Гранитски: Навършват се 80 години от рождението на поета Андрей Андреев - сеячът на словесната нива
Член-кор. проф. доктор Иван Гранитски
1.
Има поети в актуалната българска литература, които не шумят сходно други сътрудници, пъчещи се със своите псевдомодернистки инсталационистки напъни, а настойчиво дълбаят в рудника на българското слово години наред. Този вид създатели са приели за своя свръхзадача усвояването и продължаването на благородните обичаи на класическата българска литература. Те са преизпълнени със заветен боязън и поклонение към първосъздателите на новата ни книжнина, тяхно верую е отбраната на националната еднаквост и развиването на невероятното благосъстояние, жизнеспособност и хубост на българския език. Между тези създатели е и Андрей Андреев, добре прочут на рецензията, а и необятната аудитория като стихотворец, есеист, преводач на такива знакови съветски създатели като Пушкин, Лермонтов, Владимир Соловьов, Андрей Белий, Константин Балмонт, Владимир Соколов, Георгий Иванов, Павел Василиев, Александър Твардовски, Булат Окуджава, Владимир Висоцки, Анатолий Жигулин, Евгени Евтушенко, Юрий Кознецов, Александър Руденко и прочие
Най-категоричното доказателство за впечатляващия гений на Андрей Андреев са редица негови ярки произведения от последните години, събрани в сбирката „ В този завършек на света ”. Книгата е заредена с неприсъща като че ли за този стихотворец сила на протеста, подозрението, несъгласието, възражението. През годините сме привикнали да възприемаме Андрей Андреев най-вече като стихотворец на пасторалното, на меките внушения, на обагрените с доброта, добролюбие и всеопрощение лирически инвенции. Но не щеш ли в този момент „ В този завършек на света ” ни изненадва, дори стряска. Несъмнено това е книга на жестоката изповед, суровата равносметка, глождещото подозрение, афишираното противоречие, невъздържаното отменяне. Книга на паниката и протеста. Още първото стихотворение – „ Гара ”, удря камертона на паниката. Авторът стои самичък на гарата, наречена живот, и стартира да осъзнава с трагическа изясненост отлетелите като един момент години, в които може би постоянно е бъркал посоките, губел е илюзиите си и се е втурвал към следващите заблуди, усещал е ужаса от наближаващия край и необяснимото безсмислие на човешката последователност.
Не че и в предходни лирически сбирки на поета не сме откривали нотки на резигнация или безсилна гняв, само че тук оставаме изумени от динамичността на нагнетяващото се възприятие за неизбежност, безизходност, безизходност…
В „ Залез ” поетът вижда живота като тънка къса нишка сред положителното и злото. Кой път му сочи ориста – вечно ли индивидът си отива от този свят, или има вяра за прераждане.
В „ Селце ” създателят рисува прелестна пасторална картина – животът на индивида е скромна къща с пътека, дървета и цветя. Същественото е в елементарните елементи и смисълът на живота може да се разбере единствено в случай че се разтвориш в Естеството. Но и тогава, втренчен в идещия мрак, започваш да си задаваш въпросите, които никой век не позволи.
В книгата на Андрей Андреев при всички стихотворения като лайтмотив се разгъва тематиката за самотата и просветлението.
Във превъзходния триптих „ Войната в Троя ” създателят разсъждава за измените и героизма, за подлостта и храбростта, за безчестието и достолепието и стига до разбирането, че страданието носи мъдрост, че болката има облагородяваща мощ. Той е разкъсван сред съзнанието за преходното, за това, че индивидът е инцидентен земен посетител, и в това време вярата, че може да целуне звездната роса. Обладаван е от носталгия по погубените идеали и покрусената непорочност – мощна и ярка метафора тук е отсечената топола в едноименното стихотворение, като че ли са отсекли въплътената религия и вяра:
Господи, за какво ли през днешния ден лишиха
на индивида сетната разтуха,
че животът свършва, само че остава
от ръката знак, с цел да изгрява
слънцето и постоянно да припомня,
че по тази котловина голяма
е вървял човек; като индивида
през днешния ден и аз заставам, усетил звека
на секирата, с която някой
тук дървото през вчерашния ден е отсякъл,
като че ли не дървото, а живота
с насладите, с неприятното, с положителното,
със цветя, роса, трева набола;
с моя спомен – моята топола.
