Скръбна вест! Почина единствената оцеляла до наши дни партизанка - баба Муша
Часове преди настъпването на Новата 2020 година си отиде от този свят Мария Хаджииванова, оповестява "Монитор ".
Тя беше единствената оживяла до наши дни партизанка, позната като баба Муша. Тя си отиде от този свят на 100 години в дома си. Изпратиха я щерка й Роза, внуци и правнуци. Баба Муша не се съобщи елементарно – четири пъти изпадаше в кома в последните няколко седмици, само че лекарите я връщаха в схващане. За петия път към този момент нямаше сили.
Мария Хаджииванова е родена на 2 септември 1919 година в Якоруда. Тя е сестра на политзатворник, а по-късно партизанка в Якорудския отряд. С нищо не се различаваше от мъжете – партизани: „ Аз съм от селско семейство. Занимавахме се със земеделие. А ние, девойките, като пораснахме станахме жетварки на по-заможните. Ходихме да копаем, да жънем, да си изкараме някой лев да си купим дрешки. Завърших прогимназия и откриха колеж за девойките „ тегел “ и „ готварство “, а за момчетата - „ земеделие “.
Но го закриха по-късно. Научих се да шия. Имам по-голям брат, който имаше огромна шивачница. В нея идваха хора от цялата разложка околия. Той ме въвлече в това нещо. Много ме обичаше. Аз съм единственото момиче от Якоруда. Единствената партизанка. След това излезе дамата на един публицист Георги Боков, бащата на Ирина Бокова. Излезна към края – през август.
Брат ми след две години и половина излезна от пандиза и отвори шивачница в центъра на Якоруда. Мъжа ми Георги Хаджииванов устоя 5 години и половина в пандиза, излезе през 1939 година. След него излезе и Парапунов.
С него бяхме доста близки и още от пандиза ми изпрати фамилен подарък. Ние сме 106 души партизани от Якоруда. Над 500 ятака има. Аз не ги познавам ятаците, не съм работила с никого от тях. Виждам ги след 9 септември. У нас идваха ръководителите на 4-та оперативна зона. Като почина Парапунов – от засада на Баларбаши, над Благоевград) остана Никола Рачев на негово място.
Моят мъж – Георги Хаджииванов беше огромна персона в Якоруда. Честен, раздаваше се за хората.Той отговаряше за доставката на оръжие за партизаните и за доставката на храни, всичко належащо. Аз купувах медикаменти от аптеката когато имаше потребност. Пращахме им пратки – парче сланина и курабии. С Георги си исахме си писма, а аз споделях какво се случва в Якоруда. Отначало нямаше желание да се женим, само че се оженихме.
Аз бях единственото момиче, което общуваше с партизаните. Къщата беше опожарена от турците, бяха останали 2 стаи. От едната страна беше жп линията, а от другата – пътя. Той като работеше, аз бях с него. У нас идваха партизаните, ръководителите на 4-та оперативна зона. Постоянно месих самун. Никола Парапунов изчезна за няколко месеца и се върна с партизански облекла. Тогава имахме и дете, кръстихме го Сталин. След гибелта на Никола Парапунов, Никола Рачев идваше с Костадин Лагадинов.
Съветският съюз беше огромно нещо за нас. Дружах и аз с тях. Още преди началото на партизанските придвижвания ние с мъжа ми бяхме вътре. Предложих да създадем емблема на групата и нарисувахме една 50-левова монета, издадената 1940 година. На нея написа „ Нова въстаническа войска „ Отечествен фронт “ “. Тя беше харесана от ръководителя Рачев, който наричахме „ Войводата “.
Тогава със сестра ми ушихме 150 емблеми. И по този начин ги посрещах и изпращах до 1944 година. И Никола Рачев - Войводата все споделяше „ Готви се, тъй като ще си акушерка “. Девойката, която е щерка на политзатворник и беше дружно с него, се беше залюбила с Георги Мадолев и беше бременна. В батальона имахме ятаци българи, мохамедани и роми. Те ни пазиха. И даже на блокадата ни хранеха. Беше дълга. Но животните бяха гладни и трябваше да се върви да се оре. Пускаха някои на полето, работиха по през целия ден и като се виждахме в Якоруда те ни даваха техните филии самун.
Първата вечер се случи да служим на пост с мъжа ми. Той от едната страна, аз от другата. Още на първия ден имахме военни образования. Давахме команди за Белица и Разлог. Хранехме се с самун, попара, а по-късно партията вземаше от по-богатите овци и имаше месо постоянно. Аз непрекъснато имах работа като млада партизанка. На 18 май сняг, студено и виждам три огнени кълба в Якоруда. Аз бях на пост, дружно с Хаджията и един приятел от Банско.
После разбрах, че три къщи са запалени. Тогава синът ми излезнал и споделил „ Чичо, не разваляй къщата, тъй като ще дойдат мама и баща и ще те възпламенят “. Тогава той самичък изискал огън и се запалил. Направихме акцията и получих премия – нова сръбска пушка. В какъв брой акции си взела участие? - Във всички, които имаше. В горските стопанства, два пъти на Грънчар, готвихме се трети път да слезем.
