Член-кор. проф. Иван Гранитски Часове преди да напусне тази печална

Член-кор. проф. Иван Гранитски

Часове преди да напусне тази печална земя, огромният български литературовед, театровед, книжовен критик, преводач (главно от маджарски и съветски език), стихотворец и изкуствовед проф. Чавдар Добрев остави своя финален земен труд с многозначителното заглавие „ Елипса във въздуха “. Какво се крие зад това увлекателно метафорично заглавие? Авторът черпи ентусиазъм за тази метафора от популярното есе на Ортега-и-Гасет за Достоевски и уголемява неговия нравствен периметър до естетико-художествената елипса на въздействието на съветската литература върху международната литература.

Може да се каже, че тази книга е лебедовата ария на рецензия и негово, самобитно духовно наследство, доколкото съдържа проникновени и задълбочени размисли върху духа на класическата съветска литература. Естетико-критическият окуляр на създателя е фокусиран основно към творчеството на Николай Гогол, Лев Тостой, Антон Чехов, Михаил Булгаков и Фьодор Достоевски. Общото звучене на книгата остава усещането за стройна и промислена идея, която Чавдар Добрев построява, анализирайки някои от най-важните произведения на упоменатите писатели. Основната цел на рецензия е да доближи до дълбинните метафизичен послания на обсъжданите създатели, както и да наблюдава иманентната връзка сред историческото развиване на Русия и самодвижението на съветския дух, отразени по характерен метод в художествената галактика на Гогол, Лев Толстой, Чехов, Булгаков и Достоевски.

Тук ще си разреша едно лирично отклоняване. През дългогодишното ни другарство с Чавдар Добрев, траяло повече от пет десетилетия, сме имали стотици, да не кажем хиляди, диалози, отдадени на класическата съветска литература. Спорили сме, от време на време много остро, само че по-често сме се съгласявали върху общи позиции и разбирания за значимостта на тези създатели и на тяхното съдбовно въздействие върху българската, а и международната литература.

Чавдар Добрев беше човек, изтъкан от пристрастеност, безконечна незадоволеност и вътрешен огън. Ако Хьойзинха основава фамозната си дефиниция за играещия човек, бихме могли да назовем Чавдар Добрев съмняващия се човек. Сякаш при него контролният песимизъм на разсъдъка беше водещо начало. Това, несъмнено, е вродено качество на характера и мозъка, само че евентуално е развито целеустремено и поредно и през годините на следването на нашия създател в Унгария, когато той попада под могъщото и плодотворно въздействие на огромния маджарски мъдрец и естетик Дьорд Лукач и е запленен от неговата доктрина за огромния натурализъм. Към постановките на тази доктрина Чавдар Добрев се връща неведнъж, когато проучва дяволиадата на Гогол, както и „ Война и мир “ на Лев Толстой.

Постижение на задълбочения критически разбор на Чавдар Добрев е самобитния полифоничен метод при разбора на творбите и непрекъснатото търсене на паралели, взаимни въздействия и взаимопрониквания на главните художествени хрумвания. Става ясно, че критикът освен години наред е чел и препрочитал обсъжданите произведения и създатели, само че и доста деликатно и задълбочено е разсъждавал преди да оформи своите разбори. Най-ярко това проличава при частта за Фьодор Достоевски, където под формата на двадесет писма до другар създателят в продължение на съвсем три десетилетия размишлява и проучва творчеството на Достоевски – основно романите му „ Записки от подземието “, „ Бесове “, „ Престъпление и наказване “ и „ Братя Карамазови “.

