровено състрадание и самообладание към другите. Някак сме дистанцирани от света, който ни заобикаля. За мен хората, които срещах там, с изпалените им лица и с оня режещ или пък печален взор, носят повече вътрешна мощ и човечност, в сравнение с тези, които виждам тук. Може би съм романтик, може би виждам това, което желая, кой знае? Но след пътуванията ми моят добре спретнат свят стартира да се разклаща. Човек остарява и от ден на ден въпроси остават без отговори, обратно на упованията ", споделя Дарина.
Тя рисува не толкоз това, което вижда, а това, което усеща. И без това една картина не е илюстрация. Тя носи в себе си уменията или неуменията на художника да изрази необяснимото.
" Местата и хората, които се пробвах да обрисувам видях първо преди 11 години, а след това и през 2025 година. Някои от облиците отлежаваха дълго в мен, други - напълно малко. Този свят - Индия (Варанаси) и Непал (Катманду и наоколо) ще ме преследва до края на дните ми. Не бих могла да пребивавам там, само че пък без него битието ми тук не би било приключено. Вероятно на някого картините ми ще се сторят мрачни, тежки и натоварващи, само че никой не е споделил, че розовото е единственият вероятен цвят или пък цел. Красотата има доста лица! ", споделя художничката.
Един порутен храм или постепенно влачещата се мътна река имат за нея повече смисъл и причина за ентусиазъм, в сравнение с който и да е безценен знак на сякаш цивилизования ни свят. Не е нужно да се покланяш на Буда, Шива или Христос, с цел да усетиш съпричастност към напъните на хората по пътя към успокоението и духовната непорочност. Там, по тези места, една дълга, доста дълга човешка история се разгръщаше пред очите на Десислава с нейната противоречивост, страдалчество, горест и очакване. Тежки места... " Чувството е първично и ти оставя необикновен, стипчив усет. Животът и гибелта стават някак единни, разумно неизбежни и това носи необичайно утешение. Димът над кладите наподобява повече като освобождение, в сравнение с като мъка от разлъка със земното. Ятата черни птици над огньовете като че ли отнасят душите на умрелите към светлото небе... Всичко това, несъмнено, не може да бъде нарисувано. Истински значимите неща остават само в съзнанието ни и то, в случай че имаме сетива за тях. Да, същинските неща са мъчно назовими ", твърди Минчева.
В тази галерия ще видите фрагменти - откъслечни мемоари, които, в случай че на Дарина ѝ бъде обещано, ще доразвие един ден. Темата, изключително " Варанаси ", изисква онази цялостна самовглъбеност и отдаденост, на които към момента тя не е способна. Всъщност изисква цялостен един живот. " Освен това живеем в извънредно веществен свят. Страдаме от липса на схващане, надълбоко, откровено състрадание и самообладание към другите. Някак сме дистанцирани от света, който ни заобикаля. За мен хората, които срещах там, с изпалените им лица и с оня режещ или пък печален взор, носят повече вътрешна мощ и човечност, в сравнение с тези, които виждам тук. Може би съм романтик, може би виждам това, което желая, кой знае? Но след пътуванията ми моят добре спретнат свят стартира да се разклаща. Човек остарява и от ден на ден въпроси остават без отговори, обратно на упованията ", споделя Дарина.
Тя рисува не толкоз това, което вижда, а това, което усеща. И без това една картина не е илюстрация. Тя носи в себе си уменията или неуменията на художника да изрази необяснимото. Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