На този ден е крахът на Константинопол: Последният император срещу първия завоевател
bulgarianhistory.org
На 29 май 1453 година османците завладяват Константинопол
Годината 1453-а и завладяването на Константинопол бележат края на Балканската игра на тронове – вековното съревнование сред владетелските династии на Българското царство, Сръбското кралство и Византийската империя. Иронията на ориста обаче предопределила спечелилия в това състезание за власт да не бъде никой от участниците. Надиграни в личната си борба, България, Сърбия и Византия, се трансформират само в очевидци на залеза на своето господство и възхода на една нова империя, чиято роля подценяват досега, в който за противопоставяне към този момент е прекомерно късно.
реклама
Държавата на османците, наследила политическата роля на Селджукския султанат в Мала Азия сполучливо употребява междуособиците и честите спорове сред основните политически играчи на Балканския полуостров, с цел да се вклини на неговата територия и да изчака момента, в който към този момент никой от тях не е в положение да противостои на османците независимо. Макар опити за коалиция да са извършени, те не довеждат до стремежи резултат. Така, превърнати в марионетки на новата мощ на полуострова, балканските владетели са принудени постоянно да вземат участие в походите на „ изконния зложелател, всеки триумф на който, намаляваше нашата лична мощ “, както тъжно отбелязва император Йоан VIII.
Идеята за завладяването на Константонопол била естествения свършек на процеса по образуването на имперските упоритости на османския султанат и в действителност участвала в проектите на османските владетели още преди края на XIV в. По това време обаче те не разполагали с нужната обсадна техника, нито с задоволително ефикасен флот, с който да изпълнят сходна задача. На този стадий имало количествено струпване на опит от страна на османските военачалници в борбата с сходна цитадела и те се ограничавали единствено до опознаване на военните начини на врага и здравината на укрепленията му. Както е добре известно, неповторимото разположение на византийската столица обричало на крах всеки опит за нейното завладяване, провеждан само по суша.
Константин XI Драгаш Палеолог – портретна възстановка по негова скулптура, намираща се в Гърция
В средата на XV в. османската страна към този момент разполагала със обилни запаси ипривидно изобилен човешки приток от рекрути от Мала Азия, които по думите на турския хронист от XVI в. Мехмед Нешри „ нетърпеливо очаквали опцията да вземат участие в борба за правата религия “. До този миг изиграването на картата с религиозната война вършела отлична работа за османските държавници и продължаването на тази политика подпомагала финалната цел за усвояване на византийското ойкумене и предявяване на искания за наследството на погубената от тях Източна Римска империя. Така пред шахматната дъска, на която се решавала ориста на Балканите, застанали османският султан Мехмед II и последният византийски император Константин XI Драгаш Палеолог. Но до момента в който турският държател имал обилие от фигури, които да жертва на бойното поле, ромейският василевс разполагал с лимитирани запаси и малобройни поддръжници. Преди да пристъпим към развоя на тяхната смъртоносна битка обаче, би трябвало да се срещнем с качествата, минусите и преимуществата на двамата владетели, с цел да си дадем по-добра визия за метода им на деяние.
Константин XI, последният римски император, водел родословието си от най-могъщите семейства, управлявали Балканите през интервала на късното Средновековие – Палеолози, Комнини, Кантакузини, Асеневци, Шишмановци, Срацимировци и Неманичи. Представян е в множеството западни и балкански извори като пример за храброст, геройство, героизъм и християнско достойнство. Подобен облик е живо изрисуван от редица хронисти от интервала, като Нестор Искандер и историка Сфранцес. На перото на последния се приписва и една непокътната прочувствена тирада, която ромейският василевс държи пред събраното константинополско голям брой в навечерието на финалната офанзива на османците против византийската столица:
Благородни трибуни и стратези, храбри бойци и чест, и лоялни мои жители! Часът пристигна! Врагът на вярата ни желае да ни пречупи по суша и море! Със цялата си мощ неговите пъклен обсадни машини бълват залпове, както змията пръска своята отрова. Неговите войски желаят да ни обхванат като свирепи лъвове! Затова аз ви призовавам и ви апелирам да се биете, както в никакъв случай до момента, със смели души против врага на вярата ни! Поверявам ви отбраната на моя популярен и доблестен град, Царицата на градовете и самата наша татковина!…
Макар и с безспорен трагичен възторг, похватите употребявани в това обръщение, явно се разминават с терминологията, употребена по времето на Сфранцез, което и ни кара да заключим, че евентуално става дума за по-късна интерпретация на събитията от XVII-XVIII в.
