Подцененото величие на 24 май – или защо този ден е по-добър за национален празник
Често назоваваме 24 май „ най-българския празник “: Денят на светите равноапостоли Кирил и Методий - основатели на славянската книжовност, предтечи на българските книжовни школи, „ новатори “ в християнското свещенодействие през 9-и век.
И все пак парадоксално тази дата не е публично сложена най-високо в българския народен календар – народен празник на България продължава да е 3 март (макар напоследък да полемиките в посока замяната му с 24 май да стават все по-интензивни).
Тъй като през днешния ден е точно 24 май, нямаме за цел да оспорваме основанията 3 март да е народен празник. Има ги. Но дано посочим за какво днешната дата е още по-подходяща – като напомним мащаба и даже величието на събитията от втората половина на 9-и век, които обобщаваме като „ делото на светите братя “. Мащаб и великолепие, които като че ли подценяваме.
Преди всичко, разликата е в получатела на двете исторически събития .
Санстефанският кротичък контракт, подписан на 3 март 1878 година, има районно значение за Балканите – Румъния и Сърбия са приети за самостоятелни страни, а Черна гора усилва своята територия; публично България даже не е упомената в текста на контракта, само че на процедура се приема, че с него се възвръща българската държавност .
3 март символизира нашето Освобождение, само че акцентът тук не е толкоз върху „ Освобождение “, колкото върху „ нашето “. Колкото и да е значимо за нас (и респективно изцяло съответстващо за избор на народен празник), това събитие си остава „ за локална консумация “ и заради тази причина не устоя в конкуренцията с 24 май.
В контраст, делото на братята Кирил и Методий респектира със своята повсеместност . В България се основава продукт*, който се употребява и от останалия свят (или най-малко от немалка част от него) и по този начин надхвърляме личната си сянка. И тук не става дума единствено за кирилицата, въпреки и тя сама по себе си да е задоволителна. За да онагледим с понятен образец, нейното основаване в тези времена има подобен резултат за света, какъвто в този момент би се получил, в случай че в България се изобрети изкуствен интелект, сравним с ChatGPT . Или в случай че по време на Covid пандемията страната ни бе създала и пуснала на пазара ваксина, конкурентна на продуктите на „ Пфайзер “ и „ Модерна “.
В добавка към това основаните по това време в България книжовни школи (Преславска и Охридска) се явяват измежду доста дребното научни центрове, настоящи тогава – на процедура другите са всичко на всичко Магнаурската школа в Константинопол и „ Домът на мъдростта “ в Багдад, столицата на Арабския халифат. Първият феодален университет в Европа в основан в Болоня близо два века по-късно, Ватиканската библиотека – чак в средата на 15-и век. А счупването на „ триезичната доктрина “ (Библията да се написа единствено на еврейски, гръцки или латински език) съставлява голяма гражданска война за времето си – нещо, което в днешни дни е много мъчно да осъзнаем.
Друга основна разлика сред 3 март и 24 май е в позиционирането ни. По отношение на Санстефанския контракт ние сме „ обект “ – други вършат нещо, което има значение за нас. Докато при Кирило-Методиевото дело сме „ индивид “ – България взе участие интензивно в процесите, които в последна сметка се трансформират в български цивилизационен принос към света.
Нещо повече: 24 май се отнася към един от доста редките случаи в историята, когато България постанова дневен ред на останалия свят . Почти през цялото си историческо битие ние сме в сянката на една или друга империя. Което неизбежно се отразява на народопсихологията ни, оттова и на националното ни самочувствие, а като разследване и на решенията, които вземаме като народ.
Кирило-Методиевото дело обаче се явява красиво изключение.
Авторитетът на един народ (през 9-и век е неуместно да приказваме за народи в смисъл на тяхното модерно разбиране) може да се показва в отхвърлянето на непозната доминация, само че доста по-ярко свети, когато със своите дейности той пренарежда интернационалното статукво. Когато „ удря по масата “ на геополитиката и всички останали млъкват. Колко такива образци можем да дадем от нашата история? Кирило-Методиевото дело, краткотрайното преобразяване на Търново в „ трети Рим “, до момента в който Константинопол е превзет от кръстоносците през 13-и век, а столицата на Второто българско царство е неоспорим хегемон е района, спасяването на евреите през 1943 година, в някаква степен Съединението през 1885 година.
Ако смисълът на националния празник е да подхранва националното самочувствие (а надали има аргументи да считаме друго), какъв по-подходящ мотив можем да намерим от това, което 24 май символизира?
П.П. Докато пишех тези редове, българският публицист Георги Господинов завоюва влиятелната интернационална премия „ Букър “ за своя разказ „ Времеубежище “. Символично, светът призна българската книжовност в навечерието на нейния празник…
*Историческата истина от втората половина на 9-и век е, че братята Кирил и Методий са жители на Източната римска империя (популярно наричана Византия) и нямат допир с България – тяхната активност е главно във Великоморавия (днешна Чехия), а основаната от тях писменост се назовава глаголица; кирилицата, която употребяваме през днешния ден, е дело на техния възпитаник Климент Охридски. Тези елементи обаче не омаловажават нито българския принос в делото, нито „ българския “ темперамент на датата 24 май. Изборът на народен празник включва освен история, а и символика (често и митология).