Или пък размишлява за безсмислието на международното принуждение, за ужаса на войните, както е в поразителното стихотворение „ Защо? ”, отдадено на гибелта на Димчо Дебелянов.
Вечните екзистенциални въпроси и подозрения вълнуват и изтезават нашия създател. В стихотворението „ Свят на живи и мъртви ” той възкликва:
От небето на мъртвите грее
неразбираем, но чист небосвод.
Но за какво ние – живи – живеем
не по техния знак и закон?
А забравата натрупа и натрупа
над гробовете плевел и прахуляк.
И не знаем с какво да откупим
свойте доста вини пред тях.
Дали нещо природата сбърка,
или Господ Бог нещо сгреши,
та и парадайс са основали, и ад
във човешките наши души?
2.
Авторът непрестанно се пита кой ще даде същинския отговор на комплицираните въпроси на битието, загадъчния смисъл на кръговрата живот–смърт. Той следи по какъв начин се сливат времето и безвремието. Не желае да одобри и отхвърля истината, че индивидът е тлеещ и временен, и в това време се утешава, че споменът за индивида ще живее епохи в диханието и мислите даже на камъните.
Редица произведения от книгата ни убеждават, че съзнанието на поета е обзето от натрапчивото чувство за невидимото наличие на мъртвите, духовете на предците:
Нощ. Звезди. И шепот от звездите.
Корени. Листа. Живот и тлен.
Тук са и на мъртвите душите.
Пак от тях съм заобиколен.
( “Времето ”)
В стихотворението „ Сбогом, нощ! ” пък Андрей Андреев беседва с отишлия си към този момент негов другар и прелестен артист и стихотворец Венцеслав Кисьов и се пита какво му носи гласът на нощта, който идва „ чак оттова, от безкрая, / чак от другия свят ”.
В „ Памет ” поетът ражда необикновената метафора, изразена в молбата му да погребат сянката му там, където свършва цялата Вселена. Той е уверен, че тялото му ще се трансформира в пролетно листо:
което постоянно ще се обръща
след всеки пасажер, за отмора спрял
с въпрос към пътя или хълма бял:
– Стои ли още бащината къща?
Много от творбите в тази книга са издигнати на правилото на антитезата – пролет–зима, рожение–смърт. Човекът е пасажер през живота и гибелта, през битието и небитието, в спомените и в действителността. В „ Колендро ” виждаме удивителната просве-тленост на осъзналия неизбежността на последното пътешестване пасажер и в същото време насладата му, че той пътува към фантазията, която в тази ситуация се препокрива със светлия облик на майката като висшо умиротворяване и всеопрощение:
Аз от никого нищо не апелирам,
аз на всички искам положително.
Да мирише на огън, на пролет
и след бурите – на колендро.
Просветлете лика си пред Бога.
Откършете си стръкче върба.
Пожелавам ви светла паника.
Пожелайте ми ясна орис.
Ще заминем – тук разногласия няма!
Дъх на мента, равнец, липи.
И измежду тях със фантазиите ми мама
най-сетне ще ме приспи.
3.
Споменахме нагоре, че поетът построява по-голяма част от стихотворенията в тази книга на правилото на антитезата – конфликта на противостоящи хрумвания, същности, настроения, претекстове. От една страна, словото е пронизано от възторжени пантеистични сили. Виждаме любуването на уюта на бащиното огнище, пасторалния селски обичай, песента на чучулигите, лековития роден въздух, прелестта на отечествените пейзажи, възхитителните ниви, ждрела, поречия, хълмове, горички. И въпреки това – непредотвратимото възприятие за трагизма на човешкия живот, за неизбежния край, който като че ли изтрива с един размах спомените за безгрижното детство, възторженото юношество, сладострастната зрелост…
В стихотворението „ Дървета ” ще преживеем авторовото чувство за диалектическо единение и неразривна органична връзка сред трагизма и насладата. По създание това е една възхитителна поема, отдадена на майката, където обич и болежка, горест и просветление взаимно се преливат, с цел да обяснят продължението на живота в рода:
Като въздишка на вятър след есенни бдения
потегли и мама по пътя, отвеждащ към нищото.
