Бях като в небрано лозе – хвърлена в джунглата, без

„ Бях като в небрано лозе – хвърлена в джунглата, без да знам къде съм. “ Така Деница Георгиева разказва първите си изпити в НАТФИЗ,,Кръстьо Сарафов ”. Решението да кандидатства идва непринудено, единствено пет месеца преди приемните изпити. „ Следвах стъпките, които желаят от мен – материалите, танците, песните и по този начин ме одобриха. “

Сцената за нея не е просто работа, а прочувствено проучване на себе си. „ Имало е моменти, в които чувствам страсти, които не са мои, и те остават в мен даже след ролята. “ Най-голямото ѝ предизвикателство е ролята Лейди Макбет – жена, която убива детето си. „ Ние се опитваме да излезем от тях, само че това надалеч не е цялото. Има още един голям път, с цел да схванеш какво в действителност се случва в душeвността. “

Животът в академията е тежък – по 20 часа дневно, с минимални почивки и непрекъсната работа. „ Когато нямаш занятия, отново имаш задача – етюди, четене, наблюдения. Ти си откривател. Всичко към теб е четене на материали за персонажите. “

Деница признава, че страхът не идва от функциите, а от срещата със себе си: „ Когато проучваш един персонаж и искаш да изиграеш различен човек, би трябвало да се срещнеш с нещо вътре в теб, което може да те плаши. Не толкоз персонажът, колкото борбата с мен самата. “

Сценичната тресчица и напрежението са неизбежни, само че тя намира метод да се оправя: „ Изпитваш голямо напрежение, което замъглява сетивата. Но би трябвало да се представиш съвършено даже когато е най-трудно. “

Въпреки напрежението и физическото безсилие, тя намира баланс и остава вярна на себе си. „ Животът желае от теб да се справяш с всичко – да си щерка, другарка, актриса – и всичко това по едно и също време. Академията е подготовка за живота. “

Деница има вяра, че изкуството е същинско, когато допира човешките сърца: „ Искам да вземам участие в изкуство, което по някакъв метод те раздрусва и трансформира. “