Чудим се как да извадим България от себезагубеността ѝ някъде

Чудим се по какъв начин да извадим България от себезагубеността ѝ някъде в персоналните ползи, в които съвсем всички сме се затворили дълбока, вървешком с „ необятно затворени очи “. Нека НЕ обричаме децата на България на Терминал 2 „ заминаващи “ по насила. Това разяснява за уеб страницата „ Епицентър “ Димитър Мурджев.

Желяз е изкупителната жертва на поредна неуместна обстановка в благата ни Родина.

Сигурен съм, че е почтен, само че няма да влизам в детайлности по делото, сложността на прецедента и юридическите ходове и благоприятни условия.

Арестът в навечерието на един от най-важните християнски празници ме накара да се замисля, освен за личната си сигурност – която постоянно съм подлагал на подозрение, освен за вярата – като феномен, който постоянно потъва в давност, само че и за избора – за какво съм в България.

Тръгвайки назад по подозренията – избрах да остана тук, тъй като по този начин го усещах преди 10 години.

Не скърбя, само че когато сложа плюсовете и минусите на масата, тя не устоя и се чупи… а те се объркват и нямам правилен отговор в края на всеки работен ден.

Желяз имаше – работеше, с цел да претърпява (както всички вършим в България) и влагаше в своето развиване. Не с цел да пораства в онази компания, не с цел да избяга отвън страната, а с цел да бъде потребен тук.

Като него сме и ние – решилите да се обречем на неустановеност.

Работим и не имаме вяра. Толкова постоянно не имаме вяра, че чак сме не запомнили какво е.

Всичко, което слушате по новините, всичко, което четете, всичко, което виждате, когато излизате на улицата – еми, това е действителността ни – недействителна.

Не е ли цялостно с клишета?

Вие ги познавате, не ги харесвате, само че ги подминавате.

Вие ги виждате, ние – също, само че Желяз е едно от изключенията.

А, ние не сме малко. Просто, стереотипно и ние попадаме в базата данни на намръщените силуети, които подминавате по улицата. Сега на фокус е един от нас – от изключенията.

Абсолютно ясно ни е, че страната сме ние. Никога не хвърляме виновност върху другите, върху общината или държавното управление, върху компанията, прът центъра или съдиите. Не упрекваме никой и се опитваме да имаме вяра. Обществото, всеки жител по настрана, моралът и манталитетът ни образуват тази дума, която свикнахме единствено да плюем и подлагаме на критика – страна.

И внезапно се появи ярък лъч по всички телевизионни екрани – Желяз, който има вяра, който не ругатни и не е навъсен, а чаровно се усмихва, все пак, което му се случва.

Не сме злобари, а просто се ядосваме откровено за недомислиците. Имаме решения на проблеми, които сме привикнали единствено да подмятаме на масата, до момента в който вечеряме. Разбираме сегашното, не забравяме предишното и интензивно се опитваме да изградим по-светло бъдеще.

Чудим се по какъв начин да извадим България от себезагубеността ѝ някъде в персоналните ползи, в които съвсем всички сме се затворили дълбока, вървешком с „ необятно затворени очи “.

Лесен е отговорът на въпроса: Защо сме изключения? По-труден е въпросът, за какво още веднъж нелепата обстановка, която може да ти коства най-ценните моменти в живота, здравето и опцията да бъдеш всичко това, от което България се нуждае най-силно през днешния ден, се случва навръх подобен човек и то под формата на външен интерес.

Конспиративни проекти, тактики и заложени дълготрайни цели за развиването на България под диктовката на непознати сили – има и сигурно могат да се открият взаимовръзки и в тази ситуация и с Желяз. Действителна реалност.

Трябваше ни следващия медиен звук, с цел да се замислим „ Днес е Желяз, на следващия ден ще съм аз “. Надявам се това да не е следващото знамение за три дни и след това бързо да се впуснем в всекидневието и прът центровете.

Всеки ден може да си ти!

Моят прът център е изпълнен с законови несъгласия, лобистки текстове, манипулирана информация. Мейли, които не съм виждал, заприказва сред мениджъри и отбор водачи, тренинги, които да ми демонстрират, какъв брой доста работа е свършена и какъв брой акции има компанията. В моя прът център има произшествия – пътни, нравствени, демографски. Има и хора, които са изключения от нарочните клишета. С тях влагаме, с цел да се развием съгласно нормите на днешния мениджмънт. Опитваме се да сме ефикасни, свръх ефикасни – гоним се с времето и се стараем да реализираме резултати. Но не резултати по банкови сметки, а в добавена стойност за идващите чиновници. Да им е по-лесно, по-сигурно и уютно на Великден.

Желяз правеше това. Той не се е отказал, макар обстановката, в която попадна.

Аз, може би, щях.

Сега е моментът да потвърдим на Желяз, че има смисъл да сме дружно, както на 12 април бяхме. Да го подкрепим, тъй като това е поддръжка за тези, които на следващия ден ще постъпят на работа при нас. Онези, за които би трябвало да осигурим тренинги, само че освен по какъв начин да вдигнат телефона, освен по какъв начин да пазят корпоративните ползи, само че по какъв начин да живеят в България.

Давайте да се захващаме, тъй като аз толкоз комплицирана презентация за сегашното не мога да направя самичък.

Решението през днешния ден е да бъдем дружно.

Задачата на следващия ден е без значение, значимото е „ на следващия ден “ да го има и да бъде тук.

Желяз да бъде тук!

Нека НЕ обричаме децата на България на Терминал 2 „ заминаващи “ по насила.