Бях на 6, когато извадих първата си черна мряна от

Бях на 6, когато извадих първата си черна мряна от огромния вир в дъното на Боаза. Бях на 9, когато от Реката извадих кефал, дълъг от китката до рамото ми. Беше на вира под Старата воденица.

Този вир е каменист и много бърз. Няма ги дребните плажчета на вировете под Ханчето и в края на Боаза, та на воденицата ходехме с татко ми относително рядко. Защото майка ми и сестра ми упорстваха да има освен лов на риба, а и плаж. Не, че не ги оставяхме на Ханчето и не тръгвахме по руслото на Реката нагоре към Старата воденица, скачайки от камък на камък и топвайки въдица във всеки ручей - за мряни и кротушки.

Днес няма никакво значение къде има плаж и къде - не. Реката умира, убивана напълно умишлено ден след ден и година след година от " предприемачи ", завладяли градчето нагоре по течението и помпащи непосредствено в Реката всички отходни артикули на своето произвеждане.

Реквием за Реката

Мазна кафява кал на плажа в дъното на Боаза. Вирът, над два метра бездънен и допреди няколко години обичано място за гмуркане, влачи мръсна пяна и сополи от суроватка. Едно време от моста се виждаше каменното дъно. Днес нищо не се вижда. А на плиткото, където погледът въпреки всичко може да пробие през мътната вода с цвят на загниващо сирене, се разнася пелена от мръснозелени водорасли, каквито тук в никакъв случай не е имало. Малките заливчета под огромния вир са покрити с лоен пласт, който под светлината на слънцето демонстрира цветовете на дъгата - като локва бензин, разлят на някой сервиз за коли.