Хиляди венецуелци "се завръщат" в Галисия
Бягайки от острата рецесия в страната си, хиляди венецуелци се заселват в Галисия - испанска земя, откъдето са отпътували предците им или където са се родили. Сега тя има потребност от свежа кръв, с цел да преодолее обезлюдяването.
44-годишният Карлос Вейга е напуснал през ноември тримилионния Каракас, с цел да се засели в общината с най-голямо население в Галисия - Виго, която не наброява повече от 300 хиляди поданици. От Карибско море до брега на Атлантическия океан шокът е бил голям. " Веднага след идването си трябваше да постъпя в болница по неотложност с дребния ми наследник, който получи белодробна зараза поради студа и дъжда ", сподели той в заобиколения от зелени планини крайбрежен град, където се е заселил с жена си и двамата им синове.
" Благодарение на родителите ми можах да получа испанско поданство, което не мислех, че ще употребявам в миналото ", споделя синът на галисийци. В Каракас " едно полицейско похищение беше капката, преляла чашата ". Като се прибави неналичието на медикаменти и ваксини за децата им, това нелегално няколкочасово задържане го води до решението да замине.
Тласкани от икономическата рецесия, хиляди венецуелци отпътуват за Галисия, където техни близки са подготвени да им оказват помощ, а управляващите ги предизвикват да " се завърнат ". През предишния век част от популацията на този северен испански район бяга от бедността, с цел да си опита шанса в Северна и Южна Америка. " Галисия има демографски проблем и огромен дял възрастни хора ", изяснява Антонио Родригес Миранда - секретар по миграционните въпроси в Галисия.
Така внуците и правнуците на галисийците, станали венецуелци, " в този момент могат да затворят кръга и да се върнат ", споделя той. През 2018 година районното държавно управление ще изразходва 2.2 млн. евро за помощи за завръщане. Осем от 10 такива претенции идват от венецуелци. От 1 януари 2017 година над 24 хиляди към този момент живеят в този район с 2.7 милиона поданици.
Спокоен живот
Карлос не е съумял да продаде строителното си дружество във Венецуела, сходно на много свои сънародници, на които рецесията попречи да продадат парцелите си, с цел да емигрират. Той живее с финансова помощ за завръщане, предоставена от испанската страна - по 428 евро месечно за период от година и половина. Карлос обаче споделя, че към този момент е намерил " качеството на живота, изгубено в Каракас ", и хвали " персоналната и правосъдната сигурност, както и доставките на храни ".
Тези, които съумеят да си намерят работа, постоянно се трудят в заведения за хранене, фабрики, кол-центрове или се грижат за семейството в частни домове. " Няма доста работа ", признава Мария Фернанда Руис, която работи във Виго в едно от трите бюра за банкет, основани от районното държавно управление дружно с Федерацията на венецуелците в Галисия. На венецуелец " му трябват една-две години ", с цел да се интегрира, споделя тя. През 50-те години, когато венецуелският нефт обещаваше благополучие, 17-годишната Ермосинда Перес напуща родната си Галисия.
Шест десетилетия по-късно тя се е върнала с натежало сърце, тъй като във Венецуела към този момент не намира О2, необходим за лекуването на белодробния емфизем на брачна половинка ѝ. " Много ми е мъчително, тъй като се върнах в страната си, само че оставих другата си татковина ", споделя 80-годишната жена. Тя се пробва да се приспособи към студа във Виго, където живее в дребен апартамент с щерка си, шурей си и двете си внучки. " Никога не съм мислила за завръщане. Бях добре там, имах къща, апартамент на плажа, собствен живот. "
Ермосинда не може да получава венецуелската си пенсия - страната не изплаща пари в чужбина от две години, и разчита на щерка си и шурей си, които са вложили своите спестявания в магазинче за тютюневи произведения.
