Журналистът Тони Николов: Коледната Мери
Бях обикалял много и премръзнал бързах към у дома. Малко след пресечката на „ Шипка “ и „ Евлоги Георгиев “ ме спря достоен възрастен господин, в много добра за годините си форма, който единствено леко се подпираше на бастуна. Каза ми, че е прочел „ Спомнена София “, по тази причина желал да ми опише една коледна история, белязала живота на неговото семейство още преди той да се роди.
Баща му се сражавал на Дойранските позиции под командването на военачалник Владимир Вазов. Било в самия завършек на 1917 година В фамилния списък пазели като светиня оживели пощенски картички, пристигнали от фронта и изписани с избелял молив.
Малко преди Бъдни вечер завалял дребен сняг. В този край зимите били меки, но този път хванал мощен мраз. И най-лошото – изпратили дружината, в която служел татко му, на най-предни позиции. Такъв им бил шансът – да посрещнат Рождество под патроните и шрапнелите. Татко му разказвал, че в никакъв случай нямало да не помни този поход в мразовитата рождественска нощ – веригата от сенки в дебели шинели, омотани и закачулени в кой каквото откри, пъплещи из снежната пъртина.
Скоро стигнали укритията. Мълчешком, снишени, се спуснали в блиндажите, с цел да не ги чуят англо-френците, чиито окопи били на не повече от петстотин метра. Особена пустош се била възцарила в близост. Само студеният вятър бръснел в полето. Момчетата, които били пристигнали да сменят, чевръсто се изнизали, пожелавайки им „ Весела Коледа! “. И да са живи и здрави следващата година. Амин!
Нямало по какъв начин, щели да посрещат Рождество на омачканата плява в дъното на укритията. Теглили чоп кои ще са първите часови и кой ще е на наблюдателницата. Свалили раниците, разпънали войнишките одеяла, запалили мъждукащите фенери. Изведнъж осъзнали, че не са сами. Към тях се насочила черна котка със самочувствието на остарял жител на блиндажа. Зарадвали ѝ се от сърце. Котката като че ли носела новина от вкъщи. От околните, от загатна за коледното дърво, бумтящата печка и детската шум. Отначало тя се държала на състояние – скокнала на една греда и оттова следила приготовленията им. После, щом развързали раниците и поставили кой каквото има (а то не било много), слязла и тя да опита трапезата. Била леко изпосталяла, та всички се чудели от кое място ли е пристигнала. До най-близките села в подножието на планината имало най-малко десет-петнайсет километра. Странно било какво я е предиздвикало да избра фронтовата линия пред селото.
Разгорял се спор по какъв начин да я кръстят. Накрая някой предложил да се споделя Мери – като мома англичанка, – различен настоял да ѝ викат Коледната Мери, нали се явила по Коледа.
После я не запомнили, грохнали от отмалялост. Мигом заспали, склонили глави на раниците си. По войнишка традиция си дали обещание сутринта всеки да опише кой какво е сънувал на Бъдни вечер.
На заранта студът ги вдигнал рано-рано. Противникът не давал признаци за живот, очевидно били решили да ги оставят на мира в „ тихата свята нощ “. Докога, един Господ знаел.
Със замръзнал мирис бойците се разприказвали между тях – един бил сънувал елхата вкъщи, различен изгората си, трети пърленето на коледното прасе и мръвките. Стомасите им стържели от апетит, само че нямало нищо за ястие. Коледната Мери с вдигната опашка минала на инспекционна обиколка, само че разочарована се върнала на гредата си.
Тогава нейде зад тях се чуло топуркане. Конярите от обоза им карали по-рано храната. Като за Рождество на фронта. „ Весела Коледа, момчета! “. Шегували се, че ще ги хранят по този начин до Великден, в случай че би трябвало – и до другата Коледа. Пък в случай че ще се мре, да се мре.
Черен войнишки комизъм – рече ми моят събеседник.
Слушах го в унес, само че му предложих да не стоим на едно място, тъй като ще измръзнем, а да го изпратя до тях. Той се съгласи и продължи описа си.