Кой ли в този момент я упътва измежду други селения,
кой й споделя за белите нощи на вишните?
...........................................
Вие, дървета, от летните жеги целунати
и осенени от багрите, в жълто изригнали,
с мен останете измежду зимния мрак и фъртуните
поради живите – тръгнали и не пристигнали.
С мен ще е залезът, скъсал на дните й нишката,
с мен ще е изгревът,
в който отлитна душата й…
Тръгна и мама по пътя, отвеждащ към нищото.
Тръгна и млада, и хубава –
като въздишка напразно.
4.
Жизнелюбие и пламенност, възхита пред чудото Живот и непрекъснато изпитание да разгадае неразгадаемата алтернатива живот–смърт построяват тъканта на стихотворенията в новата книга на Андрей Андреев. В „ Кладенците на моя живот ” ни поразява смайващото възприятие за разтваряне в структурата на Естеството, в „ Земята през Вселената пътува ” поетът вижда планетата Земя като селце:
… погълнато от мрак, в безкрая.
На косъм през днешния ден животът му виси.
А кучета отвред го лаят.
И аз не знам какво ще го избави.
и се пита – сляпа ли е Вселената, какво ще избави света, какво са битието и небитието – въздух или пушек ( “Каквото е било, ще бъде… ”)?
В „ Чудеса ” създателят за следващ път разсъждава върху основния въпрос – кой е същинският път, къде са началото и краят, а в програмното стихотворение „ Баща ми ” декларира:
Защото бях индивидът и тъй като
като човек обичах този свят,
не мислех за гибелта, а за живота –
единствен измежду Всемира гальовен цвят;
само че и цветът цъфти и прецъфтява
...................................
та след това прояснен
да се изгубя в зимните лимити,
които ни отрежда вечността;
само че тука бях индивидът, а не е ли
индивидът и животът, и гибелта.
В тази книга има няколко стихотворения – възпев към Майка България, с които Андрей Андреев се подрежда във фалангата ярки модерни български поети, изпели някои от най-вълнуващите си песни, отдадени на Родината. Нека тук посочим „ България ”, която за създателя е „ нашата майчица свята ”, с нейната „ галактика от ръж и пшеница, бели зими, планини, равнини, пламтящи в зноя полета, бели кръстове и черни гробове ”. И изключително „ Към България ”, което се родее с разтърсващите произведения на Атанас Далчев, Георги Джагаров, Павел Матев, Дамян Дамянов за Отечеството.
Родих се в тебе повече отвред,
и в тъмната ти мощност, и в огряната,
от хълма гледах нощните ти влакове,
които прекосяваха Вселената.
...............................
И аз загребвах с всички коленичили
на твоята свещена пръст жаравата
и по кръвта на звани и обричани
разчитах и позора ти, и славата...
И знам,
измежду тях ще отцъфти дървото ми,
преди да го погълне отново Вселената,
не проумял изцяло през живота си
ни тъмната ти мощност, ни огряната.
5.
Поезията на Андрей Андреев ни убеждава, че създателят дълго е размишлявал върху съществени екзистенциални въпроси и проблеми – какво е свръхпредназначението на индивида, има ли последна цел природата, допустимо ли е да разшифроваме загадъчните послания на Вселената, индивидът средство ли е, или самоцел, самичък ли движи своята орис, или тя е строго детерминирана. И в стихотворението „ Природата ” с известно оскърбление споделя:
Да можехме по този начин и ние
живота си да извървим,
вероятно щяхме да открием
по какъв начин от гибелта да се спасим.
Да можехме, но не можем.
В хилядолетната игра
създателката, майка Божия,
индивида единствено не разбра.