Семейството на Моника Ханейро първо е трябвало да прибегне до пакети с храна от " Каритас " или да премине образование, проведено от Червения кръст, само че твърди, че си е коствало: " Може и да нямам доста, само че живеем умерено и доста по-добре спрямо Венецуела. " 13-годишната ѝ щерка отива без компаньон до дома на другарка: това е немислимо в родната ѝ страна, където престъпността е висока. /БТА
44-годишният Карлос Вейга е напуснал през ноември тримилионния Каракас, с цел да се засели в общината с най-голямо население в Галисия - Виго, която не наброява повече от 300 хиляди поданици. От Карибско море до брега на Атлантическия океан шокът е бил голям. " Веднага след идването си трябваше да постъпя в болница по неотложност с дребния ми наследник, който получи белодробна зараза поради студа и дъжда ", сподели той в заобиколения от зелени планини крайбрежен град, където се е заселил с жена си и двамата им синове.
" Благодарение на родителите ми можах да получа испанско поданство, което не мислех, че ще употребявам в миналото ", споделя синът на галисийци. В Каракас " едно полицейско похищение беше капката, преляла чашата ". Като се прибави неналичието на медикаменти и ваксини за децата им, това нелегално няколкочасово задържане го води до решението да замине.
Тласкани от икономическата рецесия, хиляди венецуелци отпътуват за Галисия, където техни близки са подготвени да им оказват помощ, а управляващите ги предизвикват да " се завърнат ". През предишния век част от популацията на този северен испански район бяга от бедността, с цел да си опита шанса в Северна и Южна Америка. " Галисия има демографски проблем и огромен дял възрастни хора ", изяснява Антонио Родригес Миранда - секретар по миграционните въпроси в Галисия.
Така внуците и правнуците на галисийците, станали венецуелци, " в този момент могат да затворят кръга и да се върнат ", споделя той. През 2018 година районното държавно управление ще изразходва 2.2 млн. евро за помощи за завръщане. Осем от 10 такива претенции идват от венецуелци. От 1 януари 2017 година над 24 хиляди към този момент живеят в този район с 2.7 милиона поданици.
Спокоен живот
Карлос не е съумял да продаде строителното си дружество във Венецуела, сходно на много свои сънародници, на които рецесията попречи да продадат парцелите си, с цел да емигрират. Той живее с финансова помощ за завръщане, предоставена от испанската страна - по 428 евро месечно за период от година и половина. Карлос обаче споделя, че към този момент е намерил " качеството на живота, изгубено в Каракас ", и хвали " персоналната и правосъдната сигурност, както и доставките на храни ".
Тези, които съумеят да си намерят работа, постоянно се трудят в заведения за хранене, фабрики, кол-центрове или се грижат за семейството в частни домове. " Няма доста работа ", признава Мария Фернанда Руис, която работи във Виго в едно от трите бюра за банкет, основани от районното държавно управление дружно с Федерацията на венецуелците в Галисия. На венецуелец " му трябват една-две години ", с цел да се интегрира, споделя тя. През 50-те години, когато венецуелският нефт обещаваше благополучие, 17-годишната Ермосинда Перес напуща родната си Галисия.
Шест десетилетия по-късно тя се е върнала с натежало сърце, тъй като във Венецуела към този момент не намира О2, необходим за лекуването на белодробния емфизем на брачна половинка ѝ. " Много ми е мъчително, тъй като се върнах в страната си, само че оставих другата си татковина ", споделя 80-годишната жена. Тя се пробва да се приспособи към студа във Виго, където живее в дребен апартамент с щерка си, шурей си и двете си внучки. " Никога не съм мислила за завръщане. Бях добре там, имах къща, апартамент на плажа, собствен живот. "
Ермосинда не може да получава венецуелската си пенсия - страната не изплаща пари в чужбина от две години, и разчита на щерка си и шурей си, които са вложили своите спестявания в магазинче за тютюневи произведения.
Семейството на Моника Ханейро първо е трябвало да прибегне до пакети с храна от " Каритас " или да премине образование, проведено от Червения кръст, само че твърди, че си е коствало: " Може и да нямам доста, само че живеем умерено и доста по-добре спрямо Венецуела. " 13-годишната ѝ щерка отива без компаньон до дома на другарка: това е немислимо в родната ѝ страна, където престъпността е висока. /БТА
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