Бях на 6, когато извадих първата си черна мряна от

Бях на 6, когато извадих първата си черна мряна от огромния вир в дъното на Боаза. Бях на 9, когато от Реката извадих кефал, дълъг от китката до рамото ми. Беше на вира под Старата воденица.

Този вир е каменист и много бърз. Няма ги дребните плажчета на вировете под Ханчето и в края на Боаза, та на воденицата ходехме с татко ми относително рядко. Защото майка ми и сестра ми упорстваха да има освен лов на риба, а и плаж. Не, че не ги оставяхме на Ханчето и не тръгвахме по руслото на Реката нагоре към Старата воденица, скачайки от камък на камък и топвайки въдица във всеки ручей - за мряни и кротушки.

Днес няма никакво значение къде има плаж и къде - не. Реката умира, убивана напълно умишлено ден след ден и година след година от „ предприемачи ”, завладяли градчето нагоре по течението и помпащи непосредствено в Реката всички отходни артикули на своето произвеждане.

Реквием за Реката

Мазна кафява кал на плажа в дъното на Боаза. Вирът, над два метра бездънен и допреди няколко години обичано място за гмуркане, влачи мръсна пяна и сополи от суроватка. Едно време от моста се виждаше каменното дъно. Днес нищо не се вижда. А на плиткото, където погледът въпреки всичко може да пробие през мътната вода с цвят на загниващо сирене, се разнася пелена от мръснозелени водорасли, каквито тук в никакъв случай не е имало. Малките заливчета под огромния вир са покрити с лоен пласт, който под светлината на слънцето демонстрира цветовете на дъгата - като локва бензин, разлят на някой сервиз за коли.

Плажът под Ханчето е обрасъл с трънаци. Стръмният каменист скат, свързващ вира с пътя горе, от дълго време не се вижда. Затрупан е от „ нерегламентираното бунище ” на Ханчето: тонове и тонове найлони, тухли, хоросан, счупени пластмасови столове, ламарини, елементи от разрушена покривна структура, стъкла, кашони, гнили греди, десетина джапанки и няколко гумени ботуша. В този вир водата е още по-зле, защото е нагоре по течението - по-близо до източника на убийството. Водата е тъмнокафява. Из нея плуват снопове дълги черни нишки с дължина до метър и от горната страна. Дори на една педя дълбочина дъно не виждаш. А беше време, когато гледайки надолу от скалата за скачане, можеше да се види оня дънен камък, който да избегнеш при скока, с цел да не си натъртиш нещо.

Говори се, че рибата, извадена отсам, мирише на обор. Това надали е правилно, тъй като рибата - в случай че я има - няма по какъв начин да бъде извадена. Когато топнеш във водата кукичката със стръвта, вадиш педя кафява слуз, висяща от нея. Няма по какъв начин риба да се добере до стръвта. Ако пък решиш да гониш риба „ на ръце ”, отказваш се незабавно. С влизането във водата кафявата слуз незабавно полепва по теб. А е мазна, мирише неприятно и мъчно се отмива. Причинява сърбеж и изчервяване на кожата.

Черния път към Старата воденица няма по какъв начин да забележиш, в случай че не знаеш къде е. В главната си част обаче е пристъпен - пеш. Развалините на каменната воденица не са мръднали в последния половин век. Тук обаче, още по-нагоре по течението, реката наподобява като извадена от някой филм от вида „ след края на света ”. Започва да се усеща и смрадта, тъй като колкото по-нагоре към градчето отиваш, тя толкоз повече се сгъстява.

Беше зелено, транспарантно, усмихнато и до сълзи красиво. Имаше риби, щурчета, видри, водни костенурки и светлосини водни кончета, които кацаха на върха на въдицата. Пееха пойни птички, а из плиткото газеха, като на кокили, снежнобели птици-риболовци. Но алчността трансформира зеленото в кафяво, транспарантното - в мътилка, усмихнатото и красивото - в озъбена грозотия. Стоиш на брега и даже птици не се чуват, камо ли да видиш кръгчета във водата, пускани от рибното ѝ население. Чуваш ромоленето на бързеите, само че то към този момент не внася наслада в душата на индивида. Разбираш, че стоиш на една граница, където към този момент няма свят. Има единствено отходни артикули на хора, които изтребват всичко на пътя си, с цел да могат да подвигат из близките села пушилка с черни лимузини. И някъде тъкмо под гърлото нещо се свива и сгърчва, дишаш с прекъсвания.

Отделете десетина секунди, с цел да потъжите

Защо не върша нищо, питате, откакто виждам това опустошаване година след година? Правя. Пиша до контролните институции, чиято работа е да не позволяват сходни произшествия. Резултатът всякога е, че откакто са ми изпълнили безконечната мантра на българския служител, озаглавена „ Нищо не можем да създадем ”, въпреки всичко горе-долу лепват санкция на „ индустриалците ”. Глоба, която е равна на цената на един фар за техните лимузини.

Знаем, че в случай че оставиш която и да е река на мира, тя се възвръща като по знамение за няколко години. Виждали сме това след благословения провал на „ социалистическата индустрия ”. Не продължи дълго обаче, защото се появи „ бизнесът ” на тия с лимузините. Ако някой ден страната приложи всички закони против такива „ бизнеси ”, реките ще се оправят. Те си знаят по какъв начин.

А до тогава... Дотогава идващия път, когато някой държавен човек ви изясни, че значимото е да не се пречи на „ бизнеса ” - отделете десетина секунди, с цел да потъжите за Реката. И вие сте я виждали. Защото убитата Река не е единствено една. Те са стотици - стотици умиращи отходни канали, които до наскоро съставляваха огромната, красива, величествена и животворна българска Река.

Б. ред. - Коментарът на професор Евгений Дайнов е от