А във впечатляващия лиричен квартет „ Сираци на вечността ” (творба, която познаваме от предходни книги на поета) той задава страшния въпрос:
Как мълчанието на всевишните
ние, смъртните, да разберем,
или те, или ние сме нищото,
във което до през днешния ден се кълнем.
И прибавя, без да чака отговор, със самочувствието на Паскаловата мислеща тръстика:
И ще бодърствам цяла нощ край огнището,
та под пламъка му висок
нека видят тези от нищото,
със лица на човек или Бог,
че на тази планета, зелената,
претърпява век след век
създание най-само измежду Вселената
единствено с голото име човек.
Поетът се пробва да изясни ропота, съпротивата, яростта и безсилието на индивида пред неизбежния край. Душата му има чувството за величие, само че разсъдъкът му се бунтува против трагичното безсмислие. Има и произведения, в които откриваме метафизичен умъдрено вглеждане в наближаването на края, както е в „ Посвещаване ” или „ Святост ”. Неслучайно книгата стартира със стихотворението „ Гара ” – гарата на живота, от която човек идва и си отива, и приключва още веднъж с програмна творба „ От нощта съм пристигнал ”:
От нощта съм пристигнал и отново към нощта ще отпътува,
че нощта е за всички ни сладка татковина,
.......................................
та в нощта да намеря и наслада, и тъга, и отмора.
И в нощта да потъна с просветлена усмивка.
„ В този завършек на света ” е най-силната, най-проникновената, най-органичната, най-изстраданата и най-цялостната до момента книга на Андрей Андреев. Музикалността на стиха, прелестният, с богата боя от нюанси, от сенки и оттенъци рисунък, значимостта на поетическите хрумвания, драматизмът на внушенията – всичко това прави тази стихосбирка събитие в актуалната българска лирика.
Андрей Андреев засява в равнищата на българското слово семената на тревожното състрадание, трагичната героизъм и жертвоготовното служение на ползу роду и Отечество. Дай боже тези мъжествени и нежни, благородни и красиви семена-думи да имат ориста на семената от притчата за Иисус – да попаднат в плодородната почва на същинското и просветлено читателско внимание.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
1.
Има поети в актуалната българска литература, които не шумят сходно други сътрудници, пъчещи се със своите псевдомодернистки инсталационистки напъни, а настойчиво дълбаят в рудника на българското слово години наред. Този вид създатели са приели за своя свръхзадача усвояването и продължаването на благородните обичаи на класическата българска литература. Те са преизпълнени със заветен боязън и поклонение към първосъздателите на новата ни книжнина, тяхно верую е отбраната на националната еднаквост и развиването на невероятното благосъстояние, жизнеспособност и хубост на българския език. Между тези създатели е и Андрей Андреев, добре прочут на рецензията, а и необятната аудитория като стихотворец, есеист, преводач на такива знакови съветски създатели като Пушкин, Лермонтов, Владимир Соловьов, Андрей Белий, Константин Балмонт, Владимир Соколов, Георгий Иванов, Павел Василиев, Александър Твардовски, Булат Окуджава, Владимир Висоцки, Анатолий Жигулин, Евгени Евтушенко, Юрий Кознецов, Александър Руденко и прочие
Най-категоричното доказателство за впечатляващия гений на Андрей Андреев са редица негови ярки произведения от последните години, събрани в сбирката „ В този завършек на света ”. Книгата е заредена с неприсъща като че ли за този стихотворец сила на протеста, подозрението, несъгласието, възражението. През годините сме привикнали да възприемаме Андрей Андреев най-вече като стихотворец на пасторалното, на меките внушения, на обагрените с доброта, добролюбие и всеопрощение лирически инвенции. Но не щеш ли в този момент „ В този завършек на света ” ни изненадва, дори стряска. Несъмнено това е книга на жестоката изповед, суровата равносметка, глождещото подозрение, афишираното противоречие, невъздържаното отменяне. Книга на паниката и протеста. Още първото стихотворение – „ Гара ”, удря камертона на паниката. Авторът стои самичък на гарата, наречена живот, и стартира да осъзнава с трагическа изясненост отлетелите като един момент години, в които може би постоянно е бъркал посоките, губел е илюзиите си и се е втурвал към следващите заблуди, усещал е ужаса от наближаващия край и необяснимото безсмислие на човешката последователност.
