Човекът има една почти самоубийствена черта от характера – да

Човекът има една съвсем самоубийствена линия от характера – да презира. И това пренебрежение е ключът за доста неосъществени фантазии, за битовия крах, самосъжалението, страховете и за доста стартирани войни...

Звучи необичайно, само че „ Хага “ на Саша Денисова в Народния спектакъл не е еманация на презрението. Няма даже предстоящата доза експанзия от страната на жертвата. Това е роман в синьо, жълто и... розово, минаващ през чистосърдечието и света на едно момиченце. Този ярък лъч (поверен на студент от НАТФИЗ – Кремена Деянова) прави усещането – на това, което се случва на сцената, и това, което става в главата на фена – по-приемливо, само че не и по-прежалимо.

Детската фикция ражда фантасмагории. Игрите са в руините, в окото на войната, лишила мама и баща. Затова „ диалогът “ на момичето с Путин е чудноват, само че на първо място – цялостен с ненавист и равнодушие. Разиграва се най-абсурдният, най-мечтаният и към момента доста отдалечен хагски арбитражен съд, в който отговорните за войната получават своето наказване.

Трагедията, нагнетеността, тревогата, шокът и алюзиите с това, което виждаш в новините, остават от първата до последната 135-а минута в „ Хага “. Държи те заледен и изтрезнял, даже, когато има проблясъци, и решаваш, че това с актьорите, би могло също да стане част от новините, единствено че с политици и военни...

Историята „ Хага “ е „ разведрена “ с букет от съветски и руски песни, пироги и пелмени. Те вършат „ царството путинско “ още по-путинско и още по-близо, и в същото време надалеч от дистанцията на нашите над 30 български „ свободни “ години. И все пак, представлението, особено за българската публиката, може би, би трябвало да стартира тъкмо след този първи час, в който постепенно, протяжно и (не)поискано дидактично, върви едно въвеждане в историята, в личностите, в обстановката, в предишното, в калта, от която сякаш сме избягали, само че към момента помним.

Минало незабравимо, което връща рани и мемоари, без капка жалост – толкоз, че да те хване гняв, че си бил очевидец и част от тази мръсотия. Ако задачата е била такава – реализирана е. След тези 50-60 минути, историята продължава, все по този начин носеща отвращението на времето, само че и много по-приятна за гледане. По-динамична, по-цветна, „ ритъмът “ на комунизма е неуместно забързан и отиващ към своя апогей-край.

В този смисъл, „ Хага “ през режисьорския взор на Галин Стоев, е едно „ Ало, Хага? “ – позвъняване до оня Бог, който към момента не желае да се намеси в човешките безумия. Обаждане до тези богопомазани, които също биха могли да оказват помощ. Обаждане до себе си – до режисьора, до фена, до всеки, с цел да може груповият „ отговор “ на този зов да има смисъл...

Бих дал всичко за един момент в Балшой, споделя Юрий Ковалчук – съветски милиардер, предприемач и финансист, прочут като персоналния банкер на Путин. И желанието му става действителност. С допустимо най-извратената версия на балет. Такава, каквото в действителност заслужава, още веднъж през погледа на дете. Соловата войска – танцувална и словесна, е в ръцете „ и краката “ на Николай Патрушев. Секретарят на Съвета за сигурност на Русия е ослепително пресъздаден от Пламен Димов – злокобен, комичен, презрян, заплашителен, уродлив...

София Бобчева, в ролята на Валентина Матвиенко, е безспорната изненада в спектакъла. Като политик и ръководител на Съвета на федерацията на Русия, тя прави мощен трагичен облик, без комизъм, с нужната доза подигравка и демонизъм...

В „ Хага “ своят статут на майстори-актьори затвърждават и Васил Драганов, Велислав Павлов, Дарин Ангелов, Димитър Николов, Илиана Коджабашева, Радена Вълканова, Радина Кърджилова, Стелиан Радев, Христо Петков Христо Терзиев, Юлиан Вергов, Явор Вълканов.

Сценографията е на Борис Далчев, костюмите са на Кънчо Касабов, грим и перуки – Розалия Пейчева. Хореограф е Марион Дърова, композитор – Емилиян Гацов-Елби, а вокален възпитател – Гьорги Георгиев-Антика.