Мехмед II Фатих
Що се отнася до съперника на ромейския василевс в биката за Константинопол – Мехмед II, неговата историографска оценка е мощно поляризирана по отношение на описващия я извор. Френският историограф Никола Ватен приписва на личността на османския султан, като основни и определящи детайли, жаждата за завоевания и усета към сражения. Любовта на Мехмед към опиата на войната е засвидетелствана и в трудовете на Мехмед Нешри и Нестор Искандер. Самият Искандер, който е принудително помюсюлманчен руснак, разказва османския лидер като безусловно безразличен от живота на бойците си, дотолкоз, доколкото със своята гибел те извършват поставените от него цели. С тази максима – „ Целта оправдава средствата “, Мехмед, реализира успехите си постоянно с цената на големи човешки жертви, които обаче надалеч не го обезпокоявали. В османските извори от интервала, османският държател е представян като мъж с впечатляваща физика, праволинеен манталитет и отличен стратегически нюх. Още преди възшествието си на престола Мехмед се занимава с проучването на балкански исторически текстове, посредством които евентуално се е опитвал да опознае бъдещите си съперници.
И по този начин, откакто дадохме бегла визия за основните настоящи лица, е време да преминем към разгръщането им на стратегическата карта на Балканите. С възкачването си на османския трон през 1451 година, Мехмед бил все по-обсебен от мисълта, че съществуването на една дребна комерсиална страна, каквато била Византия в средата на XV в., в сърцето на неговите територии било към този момент безусловно недопустимо. Нейното дефинитивно присъединение към турските владения било финалната стъпка, която трябвало да направи към решителното определяне на османския султанат, като преобладаваща мощ на Балканския полуостров, а Константинопол трябвало да се трансформира в трофея на неговото завладяване. Тронът на ромейската власт бил плячката, която доста мюсюлмански владетели през вековете, желаели с неотслабващ блян да придобият, само че сред техните апетити и премията им стоели непоклатимите константинополски стени, които от епохи защитавали града на хилядата църкви от завоеватели.
Тяхното превъзмогване нямало да бъде лесна задача, по тази причина Мехмед II, прекарал идващите две години във деликатно обмисляне на своите ходове. На първо място той ловко играел ролята на некомпетентен и слаб държател, който непосредствено ангажираните със задържането на османската опасност страни – Унгария, Венеция и Византия да подценяват до идването на верния миг на деяние. До настъпването на този миг Мехмед дал уверения на своите противници, че мирните сделки, подписани по времето на неговия предходник Мурад II ще се съблюдават. Това успокоило Венеция, Рагуса и генуезците, чиито търговски ползи в района били техният максимален приоритет. Константин XI, обаче евентуално прозрял през маскарада, който играел Мехмед, защото османският държател методично почнал да стяга обръча към Константинопол и последователно обезвредил всички възможни близки съдружници на империята, които биха могли да изпратят помощ на Константин XI.
С това завършва първото деяние на епопеята на последната Балканска империя.
На 29 май 1453 година османците завладяват Константинопол
Годината 1453-а и завладяването на Константинопол бележат края на Балканската игра на тронове – вековното съревнование сред владетелските династии на Българското царство, Сръбското кралство и Византийската империя. Иронията на ориста обаче предопределила спечелилия в това състезание за власт да не бъде никой от участниците. Надиграни в личната си борба, България, Сърбия и Византия, се трансформират само в очевидци на залеза на своето господство и възхода на една нова империя, чиято роля подценяват досега, в който за противопоставяне към този момент е прекомерно късно.
реклама
Държавата на османците, наследила политическата роля на Селджукския султанат в Мала Азия сполучливо употребява междуособиците и честите спорове сред основните политически играчи на Балканския полуостров, с цел да се вклини на неговата територия и да изчака момента, в който към този момент никой от тях не е в положение да противостои на османците независимо. Макар опити за коалиция да са извършени, те не довеждат до стремежи резултат. Така, превърнати в марионетки на новата мощ на полуострова, балканските владетели са принудени постоянно да вземат участие в походите на „ изконния зложелател, всеки триумф на който, намаляваше нашата лична мощ “, както тъжно отбелязва император Йоан VIII.
Идеята за завладяването на Константонопол била естествения свършек на процеса по образуването на имперските упоритости на османския султанат и в действителност участвала в проектите на османските владетели още преди края на XIV в. По това време обаче те не разполагали с нужната обсадна техника, нито с задоволително ефикасен флот, с който да изпълнят сходна задача. На този стадий имало количествено струпване на опит от страна на османските военачалници в борбата с сходна цитадела и те се ограничавали единствено до опознаване на военните начини на врага и здравината на укрепленията му. Както е добре известно, неповторимото разположение на византийската столица обричало на крах всеки опит за нейното завладяване, провеждан само по суша.
Константин XI Драгаш Палеолог – портретна възстановка по негова скулптура, намираща се в Гърция
В средата на XV в. османската страна към този момент разполагала със обилни запаси ипривидно изобилен човешки приток от рекрути от Мала Азия, които по думите на турския хронист от XVI в. Мехмед Нешри „ нетърпеливо очаквали опцията да вземат участие в борба за правата религия “. До този миг изиграването на картата с религиозната война вършела отлична работа за османските държавници и продължаването на тази политика подпомагала финалната цел за усвояване на византийското ойкумене и предявяване на искания за наследството на погубената от тях Източна Римска империя. Така пред шахматната дъска, на която се решавала ориста на Балканите, застанали османският султан Мехмед II и последният византийски император Константин XI Драгаш Палеолог. Но до момента в който турският държател имал обилие от фигури, които да жертва на бойното поле, ромейският василевс разполагал с лимитирани запаси и малобройни поддръжници. Преди да пристъпим към развоя на тяхната смъртоносна битка обаче, би трябвало да се срещнем с качествата, минусите и преимуществата на двамата владетели, с цел да си дадем по-добра визия за метода им на деяние.