Оказва се, че военно-полевата кухня се била погрижила за момчетата на първа линия. Имало котел, цялостен с мръвки, даже буренце, от чиято канелка наточили алено вино. Необичайна „ коледна закуска “, която се усладила на дружината повече от торта с шампанско.
Дори студът и англо-френските окопи към този момент не будели чак подобен боязън. А инак човек го побивали тръпки, щом се подаде от укритието и види в млечната белота какъв брой близо са „ другите “. Интересно за какво още не били се размърдали? „ Старите пушки “ ги предизвестили, че таман на празник стават бели. Затишието на фронта постоянно е предвестител на най-лошото.
Забелязали, че и Коледната Мери, която получила собствен къс от мръвките, умерено си дремела на гредата. Може би опасенията им били напразни.
Тогава обаче дотичал угрижен часовият от бойницата – от отсрещните окопи вдигнали нещо валчесто, което чернеело на снега.
Обявили паника и сграбчили пушките. Чакали 10, двайсет минути, половин час. Нищо не се случвало. Дошъл и ротният пълководец. Търсил сгодно място, където да настройки бинокъла си, най-после се подал от бойницата и застинал там задълго, ококорен и безверен на очите си.
По едно време тихичко ги повикал с пръст. Един след различен те занадзъртали в окулярите. И какво да видят! Отсреща, върху черен котел, нечия ръка била изписала с тебешир – и то на латиница – Cestit Koled! Съответно поручикът им наредил да опушат една бака, на която написал: Merci!
Това било всичко.
– Сякаш ми разказвате за „ коледното помирение “ в Сент-Ивон през 1914 година – разгорещено го прекъснах аз. Тогава в „ ничията земя “ на Фландрия оръдията замлъкват, бойците дори играят мач с неприятеля, а най-после ги съдят по бързата процедура, разпращайки ги по дисциплинарни батальони. Не знаех, че това събитие е имало български аналог! Значи човечността е могла да надмогне за малко насилието! И индивидите да не обикнат мрака повече, нежели светлината, както е споделил евангелист Йоан…
– Не бързайте толкоз – с леко тъжна усмивка ми рече моят събеседник. Историята има своето продължение.
На идната нощ Коледната Мери се размяукала. Започнала да тича из укритието, като че ли не си намирала място. Фучала мощно. Разбудила всички. „ Какво му стана на това животно, бе! “, извикал ядосано някой. Друг я замерил с обувка. Но тя не мирясвала. Тогава чули по какъв начин отдалеко се обажда вражеската артилерия. Бързо скочили на крайници.
Офанзивата била подла и добре готова. И най-лошото – имало газова офанзива. Ала всички оживели, тъй като, разбудени, съумели в точния момент да си сложат противогазите. Изскочили от окопите. Последвала ръкопашна битка.
На сутринта, когато ротният направил инспекция, единствено Коледната Мери я нямало. Намерили я, като че ли заспала, в едно ковчеже от патрони в дъното на окопите. Спасила живота на всички, само че си отишла от този свят.
– От дете съм слушал тази история на всяка Коледа – приключи описа си моят събеседник с неспокойствие в гласа. И всякога имаше сълзи в очите на баща. Разказваше, че погребали Коледната Мери с военни почести някъде там, на Дойранските височини. И тези корави мъже, които всеки ден гледали гибелта в очите, ронили сълзи за нея като за човешко създание.
За тази невероятна черна котка се разказвало доста преди време. Имало я разказана в книги на Дамян Калфов и Сотир Янев. И всичко било самата истина – открай докрай.
– Много тъжна коледна история – рекох със свито гърло.
– Така е, само че има хубаво продължение. В памет на Коледната Мери у нас – а и в множеството софийски домове от дружината на татко ми – постоянно сме отглеждали по някое черно коте, прибрано от улицата.
– И до ден сегашен? – невярващо попитах аз. След толкоз години?