Известна е мисълта на Достоевски, че модерната съветска литература потегля от шинела на Гогол. Чавдар Добрев също е уверен, че точно от този необикновен създател извират могъщите реки на съветската прозаичност. Спирайки се върху сборниците „ Вечери в селцето край Диканка “ и „ Миргород “, а също по този начин повестта „ Нос “, Чавдар Добрев проницателно показва, че е видимо мощното въздействие на Гогол върху Достоевски и Чехов, Гончаров и Салтиков Шчедрин, а без дяволиадата на Гогол, Михаил Булгаков надали би достигнал своите огромни духовни изображения. Според Чавдар Добрев Гогол по безподобен метод разкрива, че животът в тогавашна Русия „ реже корените на иреалните феномени като ги банализира и опошлява “. Това е свят – продължава критикът, където „ действителността ражда колоси на кариеризма и корупцията като градоначалника Сквозник-Дмухановски, където посредственик и лековат франт като Хлестаков може да разиграва висшето общество на огромен недодялан център, където виреят Собакевич, Плюшкин, Манилов, Коробочка и Ноздрев и в който Чичиков купува „ мъртви души “, свят, който по този начин безмилостно и безнадеждно унижава дребния служащ Акакий Акакиевич, надали е подготвен да напусне толкоз елементарно и стремително своите закостенели привички, блатния си имобилен обичай, своята „ средностатистичност “, поради някакъв си липсващ или отсечен нос на разположение, което не е дорасло дори за поста, който заема в кариерната стълбица. “

Чавдар Добрев показва, че Гогол елегантно пародира конвенциите на романтизма в сборниците с разкази и повести „ Вечери в селцето край Диканка “ и „ Миргород “, употребявайки алогичността и парадокса, въздигнати в способ на творчеството му. И акцентира, че точно „ Нос “ е пример на ранния съветски модернизъм с блестящото разрастване на иронико-пародийната конструкция на комическия канон.

Преминавайки към творчеството на Лев Толстой, критикът подчертава върху две съгласно него доста значими тематични линии в романа „ Война и мир “. Първата се отнася до конфликта на две философии, два възгледа за развиването на световно-историческите процеси, показани от ярките облици на фелдмаршал Михаил Кутузов (главнокомандващия на съветската армия) и император Наполеон Бонапарт.

Но нашият създател се интересува доста повече от диалектиката при построяването облика на Андрей Болконски. В негово лице той вижда възраждането на същинския съветски дух, само че в същото време демонстрира и протеста на Лев Толстой против двойния стандарт и лицемерието на тогавашна официозна Русия. Болконски добре осъзнава фалша на висшето общество, само че не стига до радикализма на бъдещите декабристи, тъй като явно още не са назрели обективните обществени предпоставки за това.

Силно качество на анализите на Чавдар Добрев са непрекъснатите паралели, които той прави сред творчеството на Лев Толстой и романите на Достоевски и Гончаров. Критикът търси зад облиците на толстоевите герои, (както и Ставрогин, и Обломов - популярни персонажи в романите на Достоевски и Гончаров) скритите претекстове за публичните процеси. Силата на класическата съветска литература е точно в гениалното отразяване на публичните разломи и трансформации посредством изобразяването на ярки и типологизирани съветски характери. А при романите на Достоевски и Толстой виждаме върхове на психическото майсторство и предусещане. Задълбочени са размишленията на Чавдар Добрев за душевната промяна на един от обичаните толстоеви герои – княз Андрей Болконски, когато той лежи на бойното поле смъртно ранен, следи бездънната и необятна синева и размишлява за живота и гибелта, за нищожността на суетните човешки пристрастености, и за вечността и безсмъртието на душите.

Третият раздел на книгата е отдаден на творчеството на Антон Павлович Чехов и по-специално на неговата велика пиеса „ Чайка “. Отново тук острието на критическия разбор е ориентирано към застрашителния разпад на етичните полезности, който претърпява тогавашното съветско общество – в края на XIX век. Чавдар Добрев блестящо откроява неповторимия гений на Чехов да покаже мъртвото придвижване на еснафското ежедневие и трагичната неспособност почтени персони да осъществят своя капацитет. Глобалната метафора, която пронизва драматургичното творчество на Чехов е неподражаемото обрисуване на скуката – тази трагична болест на века. Разбира се това е проблем и на международната класическа литература от този интервал, само че при Чехов имаме неповторимо комбиниране на духовните стремления и пориви на чистите и почтени души с оскверняващата власт на нищоправенето, дребнотемието, безсмислеността на формалния публичен живот в тогавашна Русия. Крушат се едни обичайни полезности и идеали, на тяхно място не идва нищо ново, а зейва бездната на нихилизма и отчаянието.

