Само няколко пилоти кацат на най-страшното летище в света
Бутан, чието име значи Страната на гръмотевичния змей, има едно-единствено интернационално летище, което е може би по-известно и от самата страна. Това е аеропортът край град Паро и той се счита за едно от най-опасните и изискващи летища на света.
От тези, на които след приземяване целият салон ръкопляска на водача, като се изключи пасажерите, които още държат крепко подлакътниците на седалките.
При кацането водачът - един от шепата, които имат документ и право да кацат и изхвърчат от Паро - е направлявал машината ръчно, без радар и се е ориентирал само по знаци от пейзажа.
Пътниците обаче са надалеч по-впечатлени от забележимата и много стряскаща част от този пейзаж. Единствената писта на летището, дълга едвам към 2000 метра, се намира в дълбока, тясна низина на височина от 2200 метра, със заход сред върхове, някои от които с височина от близо 5500 метра.
Усещането е, че крилата на самолета аха ще заберат я хълмовете, я къщите по хълмовете.
И даже това не е единственото предизвикателство, поради което на Паро кацат единствено две авиолинии, работното време на летището е единствено от изгрев до залез и не се позволяват огромни джъбмо джетове.
Липсата на радар, който да води водачите при кацане, значи, че капитанът в кокпита би трябвало да се води по избрани протокол и процедури. Например те, а не радарът, дефинират какви да са скоростта и височината на самолета при постигане на заложени образни маркери от пейзажа, т.е.пилотът се ориентира за кацането по това, което вижда към себе си.
Затова и на летището може да се каца, а и излетява само когато е ярко и има добра видимост.
Ако времето е облачно, полетът може да бъде отклонен.
При летището край Паро като се изключи че се насочва по избрани ориентири, водачът би трябвало да внимава и за електрически стълбове и покриви на къщи по близките хълмове, изключително при последния изострен, неочакван 45-градусов завой към пистата. Малко по-късно следва и кацането.
Ако водачът не познава всеки подробност от пейзажа и обърка траекторията даже с няколко сантиметра, може да кацне върху нечий дом.
От тези, на които след приземяване целият салон ръкопляска на водача, като се изключи пасажерите, които още държат крепко подлакътниците на седалките.
При кацането водачът - един от шепата, които имат документ и право да кацат и изхвърчат от Паро - е направлявал машината ръчно, без радар и се е ориентирал само по знаци от пейзажа.
Пътниците обаче са надалеч по-впечатлени от забележимата и много стряскаща част от този пейзаж. Единствената писта на летището, дълга едвам към 2000 метра, се намира в дълбока, тясна низина на височина от 2200 метра, със заход сред върхове, някои от които с височина от близо 5500 метра.
Усещането е, че крилата на самолета аха ще заберат я хълмовете, я къщите по хълмовете.
И даже това не е единственото предизвикателство, поради което на Паро кацат единствено две авиолинии, работното време на летището е единствено от изгрев до залез и не се позволяват огромни джъбмо джетове.
Липсата на радар, който да води водачите при кацане, значи, че капитанът в кокпита би трябвало да се води по избрани протокол и процедури. Например те, а не радарът, дефинират какви да са скоростта и височината на самолета при постигане на заложени образни маркери от пейзажа, т.е.пилотът се ориентира за кацането по това, което вижда към себе си.
Затова и на летището може да се каца, а и излетява само когато е ярко и има добра видимост.
Ако времето е облачно, полетът може да бъде отклонен.
При летището край Паро като се изключи че се насочва по избрани ориентири, водачът би трябвало да внимава и за електрически стълбове и покриви на къщи по близките хълмове, изключително при последния изострен, неочакван 45-градусов завой към пистата. Малко по-късно следва и кацането.
Ако водачът не познава всеки подробност от пейзажа и обърка траекторията даже с няколко сантиметра, може да кацне върху нечий дом.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