И все пак парадоксално тази дата не е публично сложена най-високо в българския народен календар – народен празник на България продължава да е 3 март (макар напоследък да полемиките в посока замяната му с 24 май да стават все по-интензивни).
Тъй като през днешния ден е точно 24 май, нямаме за цел да оспорваме основанията 3 март да е народен празник. Има ги. Но дано посочим за какво днешната дата е още по-подходяща – като напомним мащаба и даже величието на събитията от втората половина на 9-и век, които обобщаваме като „ делото на светите братя “. Мащаб и великолепие, които като че ли подценяваме.
Преди всичко, разликата е в получатела на двете исторически събития .
Санстефанският кротичък контракт, подписан на 3 март 1878 година, има районно значение за Балканите – Румъния и Сърбия са приети за самостоятелни страни, а Черна гора усилва своята територия; публично България даже не е упомената в текста на контракта, само че на процедура се приема, че с него се възвръща българската държавност .
3 март символизира нашето Освобождение, само че акцентът тук не е толкоз върху „ Освобождение “, колкото върху „ нашето “. Колкото и да е значимо за нас (и респективно изцяло съответстващо за избор на народен празник), това събитие си остава „ за локална консумация “ и заради тази причина не устоя в конкуренцията с 24 май.
В контраст, делото на братята Кирил и Методий респектира със своята повсеместност . В България се основава продукт*, който се употребява и от останалия свят (или най-малко от немалка част от него) и по този начин надхвърляме личната си сянка. И тук не става дума единствено за кирилицата, въпреки и тя сама по себе си да е задоволителна. За да онагледим с понятен образец, нейното основаване в тези времена има подобен резултат за света, какъвто в този момент би се получил, в случай че в България се изобрети изкуствен интелект, сравним с ChatGPT . Или в случай че по време на Covid пандемията страната ни бе създала и пуснала на пазара ваксина, конкурентна на продуктите на „ Пфайзер “ и „ Модерна “.
В добавка към това основаните по това време в България книжовни школи (Преславска и Охридска) се явяват измежду доста дребното научни центрове, настоящи тогава – на процедура другите са всичко на всичко Магнаурската школа в Константинопол и „ Домът на мъдростта “ в Багдад, столицата на Арабския халифат. Първият феодален университет в Европа в основан в Болоня близо два века по-късно, Ватиканската библиотека – чак в средата на 15-и век. А счупването на „ триезичната доктрина “ (Библията да се написа единствено на еврейски, гръцки или латински език) съставлява голяма гражданска война за времето си – нещо, което в днешни дни е много мъчно да осъзнаем.
Друга основна разлика сред 3 март и 24 май е в позиционирането ни. По отношение на Санстефанския контракт ние сме „ обект “ – други вършат нещо, което има значение за нас. Докато при Кирило-Методиевото дело сме „ индивид “ – България взе участие интензивно в процесите, които в последна сметка се трансформират в български цивилизационен принос към света.
Нещо повече: 24 май се отнася към един от доста редките случаи в историята, когато България постанова дневен ред на останалия свят . Почти през цялото си историческо битие ние сме в сянката на една или друга империя. Което неизбежно се отразява на народопсихологията ни, оттова и на националното ни самочувствие, а като разследване и на решенията, които вземаме като народ.
Кирило-Методиевото дело обаче се явява красиво изключение.
Авторитетът на един народ (през 9-и век е неуместно да приказваме за народи в смисъл на тяхното модерно разбиране) може да се показва в отхвърлянето на непозната доминация, само че доста по-ярко свети, когато със своите дейности той пренарежда интернационалното статукво. Когато „ удря по масата “ на геополитиката и всички останали млъкват. Колко такива образци можем да дадем от нашата история? Кирило-Методиевото дело, краткотрайното преобразяване на Търново в „ трети Рим “, до момента в който Константинопол е превзет от кръстоносците през 13-и век, а столицата на Второто българско царство е неоспорим хегемон е района, спасяването на евреите през 1943 година, в някаква степен Съединението през 1885 година.
Ако смисълът на националния празник е да подхранва националното самочувствие (а надали има аргументи да считаме друго), какъв по-подходящ мотив можем да намерим от това, което 24 май символизира?
П.П. Докато пишех тези редове, българският публицист Георги Господинов завоюва влиятелната интернационална премия „ Букър “ за своя разказ „ Времеубежище “. Символично, светът призна българската книжовност в навечерието на нейния празник…
*Историческата истина от втората половина на 9-и век е, че братята Кирил и Методий са жители на Източната римска империя (популярно наричана Византия) и нямат допир с България – тяхната активност е главно във Великоморавия (днешна Чехия), а основаната от тях писменост се назовава глаголица; кирилицата, която употребяваме през днешния ден, е дело на техния възпитаник Климент Охридски. Тези елементи обаче не омаловажават нито българския принос в делото, нито „ българския “ темперамент на датата 24 май. Изборът на народен празник включва освен история, а и символика (често и митология).
Източник: euronewsbulgaria.com
КОМЕНТАРИ