Не съм ходила към Разлог. По-страшно беше като бях ятачка, тъй като нямах оръжие, полицията ни търсеше. А горе беше елементарно – имаш оръжие, имаш всичко. Животът на партизаните беше непрекъснато изложен на заплаха. Един път имахме задача да окупираме локалната мандра да вземем кашкавал, само че предходният ден го бяха иззели. Аз се грижих за бременната, тя роди на голи дъски едно момченце, което кръстихме Чавдар.
До колибата имаше крави, които също трябваше да пазим от вълците. След няколко дни тя се оправи и аз отидох да видя какво става. Тогава започнаха да ни дават храна, с цел да стартираме акцията на Бели Искър. Мен ме оставиха там. Ние готвихме там и по едно време по радиото оповестиха, че Съветската войска влиза в България. Тогава вместо на акция, ние започнахме подготовка за слизане надолу.
В това време стотина нови хора бяха подготвени да се включат при нас. Затова бяхме избрали събирателен пункт, само че по този начин и не се намерихме. И те слезнаха след 9 септември. Последваха тържества, салюти горе. Надвихме... Това беше думата. Заедно със Съветската войска надвихме. На другия ден заминахме за Якоруда с влака. Имаме доста медали, доста награди. Мъжът ми е воин на социалистическия труд.
Като слезнахме на площада имаше маси, отрупани с трапези, а тържествата бяха почнали. Какво стана след 9 септември? Започна оня живот, след успеха. Синът ми порасна, приключи Военовъздушните сили, щеше да стане военачалник, само че умря преди 3 години. Как се разви животът ти след 9 септември? - Не ме питай за след 9 септември. Имаше доста работа. Трябваше да се строят пътища.
Мъжът ми незабавно по-късно отпътува, с цел да стартират градежите. За 11 години се местихме 10 пъти. Залесявахме гората над Якоруда. Сваляхме дърва. Местихме се в Разлог три пъти, София два пъти, Благоевград отново два пъти, Димитровград... Лагадинов беше прокурор в съда, а мъжът ми беше назначен за началник на мина „ Чукурово “. И по този начин стана воин на социалистическия труд.
Животът ни е бил все на колела в първите години. Как се чувстваш в този момент – 70 години след 9 септември? - Радвам се, че съм жива послучай 70 години. Не скърбя за нищо от това, което съм направила. Тогава беше доста ужасно. Сега не можеш да разкажеш на никого, тъй като не могат да си го показват. Моят мъж доста държеше за единството на партията. Но най-важното е да останем българи.
Тя беше единствената оживяла до наши дни партизанка, позната като баба Муша. Тя си отиде от този свят на 100 години в дома си. Изпратиха я щерка й Роза, внуци и правнуци. Баба Муша не се съобщи елементарно – четири пъти изпадаше в кома в последните няколко седмици, само че лекарите я връщаха в схващане. За петия път към този момент нямаше сили.
Мария Хаджииванова е родена на 2 септември 1919 година в Якоруда. Тя е сестра на политзатворник, а по-късно партизанка в Якорудския отряд. С нищо не се различаваше от мъжете – партизани: „ Аз съм от селско семейство. Занимавахме се със земеделие. А ние, девойките, като пораснахме станахме жетварки на по-заможните. Ходихме да копаем, да жънем, да си изкараме някой лев да си купим дрешки. Завърших прогимназия и откриха колеж за девойките „ тегел “ и „ готварство “, а за момчетата - „ земеделие “.
Но го закриха по-късно. Научих се да шия. Имам по-голям брат, който имаше огромна шивачница. В нея идваха хора от цялата разложка околия. Той ме въвлече в това нещо. Много ме обичаше. Аз съм единственото момиче от Якоруда. Единствената партизанка. След това излезе дамата на един публицист Георги Боков, бащата на Ирина Бокова. Излезна към края – през август.
Брат ми след две години и половина излезна от пандиза и отвори шивачница в центъра на Якоруда. Мъжа ми Георги Хаджииванов устоя 5 години и половина в пандиза, излезе през 1939 година. След него излезе и Парапунов.
С него бяхме доста близки и още от пандиза ми изпрати фамилен подарък. Ние сме 106 души партизани от Якоруда. Над 500 ятака има. Аз не ги познавам ятаците, не съм работила с никого от тях. Виждам ги след 9 септември. У нас идваха ръководителите на 4-та оперативна зона. Като почина Парапунов – от засада на Баларбаши, над Благоевград) остана Никола Рачев на негово място.
Моят мъж – Георги Хаджииванов беше огромна персона в Якоруда. Честен, раздаваше се за хората.Той отговаряше за доставката на оръжие за партизаните и за доставката на храни, всичко належащо. Аз купувах медикаменти от аптеката когато имаше потребност. Пращахме им пратки – парче сланина и курабии. С Георги си исахме си писма, а аз споделях какво се случва в Якоруда. Отначало нямаше желание да се женим, само че се оженихме.