Вече бяхме стигнали съвсем доникъде на улица „ Асен Златаров “, когато той ми уточни с ръка прозорец на втория етаж, осветлен с разноцветни мигащи лампички. Вгледах се и видях по какъв начин зад стъклото се е сгушило лъскаво черно кълбо.
Коледната Мери.
Тони Николов,
Баща му се сражавал на Дойранските позиции под командването на военачалник Владимир Вазов. Било в самия завършек на 1917 година В фамилния списък пазели като светиня оживели пощенски картички, пристигнали от фронта и изписани с избелял молив.
Малко преди Бъдни вечер завалял дребен сняг. В този край зимите били меки, но този път хванал мощен мраз. И най-лошото – изпратили дружината, в която служел татко му, на най-предни позиции. Такъв им бил шансът – да посрещнат Рождество под патроните и шрапнелите. Татко му разказвал, че в никакъв случай нямало да не помни този поход в мразовитата рождественска нощ – веригата от сенки в дебели шинели, омотани и закачулени в кой каквото откри, пъплещи из снежната пъртина.
Скоро стигнали укритията. Мълчешком, снишени, се спуснали в блиндажите, с цел да не ги чуят англо-френците, чиито окопи били на не повече от петстотин метра. Особена пустош се била възцарила в близост. Само студеният вятър бръснел в полето. Момчетата, които били пристигнали да сменят, чевръсто се изнизали, пожелавайки им „ Весела Коледа! “. И да са живи и здрави следващата година. Амин!
Нямало по какъв начин, щели да посрещат Рождество на омачканата плява в дъното на укритията. Теглили чоп кои ще са първите часови и кой ще е на наблюдателницата. Свалили раниците, разпънали войнишките одеяла, запалили мъждукащите фенери. Изведнъж осъзнали, че не са сами. Към тях се насочила черна котка със самочувствието на остарял жител на блиндажа. Зарадвали ѝ се от сърце. Котката като че ли носела новина от вкъщи. От околните, от загатна за коледното дърво, бумтящата печка и детската шум. Отначало тя се държала на състояние – скокнала на една греда и оттова следила приготовленията им. После, щом развързали раниците и поставили кой каквото има (а то не било много), слязла и тя да опита трапезата. Била леко изпосталяла, та всички се чудели от кое място ли е пристигнала. До най-близките села в подножието на планината имало най-малко десет-петнайсет километра. Странно било какво я е предиздвикало да избра фронтовата линия пред селото.
Разгорял се спор по какъв начин да я кръстят. Накрая някой предложил да се споделя Мери – като мома англичанка, – различен настоял да ѝ викат Коледната Мери, нали се явила по Коледа.
После я не запомнили, грохнали от отмалялост. Мигом заспали, склонили глави на раниците си. По войнишка традиция си дали обещание сутринта всеки да опише кой какво е сънувал на Бъдни вечер.
На заранта студът ги вдигнал рано-рано. Противникът не давал признаци за живот, очевидно били решили да ги оставят на мира в „ тихата свята нощ “. Докога, един Господ знаел.
Със замръзнал мирис бойците се разприказвали между тях – един бил сънувал елхата вкъщи, различен изгората си, трети пърленето на коледното прасе и мръвките. Стомасите им стържели от апетит, само че нямало нищо за ястие. Коледната Мери с вдигната опашка минала на инспекционна обиколка, само че разочарована се върнала на гредата си.
Тогава нейде зад тях се чуло топуркане. Конярите от обоза им карали по-рано храната. Като за Рождество на фронта. „ Весела Коледа, момчета! “. Шегували се, че ще ги хранят по този начин до Великден, в случай че би трябвало – и до другата Коледа. Пък в случай че ще се мре, да се мре.
Черен войнишки комизъм – рече ми моят събеседник.
Слушах го в унес, само че му предложих да не стоим на едно място, тъй като ще измръзнем, а да го изпратя до тях. Той се съгласи и продължи описа си.
Оказва се, че военно-полевата кухня се била погрижила за момчетата на първа линия. Имало котел, цялостен с мръвки, даже буренце, от чиято канелка наточили алено вино. Необичайна „ коледна закуска “, която се усладила на дружината повече от торта с шампанско.
