Когато икономиката се провали, тя първо спира да говори, а след това изчезва
Чували ли сте тишината в Северозапада, в Родопите или в дребните градчета на Централна България след 18:00 ч.? Тя е направена от празни класни стаи, заключени читалища и затворени цехове. Когато стопанската система се провали, тя първо стопира да приказва, а по-късно изчезва. Остават единствено кухите доклади на статистиката.
Ако се върнем обратно, ще забележим, че тази тишина не падна от небето. Тя беше методично, малко по малко, програмирана от десетилетия неверни решения. Убеждаваха ни, че в случай че държим налозите и заплатите ниски, вложителите ще изпълнят районите с съвременни фабрики. Резултатът? Дойдоха вложители, които изнесоха облагите, а младежите изнесоха себе си. Защото никой не желае да гради семейство там, където трудът му е оценен на цената на половин контейнер бензин.
София произвеждала над половината от Брутният вътрешен продукт на страната и това било “естествен стопански развой “. В същия миг цели области в България бяха оставени на командно дишане, без инфраструктура, без лечебни заведения, без вложения в човешкия капитал. България е държава-джудже с огромна глава и изсъхващо тяло! Днес към този момент се вижда резултата от този модел на „ евтиния човек “. Виждаме работещи небогати. Виждаме хора с две висши образования в провинцията, които получават по-малко от чистачка в софийски мол.
Накрая, пристигна тишината. Тишината, в която бабите броят всяко евро за самун пред селския магазин, до момента в който по малкия екран огромните търговски вериги регистрират рекордни облаги и изясняват, че инфлацията била „ психическа “. Тишината на майката, която стяга куфара на сина си за Германия, знаейки, че евентуално няма да го види идващите няколко години.
Икономика, която залага на евтини хора, най-после се разсънва без хора. И никакви еврофондове или проекти за възобновяване няма да върнат живота в тези празни пространства, в случай че не разберем едно просто нещо - трудът в България би трябвало да се заплаща скъпо!
Докога ще се преструваме, че тишината е успокоение? Докога ще разрешаваме на технократи без сърце да трансформират родината ни в пустиня, единствено с цел да им излизат сметките в края на годината? Икономиката е борба за това дали ще имаме куража да вървим изправени и да пожелаваме заслужено систематизиране на богатствата, или ще оставим тишината да погълне и последната ни вяра.
Аз предпочитам да приказвам.
Защото след тишината идва краят.
Фейсбук
Ако се върнем обратно, ще забележим, че тази тишина не падна от небето. Тя беше методично, малко по малко, програмирана от десетилетия неверни решения. Убеждаваха ни, че в случай че държим налозите и заплатите ниски, вложителите ще изпълнят районите с съвременни фабрики. Резултатът? Дойдоха вложители, които изнесоха облагите, а младежите изнесоха себе си. Защото никой не желае да гради семейство там, където трудът му е оценен на цената на половин контейнер бензин.
София произвеждала над половината от Брутният вътрешен продукт на страната и това било “естествен стопански развой “. В същия миг цели области в България бяха оставени на командно дишане, без инфраструктура, без лечебни заведения, без вложения в човешкия капитал. България е държава-джудже с огромна глава и изсъхващо тяло! Днес към този момент се вижда резултата от този модел на „ евтиния човек “. Виждаме работещи небогати. Виждаме хора с две висши образования в провинцията, които получават по-малко от чистачка в софийски мол.
Накрая, пристигна тишината. Тишината, в която бабите броят всяко евро за самун пред селския магазин, до момента в който по малкия екран огромните търговски вериги регистрират рекордни облаги и изясняват, че инфлацията била „ психическа “. Тишината на майката, която стяга куфара на сина си за Германия, знаейки, че евентуално няма да го види идващите няколко години.
Икономика, която залага на евтини хора, най-после се разсънва без хора. И никакви еврофондове или проекти за възобновяване няма да върнат живота в тези празни пространства, в случай че не разберем едно просто нещо - трудът в България би трябвало да се заплаща скъпо!
Докога ще се преструваме, че тишината е успокоение? Докога ще разрешаваме на технократи без сърце да трансформират родината ни в пустиня, единствено с цел да им излизат сметките в края на годината? Икономиката е борба за това дали ще имаме куража да вървим изправени и да пожелаваме заслужено систематизиране на богатствата, или ще оставим тишината да погълне и последната ни вяра.
Аз предпочитам да приказвам.
Защото след тишината идва краят.
Фейсбук
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