Четвъртата част на книгата е отдадена на великия разказ на Михаил Булгаков „ Майстора и Маргарита “. Пространен и изчерпателен е анализът на Чавдар Добрев върху многопластовата архитектоника на творбата. Тук още веднъж виждаме богати паралели с други създатели и творби, герои и характери, обществени и психически типажи. Авторът наблюдава освен иманентната последователност на художествените послания от Гогол през Достоевски и Чехов до Булгаков. Интересни са и паралелите с творчеството на Йордан Радичков, когато критикът прави съпоставяне сред превъзходното претворяване посланията на българската национална селска просвета и художествените мечти на Булгаков. Въобще критикът се интересува доста от придвижването на художествените хрумвания и тяхното преобразяване в облиците на героите по линията – Толстой – Достоевски – Тургенев – Салтиков Шчедрин – Чехов – Булгаков. При Булгаков откриваме неподражаема композиция сред високия идеализъм и брутално принизяващия го скепсис, сред мечтанието и съзерцанието на серафическите небесни селения и грубата, напомняща адовите бездни с техните инфернални миазми, земна реалност.

Но същинското ядро на лебедовата ария на рецензия е последната част на книгата „ Достоевски в зенита на новата ера “. Веднага след трагичните обществени промени в България, през 1991 година ориста изпраща нашият създател в Москва като шеф на Българския културно-информационен център. Както е добре известно, по това време и съветското общество кипи и ври от трагични и противоборстващи обществени пулсации - яловите опити на тогавашния генсек на Комунистическа партия на Съветския съюз Михаил Горбачов за някакви псевдореформи, прикрити под благовидната дефиниция за публичност и перестройка се провалят с гръм и тропот. Част от остарялата номенклатура пробва да направи завой във вътрешната политика на страната и да спре разпада на Съветския съюз, само че колкото ялови са напъните на Горбачов и неговото обграждане, толкоз и непохватни са дейностите на съперниците им. Размириците, които биват бързо потушени с кръв, са избрани като опит за прелом, пуч. Точно в това разделно време Чавдар Добрев се оказва в епицентъра на политическата стихия. И тогава му идва продуктивната концепция да сътвори поредност от писма до утопичен другар, в които да разсъждава върху поразителното подобие, откриващо се в пророческите предизвестия и видения на Достоевски в огромните му романи „ Престъпление и наказване “, „ Братя Карамазови “ и изключително „ Бесове “. Великият публицист като че ли провижда задаващите се след повече от половин век обществени потресения в Русия и ги пресъздава по безподобен метод посредством своите герои.

Достоевски е може би най-сложният за тълкувание съветски публицист след Гогол. Неслучайно духовната галактика на неговото творчество магнетично е привличала някои от най-големите съветски религиозни философи – Николай Бердяев, Лев Шестов, Василий Розанов, Дмитрий Мережковски и други Те са му посвещавали студии, а и цели монографични проучвания. В своите критически разсъждения Чавдар Добрев се опира на прозренията на тези философи и непрекъснато ги цитира. Но тук е значимо да отбележим още едно събитие – интервалът от три десетилетия, в които създателят написа своите писма до другар, разпростира и друга линия от многостранния гений и активност на нашия създател. Става дума за неизтощимата му обществена сила и гражданска ангажираност, изявена освен в многочислените му публицистични публикации, изявленията и упоменатите писма до другар, само че и в директно присъединяване в политическите битки. Чавдар Добрев е член на Висшия съвет на Българска социалистическа партия, депутат от левицата, и то в най-драматичното време в края на 90-те години на предишния век. Впечатляващи са последователността, неотклонността и принципността, с които Добрев пази своите леви хрумвания, размишлява, спори с съперниците (а от време на време и със своите съмишленици), страда за непрекъснатото задълбочаване на политическото разделяне в българското общество и обезверено се пробва да откри отговори на своите подозрения и терзания.