Не че и в предходни лирически сбирки на поета не сме откривали нотки на резигнация или безсилна гняв, само че тук оставаме изумени от динамичността на нагнетяващото се възприятие за неизбежност, безизходност, безизходност…
В „ Залез ” поетът вижда живота като тънка къса нишка сред положителното и злото. Кой път му сочи ориста – вечно ли индивидът си отива от този свят, или има вяра за прераждане.
В „ Селце ” създателят рисува прелестна пасторална картина – животът на индивида е скромна къща с пътека, дървета и цветя. Същественото е в елементарните елементи и смисълът на живота може да се разбере единствено в случай че се разтвориш в Естеството. Но и тогава, втренчен в идещия мрак, започваш да си задаваш въпросите, които никой век не позволи.
В книгата на Андрей Андреев при всички стихотворения като лайтмотив се разгъва тематиката за самотата и просветлението.
Във превъзходния триптих „ Войната в Троя ” създателят разсъждава за измените и героизма, за подлостта и храбростта, за безчестието и достолепието и стига до разбирането, че страданието носи мъдрост, че болката има облагородяваща мощ. Той е разкъсван сред съзнанието за преходното, за това, че индивидът е инцидентен земен посетител, и в това време вярата, че може да целуне звездната роса. Обладаван е от носталгия по погубените идеали и покрусената непорочност – мощна и ярка метафора тук е отсечената топола в едноименното стихотворение, като че ли са отсекли въплътената религия и вяра:
Господи, за какво ли през днешния ден лишиха
на индивида сетната разтуха,
че животът свършва, само че остава
от ръката знак, с цел да изгрява
слънцето и постоянно да припомня,
че по тази котловина голяма
е вървял човек; като индивида
през днешния ден и аз заставам, усетил звека
на секирата, с която някой
тук дървото през вчерашния ден е отсякъл,
като че ли не дървото, а живота
с насладите, с неприятното, с положителното,
със цветя, роса, трева набола;
с моя спомен – моята топола.
Или пък размишлява за безсмислието на международното принуждение, за ужаса на войните, както е в поразителното стихотворение „ Защо? ”, отдадено на гибелта на Димчо Дебелянов.
Вечните екзистенциални въпроси и подозрения вълнуват и изтезават нашия създател. В стихотворението „ Свят на живи и мъртви ” той възкликва:
От небето на мъртвите грее
неразбираем, но чист небосвод.
Но за какво ние – живи – живеем
не по техния знак и закон?
А забравата натрупа и натрупа
над гробовете плевел и прахуляк.
И не знаем с какво да откупим
свойте доста вини пред тях.
Дали нещо природата сбърка,
или Господ Бог нещо сгреши,
та и парадайс са основали, и ад
във човешките наши души?
2.
Авторът непрестанно се пита кой ще даде същинския отговор на комплицираните въпроси на битието, загадъчния смисъл на кръговрата живот–смърт. Той следи по какъв начин се сливат времето и безвремието. Не желае да одобри и отхвърля истината, че индивидът е тлеещ и временен, и в това време се утешава, че споменът за индивида ще живее епохи в диханието и мислите даже на камъните.
Редица произведения от книгата ни убеждават, че съзнанието на поета е обзето от натрапчивото чувство за невидимото наличие на мъртвите, духовете на предците:
Нощ. Звезди. И шепот от звездите.
Корени. Листа. Живот и тлен.
Тук са и на мъртвите душите.
Пак от тях съм заобиколен.
( “Времето ”)
В стихотворението „ Сбогом, нощ! ” пък Андрей Андреев беседва с отишлия си към този момент негов другар и прелестен артист и стихотворец Венцеслав Кисьов и се пита какво му носи гласът на нощта, който идва „ чак оттова, от безкрая, / чак от другия свят ”.