Дори студът и англо-френските окопи към този момент не будели чак подобен боязън. А инак човек го побивали тръпки, щом се подаде от укритието и види в млечната белота какъв брой близо са „ другите “. Интересно за какво още не били се размърдали? „ Старите пушки “ ги предизвестили, че таман на празник стават бели. Затишието на фронта постоянно е предвестител на най-лошото.
Забелязали, че и Коледната Мери, която получила собствен къс от мръвките, умерено си дремела на гредата. Може би опасенията им били напразни.
Тогава обаче дотичал угрижен часовият от бойницата – от отсрещните окопи вдигнали нещо валчесто, което чернеело на снега.
Обявили паника и сграбчили пушките. Чакали 10, двайсет минути, половин час. Нищо не се случвало. Дошъл и ротният пълководец. Търсил сгодно място, където да настройки бинокъла си, най-после се подал от бойницата и застинал там задълго, ококорен и безверен на очите си.
По едно време тихичко ги повикал с пръст. Един след различен те занадзъртали в окулярите. И какво да видят! Отсреща, върху черен котел, нечия ръка била изписала с тебешир – и то на латиница – Cestit Koled! Съответно поручикът им наредил да опушат една бака, на която написал: Merci!
Това било всичко.
– Сякаш ми разказвате за „ коледното помирение “ в Сент-Ивон през 1914 година – разгорещено го прекъснах аз. Тогава в „ ничията земя “ на Фландрия оръдията замлъкват, бойците дори играят мач с неприятеля, а най-после ги съдят по бързата процедура, разпращайки ги по дисциплинарни батальони. Не знаех, че това събитие е имало български аналог! Значи човечността е могла да надмогне за малко насилието! И индивидите да не обикнат мрака повече, нежели светлината, както е споделил евангелист Йоан…
– Не бързайте толкоз – с леко тъжна усмивка ми рече моят събеседник. Историята има своето продължение.
На идната нощ Коледната Мери се размяукала. Започнала да тича из укритието, като че ли не си намирала място. Фучала мощно. Разбудила всички. „ Какво му стана на това животно, бе! “, извикал ядосано някой. Друг я замерил с обувка. Но тя не мирясвала. Тогава чули по какъв начин отдалеко се обажда вражеската артилерия. Бързо скочили на крайници.
Офанзивата била подла и добре готова. И най-лошото – имало газова офанзива. Ала всички оживели, тъй като, разбудени, съумели в точния момент да си сложат противогазите. Изскочили от окопите. Последвала ръкопашна битка.
На сутринта, когато ротният направил инспекция, единствено Коледната Мери я нямало. Намерили я, като че ли заспала, в едно ковчеже от патрони в дъното на окопите. Спасила живота на всички, само че си отишла от този свят.
– От дете съм слушал тази история на всяка Коледа – приключи описа си моят събеседник с неспокойствие в гласа. И всякога имаше сълзи в очите на баща. Разказваше, че погребали Коледната Мери с военни почести някъде там, на Дойранските височини. И тези корави мъже, които всеки ден гледали гибелта в очите, ронили сълзи за нея като за човешко създание.
За тази невероятна черна котка се разказвало доста преди време. Имало я разказана в книги на Дамян Калфов и Сотир Янев. И всичко било самата истина – открай докрай.
– Много тъжна коледна история – рекох със свито гърло.
– Така е, само че има хубаво продължение. В памет на Коледната Мери у нас – а и в множеството софийски домове от дружината на татко ми – постоянно сме отглеждали по някое черно коте, прибрано от улицата.
– И до ден сегашен? – невярващо попитах аз. След толкоз години?
Вече бяхме стигнали съвсем доникъде на улица „ Асен Златаров “, когато той ми уточни с ръка прозорец на втория етаж, осветлен с разноцветни мигащи лампички. Вгледах се и видях по какъв начин зад стъклото се е сгушило лъскаво черно кълбо.
Коледната Мери.
Тони Николов,
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