Ето за какво по никакъв начин не е изненадващо, че в продължение на цели три десетилетия нашият създател чете и препрочита великите романи на Достоевски, разсъждава за възходите и крушенията на лявата концепция, пробва се да стигне до корените и фундаменталните аргументи, довели до трагичното развиване на историческите процеси. И намира таман във въодушевените художествени послания на Достоевски плодородна почва за своите критически разбори.

Би могло да кажем, че книгата „ Елипса във въздуха “ е самобитно тридесетгодишно духовно странствуване освен в необятната художествена галактика на великия публицист, само че и духовна автобиография на самият Чавдар Добрев. Още в първото си писмо, посочено „ Достоевски и света, в който живеем “ критикът стартира да разсъждава за ролята на насилието в историята. Сполучлив е паралелът сред нравствените терзания на героя на Емилиян Станев – Иван Кондарев и героя на Достоевски – Иван Карамазов. Но още по-интересни са наблюденията на Чавдар Добрев и паралела, който той прави със социалистическите придвижвания през днешния ден. Той реторично се обръща към своя утопичен другар с въпроса: Защо „ социалистите и левите хора изобщо, не успяхме да им дадем почтен отговор, въпреки и да направихме опити да избършем сълзи от лицата на бедните и прокажените. Но на каква цена? С колко на жертвите? С какви преобръщания на стойности?

Едва през днешния ден разбираме, че цялостното отвоюване на положителното било фантазия (поне в този момент към този момент!), че с цел да бъде „ по-справедлив “ актуалният свят било нужно да се съгласим, въпреки и с принуда, едни да понесат по-големите компликации и неправди, до момента в който тези, които умеят да „ печелят “, да поемат патронажа на бедните и прокажените, да отдават част от „ своето “ на унижените и оскърбените. Тази истина, която проумяваме в този исторически миг, ми се ще да я спорен, да нарушим спокойствието на хората, които са си уредили земното си благоденствие, да се надсмеем над осветения от закони и вероизповедания ред. “
Не единствено Чавдар Добрев, само че и редица български ярки мислители, журналисти, философи и социалпсихолози през последните години разсъждаваха обезпокоително и задълбочено върху проблемите на обществените придвижвания в България, а и в света. Достатъчно е тук да споменем единствено такива имена като проф. Петър-Емил Митев, Бенжамен Варон, Стефан Продев, проф. Александър Лилов, проф. Чавдар Кюранов и други, които акцентираха едни или други акценти в комплицирания и кондензиран с взривни несъгласия интервал след разпада на по този начин наречената социалистическа система.

Чавдар Добрев концентрира своето критико-философско зрение най-вече върху „ Бесове “ и „ Братя Карамазови “ и „ Престъпление и наказване “ превъплъщенията на чиито герои приказват за необятната дълбочина на прозренията и съвсем провидческите видения на великия съветски публицист. Второто и третото писмо са отдадени на философските и етическите проблеми, сложени в популярния разказ на Достоевски „ Братя Карамазови “. По-подробно критикът се стопира на легендата за великия инквизитор и разсъжденията на писателя за тайната, чудото и престижът и фундаменталните проблеми за свободата на съвестта, за трагичния избор на свободната воля, само че и за хилядолетния блян на мощните на деня да овладеят мозъка и съвестта на масите.