В „ Памет ” поетът ражда необикновената метафора, изразена в молбата му да погребат сянката му там, където свършва цялата Вселена. Той е уверен, че тялото му ще се трансформира в пролетно листо:
което постоянно ще се обръща
след всеки пасажер, за отмора спрял
с въпрос към пътя или хълма бял:
– Стои ли още бащината къща?
Много от творбите в тази книга са издигнати на правилото на антитезата – пролет–зима, рожение–смърт. Човекът е пасажер през живота и гибелта, през битието и небитието, в спомените и в действителността. В „ Колендро ” виждаме удивителната просве-тленост на осъзналия неизбежността на последното пътешестване пасажер и в същото време насладата му, че той пътува към фантазията, която в тази ситуация се препокрива със светлия облик на майката като висшо умиротворяване и всеопрощение:
Аз от никого нищо не апелирам,
аз на всички искам положително.
Да мирише на огън, на пролет
и след бурите – на колендро.
Просветлете лика си пред Бога.
Откършете си стръкче върба.
Пожелавам ви светла паника.
Пожелайте ми ясна орис.
Ще заминем – тук разногласия няма!
Дъх на мента, равнец, липи.
И измежду тях със фантазиите ми мама
най-сетне ще ме приспи.
3.
Споменахме нагоре, че поетът построява по-голяма част от стихотворенията в тази книга на правилото на антитезата – конфликта на противостоящи хрумвания, същности, настроения, претекстове. От една страна, словото е пронизано от възторжени пантеистични сили. Виждаме любуването на уюта на бащиното огнище, пасторалния селски обичай, песента на чучулигите, лековития роден въздух, прелестта на отечествените пейзажи, възхитителните ниви, ждрела, поречия, хълмове, горички. И въпреки това – непредотвратимото възприятие за трагизма на човешкия живот, за неизбежния край, който като че ли изтрива с един размах спомените за безгрижното детство, възторженото юношество, сладострастната зрелост…
В стихотворението „ Дървета ” ще преживеем авторовото чувство за диалектическо единение и неразривна органична връзка сред трагизма и насладата. По създание това е една възхитителна поема, отдадена на майката, където обич и болежка, горест и просветление взаимно се преливат, с цел да обяснят продължението на живота в рода:
Като въздишка на вятър след есенни бдения
потегли и мама по пътя, отвеждащ към нищото.
Кой ли в този момент я упътва измежду други селения,
кой й споделя за белите нощи на вишните?
...........................................
Вие, дървета, от летните жеги целунати
и осенени от багрите, в жълто изригнали,
с мен останете измежду зимния мрак и фъртуните
поради живите – тръгнали и не пристигнали.
С мен ще е залезът, скъсал на дните й нишката,
с мен ще е изгревът,
в който отлитна душата й…
Тръгна и мама по пътя, отвеждащ към нищото.
Тръгна и млада, и хубава –
като въздишка напразно.
4.
Жизнелюбие и пламенност, възхита пред чудото Живот и непрекъснато изпитание да разгадае неразгадаемата алтернатива живот–смърт построяват тъканта на стихотворенията в новата книга на Андрей Андреев. В „ Кладенците на моя живот ” ни поразява смайващото възприятие за разтваряне в структурата на Естеството, в „ Земята през Вселената пътува ” поетът вижда планетата Земя като селце:
… погълнато от мрак, в безкрая.
На косъм през днешния ден животът му виси.
А кучета отвред го лаят.
И аз не знам какво ще го избави.
и се пита – сляпа ли е Вселената, какво ще избави света, какво са битието и небитието – въздух или пушек ( “Каквото е било, ще бъде… ”)?
В „ Чудеса ” създателят за следващ път разсъждава върху основния въпрос – кой е същинският път, къде са началото и краят, а в програмното стихотворение „ Баща ми ” декларира:
Защото бях индивидът и тъй като
като човек обичах този свят,
не мислех за гибелта, а за живота –
единствен измежду Всемира гальовен цвят;
само че и цветът цъфти и прецъфтява
...................................
