Чалгата е най-честното огледало за българската душа. Огледалото, което ясно

Чалгата е най-честното огледало за българската душа. Огледалото, което ясно ни демонстрира какво ще се стовари от горната страна ни, в случай че не сме нащрек по пътя. Но ние не внимаваме доста. Слепи сме за злополуката, която се задава. Чалгата е нашето пораснало дете и е отговорна за ситуацията ни единствено дотолкоз, доколкото сме склонни да упрекваме децата си. А ние, безспорно, сме.

Една от огромните национални нещастия през днешния ден още преди 21 години е възпята във безконечната поп-фолк класика на Певицата на народа Ивана „ Нещо нетипично “:

Води ме в някоя квартална механа и поръчвай.
Пий за мене и се сбий поради мене.
Всичко живо да ни псува,
от целувките ни лудо да ревнува!
Бясно карай на алено,
направи за мене нещо откачено,
нещо диво, нетипично,
все едно какво, само че дано е друго!
Ооооо, да полудеем тази нощ!

Неслучайно тази ария се знае и пее от генерации наред българи. Неслучайно тя е не просто златен шлагер, който постоянно звучи в нощните заведения в Студентски град, тя е съставка от културата на безкрайния преход към демокрацията, която, до момента в който пристигна при нас, си отпътува оттатък океана.

Химн на битовия живот. А нашият живот, уви, е все по-битов.

Икономическият напредък на България в последните две десетилетия не докара до ценностно развиване за обществото. Ценностите останаха закопани в общи гробове от националния съд. Църквата остана отнета от хората.

Но човешкото създание е по този начин устроено, че то не може да живее без Бог, то търси заместители. Заместителят на Бога е брошурата на Кауфланд. До този Бог ни доведоха мечтаните „ парички “. И до кола. Една или две. Колкото, толкоз.

Но без кола не може. Как без кола? В колата можеш да си спиш, прав на площада – по-трудно.

Години наред мотото на столицата на България беше „ Град за хората “. Може би за хората в коли? Така би звучало разбираемо в действителност. Някак необичайно е да се учудваме, че „ политическият ни хайлайф “ не върви пешком на работа. Ние не вървим пешком до супера насреща. Тия полуфабрикати тежат.

Ние не вървим пешком и на ресторант. Ако ще вечеряме на открито в Града за хората (в коли), ще идем с колата, може да си викнем Drinк and Drive след това, да си ни закара, може и да не си викнем. Ако сме в различен град, няма да си викнем сигурно, тъй като няма такава услуга там, ще си се приберем с колата – е го къде е.

Ок, аз няма да се прибера. Може и вие да не се приберете с колата от кръчмата. Ние ще се приберем пешком и ще се засечем, като пресичаме булеварда, с оня, който седеше против нас, пи цяла вечер ракия и се връща няколко пъти от тоалетната с подсмърчане и характерно потриване на носа.

Може да ни види тогава, на пътя, може и да не ни види. Може да спре, може и да не спре на пешеходната.

Едно време не смъркаха по тоалетните в кварталните кръчми. Вече не е по този начин. Вече всички имат татуси и всички смъркат. Затова майките с дечица заран, тръгнали за детската градина, седят, опрели гърбове във фасадите на постройките, преди да светне зелено, до момента в който някой триумфално пили гуми начело.

Колите постоянно се качват на тротоарите и децата би трябвало да знаят това. По автомагистралата пък има вълнички. Самият асфалт друса. Безплатно влакче на ужасите. Парите за него от дълго време са издрусани на яхта или в някой първокласен студентски кампус, който в никакъв случай не е на североизток, постоянно е все по този начин на запад.

Класиката на Ивана е манифест за една фантазия. Националната ни фантазия да го живеем тоя живот на макс, тъй като нямаме какво да губим. Да сме съумели хора с коли и парички, без да разбираме, че триумфът за нас е неосъществим, до момента в който не надскочим умалителната форма, в която сме напъхали житейските си цели. Защото човек, за който колата е триумф, е неуспешен по формулировка човек. Същото важи и за обществото.

„ Веднъж се живее “ – мотото на хората, загърбили Бога в чисто цивилизационен смисъл. Хората, които няма от кое място да знаят, че душата е безсмъртна, само че тялото не е. Хората, които палят свещи за здраве и защо още? Дa, тъкмо по този начин! За здраве и парички. Физическо здраве. И хартиени левове.

Хората, които не схващат, че по-достойно е да слушаш Ивана, в сравнение с Милена Славова, тъй като е по-честно. Хората, които не са безгрешни, само че са същински, както пеят Глория и Азис в един различен евъргрийн. Сещате ли се – всички бъркаме, само че по-важното е да сме себе си. Където „ бъркаме “ е да караш насмъркан и пийнал, а „ себе си “ е да си този, който кара насмъркан и пийнал.

Хората, които всеки ден гледат новинарски излъчвания, до момента в който вечерят – 40 минути, в които не се приказва за корупция, само че се приказва за непрекъсната гибел по пътищата, като че ли тя е нещо без значение от корупцията. Лош шанс, надали не.

Хората, които не вършат връзката сред двете даже когато околните им умират по същите тези пътища, за чието положение са виновни тези, за които гласоподават години наред.

Хората, които се възхищават на мощните на деня и желаят да са мощните на деня най-малко на тип. Поне на кола да го докарат. Ако не на кола, то най-малко на държание зад кормилото. Хората, чиито деца на 3 години карат мини версии на първокласни коли, вместо колела.

Хората, които карат към морето със скорост, близка до тази, с която аероплан излетява, и знаят, че, хайде в този момент, няма какво толкоз да стане. А даже да стане – няма да има кой знае какви последствия, нали по този начин? Защото единствено Бог може да ги съди. Тука е по този начин. Буквално единствено той. Ако имаха подобен.