В облика на великия инквизитор, по този начин релефно изваян от Достоевски, критикът вижда основния конфликт на две философии - кое би трябвало да избере индивидът? Земният или небесният самун? Трябва ли човек да одобри изкушенията на материалното или да избере пътя на духовното прояснение? Както знаем това е и главното тестване пред Христос, откакто е отведен от духа в пустинята и се отдава на пост четиридесет дни и четиридесет нощи. И когато изкушаващият дух, който е Сатаната, му споделя: „ Ако си наследник Божи, кажи на тия камъни да станат хлябове “, Исус му дава отговор: „ Писано е, освен с самун ще живее човек “.

В третото свое писмо Чавдар Добрев просторно разсъждава за виновността и изкуплението на Иван Карамазов. Той наблюдава разтърсващите катаклизми на съвестта у героя, непрестанно раздвояван и разкъсван от подозрения. Възможно ли е да се надмогне всемирната власт на компромисите като цел на самостоятелното и национално оцеляване? Според критикът в облика на Иван Карамазов „ е събрана цялата безпокойна и страдаща душа на Достоевски, цялото му нежно и влюбено сърце (ставам май прочувствен!), цялото му разтягане върху кръста на съвестта. И в случай че Иван от време на време предлага и решението, то най-основното е, че прави това, тъй като светът е килнат, не се развива съгласно предначертанията на небето. “

Чавдар Добрев подчертава върху убеждението на Иван Карамазов, че в случай че няма Бог, той би трябвало да се измисли. Това неразрешимо несъгласие води героя съвсем до полудяване и до непоколебимото разбиране, че у всеки човек, за жалост, се таи звярът. От тук идва и заключението, че мнозина от актуалните дейци на левицата доста припомнят йезуитите през погледа на Достоевски. Те трансформират социализма в система, която изневерява на първичната благородна и безкористна цел. И стигат до убеждението, че публичният организъм може да бъде наименуван човешки мравуняк, където масите се подчиняват на една висша воля.
Възлови в самобитната епистоларна поредност са четвъртото, петото и шестото писмо, отдадени на пророческия разказ на Достоевски „ Бесове “. Тук още веднъж критикът разсъждава върху неразрешимата антиномия сред небето и земята, небесния и земния самун. Философията на героите на Достоевски – Ставрогин и Кирилов води до концепцията, че няма Бог. А щом няма Бог, самоубийството е освен позволено, само че и целесъобразно за онази персона, която възприема себе си като олицетворение на свръх-Аза. Свободната воля се абсолютизира и обезсмисля всевъзможни морални правила и предпоставки.

Разбира се, би могло да поспорим с Чавдар Добрев по някои аспекти на неговата трактовка за бесовете, които овладяват и след това унищожават обществото. Основната концепция на Достоевски е, че когато личността бъде обладана от тотално обезверение и завладяна от духовете на отрицанието и невярата, тогава изпълзяват бесовете. Те са способни да обладаят освен индивида, само че и цели общества. И за това Христос на добре познатата сцена, разказана в Евангелието на Матей, изгонва бесовете и ги въплътява в телата на стадо свини, които се юрват в морето и се издавят. Достоевски не упорства, че единствено и основно в задаващото се тогава придвижване на социалистите се появяват бесовете. Те латентно дремят и в други обществени пластове и съсловия. Между другото това потвърждават всички по-големи революции в Европа – и тази на Оливър Кромуел, и великата френска гражданска война с ужасяващите й кланета и гилотината, и по-късно съветските революции от 1905 и 1917 година. Чавдар Добрев проницателно се базира на мисълта на Михаил Бахтин, че Достоевски мисли не с мисли, а с гледни точки, с гласове. Тъкмо в това се състои и фамозното полифонично звучене на романите му.
Всъщност посредством героите на Достоевски от романите „ Унижените и оскърбените “, „ Братя Карамазови “, „ Бесове “, „ Престъпление и наказване “, Чавдар Добрев подлага на преоценка и на самоанализа своите лични хрумвания, свързани с историческите пертурбации и основно с генезиса и развиването на левите хрумвания. Ето за какво виждаме, че има и развиване в самите хрумвания на Чавдар Добрев, доколкото за упоменатите три бурни десетилетия от началото на по този начин наречената обществена смяна, самият той претърпява развиване на виталните си концепции. Самият той е разкъсван от подозрения и религия, от екстаз и отчаяние, размишлявайки за героите на Достоевски и екстраполирайки техните видения и убеждения върху актуалното будно и спорно време.