Аз бях единственото момиче, което общуваше с партизаните. Къщата беше опожарена от турците, бяха останали 2 стаи. От едната страна беше жп линията, а от другата – пътя. Той като работеше, аз бях с него. У нас идваха партизаните, ръководителите на 4-та оперативна зона. Постоянно месих самун. Никола Парапунов изчезна за няколко месеца и се върна с партизански облекла. Тогава имахме и дете, кръстихме го Сталин. След гибелта на Никола Парапунов, Никола Рачев идваше с Костадин Лагадинов.
Съветският съюз беше огромно нещо за нас. Дружах и аз с тях. Още преди началото на партизанските придвижвания ние с мъжа ми бяхме вътре. Предложих да създадем емблема на групата и нарисувахме една 50-левова монета, издадената 1940 година. На нея написа „ Нова въстаническа войска „ Отечествен фронт “ “. Тя беше харесана от ръководителя Рачев, който наричахме „ Войводата “.
Тогава със сестра ми ушихме 150 емблеми. И по този начин ги посрещах и изпращах до 1944 година. И Никола Рачев - Войводата все споделяше „ Готви се, тъй като ще си акушерка “. Девойката, която е щерка на политзатворник и беше дружно с него, се беше залюбила с Георги Мадолев и беше бременна. В батальона имахме ятаци българи, мохамедани и роми. Те ни пазиха. И даже на блокадата ни хранеха. Беше дълга. Но животните бяха гладни и трябваше да се върви да се оре. Пускаха някои на полето, работиха по през целия ден и като се виждахме в Якоруда те ни даваха техните филии самун.
Първата вечер се случи да служим на пост с мъжа ми. Той от едната страна, аз от другата. Още на първия ден имахме военни образования. Давахме команди за Белица и Разлог. Хранехме се с самун, попара, а по-късно партията вземаше от по-богатите овци и имаше месо постоянно. Аз непрекъснато имах работа като млада партизанка. На 18 май сняг, студено и виждам три огнени кълба в Якоруда. Аз бях на пост, дружно с Хаджията и един приятел от Банско.
После разбрах, че три къщи са запалени. Тогава синът ми излезнал и споделил „ Чичо, не разваляй къщата, тъй като ще дойдат мама и баща и ще те възпламенят “. Тогава той самичък изискал огън и се запалил. Направихме акцията и получих премия – нова сръбска пушка. В какъв брой акции си взела участие? - Във всички, които имаше. В горските стопанства, два пъти на Грънчар, готвихме се трети път да слезем.
Не съм ходила към Разлог. По-страшно беше като бях ятачка, тъй като нямах оръжие, полицията ни търсеше. А горе беше елементарно – имаш оръжие, имаш всичко. Животът на партизаните беше непрекъснато изложен на заплаха. Един път имахме задача да окупираме локалната мандра да вземем кашкавал, само че предходният ден го бяха иззели. Аз се грижих за бременната, тя роди на голи дъски едно момченце, което кръстихме Чавдар.
До колибата имаше крави, които също трябваше да пазим от вълците. След няколко дни тя се оправи и аз отидох да видя какво става. Тогава започнаха да ни дават храна, с цел да стартираме акцията на Бели Искър. Мен ме оставиха там. Ние готвихме там и по едно време по радиото оповестиха, че Съветската войска влиза в България. Тогава вместо на акция, ние започнахме подготовка за слизане надолу.
В това време стотина нови хора бяха подготвени да се включат при нас. Затова бяхме избрали събирателен пункт, само че по този начин и не се намерихме. И те слезнаха след 9 септември. Последваха тържества, салюти горе. Надвихме... Това беше думата. Заедно със Съветската войска надвихме. На другия ден заминахме за Якоруда с влака. Имаме доста медали, доста награди. Мъжът ми е воин на социалистическия труд.
Като слезнахме на площада имаше маси, отрупани с трапези, а тържествата бяха почнали. Какво стана след 9 септември? Започна оня живот, след успеха. Синът ми порасна, приключи Военовъздушните сили, щеше да стане военачалник, само че умря преди 3 години. Как се разви животът ти след 9 септември? - Не ме питай за след 9 септември. Имаше доста работа. Трябваше да се строят пътища.
Мъжът ми незабавно по-късно отпътува, с цел да стартират градежите. За 11 години се местихме 10 пъти. Залесявахме гората над Якоруда. Сваляхме дърва. Местихме се в Разлог три пъти, София два пъти, Благоевград отново два пъти, Димитровград... Лагадинов беше прокурор в съда, а мъжът ми беше назначен за началник на мина „ Чукурово “. И по този начин стана воин на социалистическия труд.
Животът ни е бил все на колела в първите години. Как се чувстваш в този момент – 70 години след 9 септември? - Радвам се, че съм жива послучай 70 години. Не скърбя за нищо от това, което съм направила. Тогава беше доста ужасно. Сега не можеш да разкажеш на никого, тъй като не могат да си го показват. Моят мъж доста държеше за единството на партията. Но най-важното е да останем българи.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