та след това прояснен
да се изгубя в зимните лимити,
които ни отрежда вечността;
само че тука бях индивидът, а не е ли
индивидът и животът, и гибелта.
В тази книга има няколко стихотворения – възпев към Майка България, с които Андрей Андреев се подрежда във фалангата ярки модерни български поети, изпели някои от най-вълнуващите си песни, отдадени на Родината. Нека тук посочим „ България ”, която за създателя е „ нашата майчица свята ”, с нейната „ галактика от ръж и пшеница, бели зими, планини, равнини, пламтящи в зноя полета, бели кръстове и черни гробове ”. И изключително „ Към България ”, което се родее с разтърсващите произведения на Атанас Далчев, Георги Джагаров, Павел Матев, Дамян Дамянов за Отечеството.
Родих се в тебе повече отвред,
и в тъмната ти мощност, и в огряната,
от хълма гледах нощните ти влакове,
които прекосяваха Вселената.
...............................
И аз загребвах с всички коленичили
на твоята свещена пръст жаравата
и по кръвта на звани и обричани
разчитах и позора ти, и славата...
И знам,
измежду тях ще отцъфти дървото ми,
преди да го погълне отново Вселената,
не проумял изцяло през живота си
ни тъмната ти мощност, ни огряната.
5.
Поезията на Андрей Андреев ни убеждава, че създателят дълго е размишлявал върху съществени екзистенциални въпроси и проблеми – какво е свръхпредназначението на индивида, има ли последна цел природата, допустимо ли е да разшифроваме загадъчните послания на Вселената, индивидът средство ли е, или самоцел, самичък ли движи своята орис, или тя е строго детерминирана. И в стихотворението „ Природата ” с известно оскърбление споделя:
Да можехме по този начин и ние
живота си да извървим,
вероятно щяхме да открием
по какъв начин от гибелта да се спасим.
Да можехме, но не можем.
В хилядолетната игра
създателката, майка Божия,
индивида единствено не разбра.
А във впечатляващия лиричен квартет „ Сираци на вечността ” (творба, която познаваме от предходни книги на поета) той задава страшния въпрос:
Как мълчанието на всевишните
ние, смъртните, да разберем,
или те, или ние сме нищото,
във което до през днешния ден се кълнем.
И прибавя, без да чака отговор, със самочувствието на Паскаловата мислеща тръстика:
И ще бодърствам цяла нощ край огнището,
та под пламъка му висок
нека видят тези от нищото,
със лица на човек или Бог,
че на тази планета, зелената,
претърпява век след век
създание най-само измежду Вселената
единствено с голото име човек.
Поетът се пробва да изясни ропота, съпротивата, яростта и безсилието на индивида пред неизбежния край. Душата му има чувството за величие, само че разсъдъкът му се бунтува против трагичното безсмислие. Има и произведения, в които откриваме метафизичен умъдрено вглеждане в наближаването на края, както е в „ Посвещаване ” или „ Святост ”. Неслучайно книгата стартира със стихотворението „ Гара ” – гарата на живота, от която човек идва и си отива, и приключва още веднъж с програмна творба „ От нощта съм пристигнал ”:
От нощта съм пристигнал и отново към нощта ще отпътува,
че нощта е за всички ни сладка татковина,
.......................................
та в нощта да намеря и наслада, и тъга, и отмора.
И в нощта да потъна с просветлена усмивка.
„ В този завършек на света ” е най-силната, най-проникновената, най-органичната, най-изстраданата и най-цялостната до момента книга на Андрей Андреев. Музикалността на стиха, прелестният, с богата боя от нюанси, от сенки и оттенъци рисунък, значимостта на поетическите хрумвания, драматизмът на внушенията – всичко това прави тази стихосбирка събитие в актуалната българска лирика.
Андрей Андреев засява в равнищата на българското слово семената на тревожното състрадание, трагичната героизъм и жертвоготовното служение на ползу роду и Отечество. Дай боже тези мъжествени и нежни, благородни и красиви семена-думи да имат ориста на семената от притчата за Иисус – да попаднат в плодородната почва на същинското и просветлено читателско внимание.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