Ето един присъщ откъс, който синтезира гледната точка на Чавдар Добрев към романа „ Бесове “: „ Социализмът, който Достоевски би приел, е блян и дело за етическо рационализиране на индивида, обвързвано с „ признание “ на личността и нейната независимост. Радикалното и обществено възобновяване на човечеството (Достоевски чака сбъдването на това коренно и обществено възобновяване на човечеството – б.м., Ч.Д.), включва в себе си милосърдието, прошката, търпението, „ учредени върху състраданието “. Явно е, че такова „ Богоискателство “ държи на еволюционния път към социализма, стачкува против актуалните неправди, против компрометираното буржоазно възобновяване на индивида и човечеството.

Този метод към социализма и социалистическата/комунистическата концепция изяснява за какво Достоевски в романа „ Бесове “ толкоз изрично въстава срещу практиките на политическия гнет, наложил стоманен ред и система на строга съподчиненост измежду почитателите на Пьотър Верховенски и Николай Ставрогин. Защо толкоз се разграничава от техните начини за избавление на поробения човек, от техните показа за ролята на вождовете на придвижването и на човешкия мравуняк, за задачата, която оправдава всяко средство.

Критикът неведнъж се базира на може би най-проницателния разбор на творчеството на Достоевски, дело на огромния съветски мъдрец Николай Бердяев, съгласно който ориста на самостоятелния човек по време на остри обществени исблъсъци се оглежда в ориста на обществото, както и назад. Общата социална драма се концентрира в ориста на обособения човек. И още веднъж всичко опира до въпроса: Всичко ли е разрешено? Затова съгласно Бердяев, това, което притегля обособения човек към закононарушение, към нарушение на моралните правила, притегля и цялото общество към безредици, метежи, революции. И както индивидът, прекрачил границата на разрешеното в своето безчинство – акцентира философът: „ изгубва свободата си, по този начин и народът, прекрачил границите на разрешеното в своето безчинство, изгубва свободата си. Свободата минава в принуждение и иго. Безбожната независимост се самоунищожава. Този съдбовен развой на загуба на свободата в революцията и израждането й в нечувано иго бе предсказано оракулски от Достоевски и той ги разкри гениално във всичките му завои. Той не обича „ революцията “, тъй като тя води до робството на индивида, до отричане на свободата на духа. Това е главният му претекст. От обич към свободата, той въстана идейно срещу „ революцията “, разобличи нейните първооснови, които водят поначало към иго. По същия метод „ революцията “ довежда и до отричане на равенството и братството сред хората, до нечувани неравенства. “

Лебедовата ария на Чавдар Добрев „ Елипса във въздуха “ е книга, наситена с многопосочни и знаменателни духовни послания. Тя излиза във време, когато геополитическите вихрушки още веднъж карат обособените персони, а и цели общества да бъдат обладани от бесовете на разрушението, отрицанието и безверието. Ето за какво са толкоз настоящи размишленията на критика-философ в последната му книга. Защото тази творба е пронизана от разбирането за великата хуманистична роля на класическата съветска литература в лицето на Гогол, Лев Толстой, Чехов, Булгаков и Достоевски. Посланията на тази литература са предопределени да разсънят небесното у всеки човек, да противостоят на обществените и самостоятелните бесове и да връщат индивида към първозданното му положение – Свободата, само че свободата носена на крилете на вярата, на безкористното и благородно служение на високоморални дела.