Човек може да притежава голям интелект и въпреки това да

Човек може да има огромен разсъдък и все пак да не се оправя елементарно в живота. Оказва се голяма илюзия, че високият разсъдък автоматизирано води до триумф, благополучие и благоденствие. Истината е напълно друга. Интелектът самичък по себе си не подсигурява нито задоволство от живота, нито чувство за смисъл и благополучие.

Той е единствено един от многото фактори. Разбира се, мозъкът е скъп инструмент.

Но в случай че не умеем да се свързваме с хората, да усещаме личните си потребности и да се приспособяваме към действителността, високият разсъдък може даже да ни пречи.

Много умни хора остават недоволни от живота си, тъй като прекомерно проучват, опасяват се да наподобяват „ глупави “ или не разрешават на себе си да работят непринудено.

Специалисти опистват три групи хора и методът, по който интелектът се демонстрира при тях.

Хора с органични увреждания на мозъка

Те постоянно изпитват компликации с ученето и нереалното мислене. Въпреки това, в случай че им се даде обич и поддръжка, могат да водят пълностоен, благополучен живот – със постоянна работа, семейство и другари. Интелектът не е решителен за тяхното задоволство.

Хора с психологични отклонения

При тях интелектът може да варира от извънредно висок до невисок. Някои от най-големите гении в историята са имали психологични особености, които са се трансформирали в източник на креативност. Но обществената акомодация за тях постоянно е сложна.

„ Всички останали “ – множеството от нас

Тук интелектът не е присъщ подарък, а резултат от това по какъв начин сме се научили да получаваме обич и внимание от първите години на раждането си. Детето, което впечатлява мама с „ умни разсъждения “, развива интелекта си като тактика за утвърждение. Момичето, което татко му хвали като „ сладка и глупавичка “, може неумишлено да одобри ролята на „ русокоска “, тъй като това ѝ носи обич. Така нашият разсъдък постоянно е просто отражение на детските ни игри за оцеляване, а не действителна мярка за качества.

Интелектът не прави индивида благополучен

Независимо какъв брой „ умни “ сме, равнището на благополучие и задоволство от живота зависи от друго – от нашите убеждения, настройки и способността ни да одобряваме действителността такава, каквато е.

Една от най-силните спирачки е страхът да не изглеждаме глупави.
И точно този боязън ни стопира да вършим нещата, които могат да трансформират живота ни към по-добро. Докато ние се чудим „ дали е мъдро “, други хора към този момент работят – питат, пробват, бъркат, учат се и порастват.

Когато се оплакваме от ориста си, повода не е в невисок разсъдък, а в противоречие с действителността. Не виждаме ясно къде се намираме, какви запаси имаме и по какъв начин да ги използваме. Истинската компликация не е в света към нас, а в нашите вътрешни ограничавания и страхове.

Да си интелигентен е прелестно. Но да си жив, съзнателен и обвързван със себе си – това е същинската мощ. Животът не награждава най-интелигентните. Той награждава тези, които имат смелостта да работят, да обичат, да питат и да порастват – даже от време на време да наподобяват „ неуместно “.  

В последна сметка не интелектът дефинира ориста ни, а нашата дарба да одобряваме света подобен, какъвто е – и да в естетика със самите себе си.