Членовете на екипажа на деветте мисии на Аполо до Луната

Членовете на екипажа на деветте задачи на Аполо до Луната остават и до през днешния ден най-отдалечените човешки същества в историята.

Луната е приблизително на 250 000 благи (400 000 км) от повърхността на Земята; в случай че имаше парче шнур с такава дължина, бихте могли да го увиете към екватора на нашата планета съвсем 10 пъти, написа The Telegraph, цитира труд.

За разлика от това, най-далечното разстояние, на което е бил астронавт от края на програмата Аполо през 1972 година, е единствено 870 благи, по време на частна задача, осъществена през 2024 година В терминологията на връвта това е единствено дистанцията от Лондон до Рим. Някога моряци на ново море, астронавтите са се трансформирали в гребци на брега му.

Но въпреки астронавтите от Аполо да са отишли ​​по-далеч от всеки от своите наследници, те също по този начин са донесли доказателства, че Луната е, по непредвиден метод, дом от вкъщи. В доста далечното минало Луната и Земята са били едно цяло.

Проектът Аполо докара до това изобретение по два метода. Единият беше пряк: химичният разбор на лунните скали, донесени от астронавтите, сподели, че суровината за Луната е била удивително сходна на скалистата тога, която се намира сред земната кора и нейното желязно ядро. Освен това, лунните скали са били удивително небогати на „ летливи субстанции “ – леки и елементарни молекули, които биха могли да образуват газове или лед.

Най-големите басейни демонстрират, че ранната история на Слънчевата система е била извънредно бурна. Луната е била ударена от твърди обекти – „ планетезимали “ – с размери или по-големи от най-големите метеорити през днешния ден.

Тези две прозрения, събрани в годините директно след прекъсването на програмата „ Аполо “ през 1972 година, образуват основата на нова доктрина за произхода на Луната: че тя е основана при най-екстремния удар, който Слънчевата система в миналото е виждала. Преди към 4,54 милиарда години две „ протопланети “ – Тея, с размерите на Марс, и по-голяма, Телус, съвсем колкото Земята – се сблъскват.

За малко те стават едно цяло; разтопените им скалисти мантии се смесват; стоманените им ядра се сливат. Но такава е силата на срещата им, че комбинираната им гравитация не е задоволително мощна, с цел да задържи цялата адска комбинация дружно. Част от втечнената, стрита, изпарена канара се изхвърля в орбита, където в последна сметка се втвърдява в Луната. Останалите парчета образуват Земята.

Целта на тази задача – известна като Artemis II – е да покаже, че галактически капсули като Integrity могат да поддържат екипажите по метода, по който са предопределени. Сама по себе си тя ще добави малко към познанията на човечеството за Луната, защото в действителност няма да посети повърхността ѝ. Това, което може да се научи за Луната от космоса, се научава от спътниците в продължение на десетилетия – човешките очи могат да прибавят малко.

В тази задача – теоретично планувана да стартира през 2028 година, само че евентуално ще бъде отсрочена – капсулата, изстреляна от Кейп Канаверал, откакто доближи близостта до Луната, ще се скачи с втори, настрана изстрелян галактически транспортен съд, кадърен да води астронавти и съоръжение до лунната повърхнина и назад. Именно в този миг научните проучвания, стартирани в ерата на Аполо, ще се възобновят.

Съединени американски щати подхващат плана „ Артемида “ – за който към този момент са похарчили 93 милиарда $ (69 милиарда английски лири) – тъй като Китай има намерение да изпрати хора на Луната до 2030 г.; триумфът е въпрос на национална горделивост. Друг фактор е, че Международната галактическа станция (МКС), която е фокус на НАСА през последните 30 години, е към края на виталния си цикъл.
И за доста учени това е превъзходна опция, тъй като Южният полюс е на ръба на голям ударен басейн.

Басейнът Южен полюс-Айткен (SPA) е с диаметър към 1600 благи: 70 % от диаметъра на Луната като цяло. Той е съвсем напълно от противоположната страна на Луната – страната, която в никакъв случай не се вижда от Земята – и заема удивително количество място. Точката против Южния полюс от северната страна на ръба е кратер, наименуван, както се чака, Айткен. Намира се единствено на 15 градуса от екватора на Луната. Кратер с пропорционални размери на Земята би се простирал от Южния полюс до Северна Австралия и би заел големи части от Индийския океан и Южния Пасифик.

Басейнът SPA е най-старата разпознаваема характерност на Луната. А проби от скали, които са се разтопили при удара – които би трябвало да са налични от местата за кацане на Артемида – биха могли да се употребяват, с цел да се откри относително тъкмо какъв брой от дълго време е основан. Това би било голяма крачка напред за лунната просвета.

На Южния полюс на Луната обаче има места, които в никакъв случай не виждат директна слънчева светлина. Както в Антарктида, Слънцето стои покрай хоризонта на Южния полюс на Луната. Но за разлика от Земята, на Южния полюс на Луната Слънцето не се движи нагоре и надолу със сезоните, изгрявайки през лятото, изчезвайки през зимата. То просто виси там, обикаляйки полюса на всеки 709-часов лунен ден, хвърляйки дълги, постепенно движещи се сенки.

Нещата, които учените считат, че ще открият от ламинираните пластове лед, ги вълнуват доста. Вероятно те ще открият и неща, които към момента не са почнали да си показват, което ще ги развълнува още повече. Това е нещо, което се случва, когато науката се сблъска с невиждани до момента феномени.

С построяването на бази ще последват още повече просвета. Например, радиоастрономите имат мощен интерес към противоположната страна на Луната; това е единственото място в Слънчевата система, където могат да бъдат сигурни, че наблюденията им няма да бъдат възпрепятствани от радиосигнали от Земята. Само от противоположната страна на Луната радиоастрономите могат да имат съвършеното успокоение, от което се нуждаят за някои от най-амбициозните си наблюдения на космоса и неговата история.