Константин XI, последният римски император, водел родословието си от най-могъщите семейства, управлявали Балканите през интервала на късното Средновековие – Палеолози, Комнини, Кантакузини, Асеневци, Шишмановци, Срацимировци и Неманичи. Представян е в множеството западни и балкански извори като пример за храброст, геройство, героизъм и християнско достойнство. Подобен облик е живо изрисуван от редица хронисти от интервала, като Нестор Искандер и историка Сфранцес. На перото на последния се приписва и една непокътната прочувствена тирада, която ромейският василевс държи пред събраното константинополско голям брой в навечерието на финалната офанзива на османците против византийската столица:
Благородни трибуни и стратези, храбри бойци и чест, и лоялни мои жители! Часът пристигна! Врагът на вярата ни желае да ни пречупи по суша и море! Със цялата си мощ неговите пъклен обсадни машини бълват залпове, както змията пръска своята отрова. Неговите войски желаят да ни обхванат като свирепи лъвове! Затова аз ви призовавам и ви апелирам да се биете, както в никакъв случай до момента, със смели души против врага на вярата ни! Поверявам ви отбраната на моя популярен и доблестен град, Царицата на градовете и самата наша татковина!…
Макар и с безспорен трагичен възторг, похватите употребявани в това обръщение, явно се разминават с терминологията, употребена по времето на Сфранцез, което и ни кара да заключим, че евентуално става дума за по-късна интерпретация на събитията от XVII-XVIII в.
Мехмед II Фатих
Що се отнася до съперника на ромейския василевс в биката за Константинопол – Мехмед II, неговата историографска оценка е мощно поляризирана по отношение на описващия я извор. Френският историограф Никола Ватен приписва на личността на османския султан, като основни и определящи детайли, жаждата за завоевания и усета към сражения. Любовта на Мехмед към опиата на войната е засвидетелствана и в трудовете на Мехмед Нешри и Нестор Искандер. Самият Искандер, който е принудително помюсюлманчен руснак, разказва османския лидер като безусловно безразличен от живота на бойците си, дотолкоз, доколкото със своята гибел те извършват поставените от него цели. С тази максима – „ Целта оправдава средствата “, Мехмед, реализира успехите си постоянно с цената на големи човешки жертви, които обаче надалеч не го обезпокоявали. В османските извори от интервала, османският държател е представян като мъж с впечатляваща физика, праволинеен манталитет и отличен стратегически нюх. Още преди възшествието си на престола Мехмед се занимава с проучването на балкански исторически текстове, посредством които евентуално се е опитвал да опознае бъдещите си съперници.
И по този начин, откакто дадохме бегла визия за основните настоящи лица, е време да преминем към разгръщането им на стратегическата карта на Балканите. С възкачването си на османския трон през 1451 година, Мехмед бил все по-обсебен от мисълта, че съществуването на една дребна комерсиална страна, каквато била Византия в средата на XV в., в сърцето на неговите територии било към този момент безусловно недопустимо. Нейното дефинитивно присъединение към турските владения било финалната стъпка, която трябвало да направи към решителното определяне на османския султанат, като преобладаваща мощ на Балканския полуостров, а Константинопол трябвало да се трансформира в трофея на неговото завладяване. Тронът на ромейската власт бил плячката, която доста мюсюлмански владетели през вековете, желаели с неотслабващ блян да придобият, само че сред техните апетити и премията им стоели непоклатимите константинополски стени, които от епохи защитавали града на хилядата църкви от завоеватели.
Тяхното превъзмогване нямало да бъде лесна задача, по тази причина Мехмед II, прекарал идващите две години във деликатно обмисляне на своите ходове. На първо място той ловко играел ролята на некомпетентен и слаб държател, който непосредствено ангажираните със задържането на османската опасност страни – Унгария, Венеция и Византия да подценяват до идването на верния миг на деяние. До настъпването на този миг Мехмед дал уверения на своите противници, че мирните сделки, подписани по времето на неговия предходник Мурад II ще се съблюдават. Това успокоило Венеция, Рагуса и генуезците, чиито търговски ползи в района били техният максимален приоритет. Константин XI, обаче евентуално прозрял през маскарада, който играел Мехмед, защото османският държател методично почнал да стяга обръча към Константинопол и последователно обезвредил всички възможни близки съдружници на империята, които биха могли да изпратят помощ на Константин XI.
С това завършва първото деяние на епопеята на последната Балканска империя.
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