Буквално преди дни излезе капиталния труд на известния историк и

Буквално преди дни излезе капиталния труд на известния историк и археолог проф. Николай Овчаров „ Великите владетели на Второто българско царство ” Издателство „ Сиела ”, 679 с., 210 илюстрации. Това е огромна гледка на съвсем 250 години от българската история. Представянето ще се състои тържествено на 20 март 2024 година от 18.00 в залите на хотел София Балкан Палас (бившия Шератон), а входът е свободен. По-долу се показва част от предговора към книгата на именития български историк проф. Пламен Павлов:

От антични времена изследването и осмислянето на историята на страните и народите намира своята най-въздействаща интерпретация през орисите на емблематичните персони. Когато става дума за „ тъмната “, само че и толкоз ярка (!) ера на Средновековието, такива са владетелите – императорите (в нашата традиция царе) на „ международните “ и „ по-малките “ империи, западните крале, източните кагани, шахове и султани, всевъзможните „ князе “ по цялата земя… И е изцяло разбираемо, че за тогавашните летописци историята, започваща със Сътворението на света, Рождеството на Исус Христос или с друга сакрална фигура от най-голям сан (например пророкът Мохамед), е обсъждана „ сред “ царуването на съответни владетели предвид на хронологическата рамка на историческата творба.

В новата си книга „ Великите владетели на Второто Българско царство ”, сама по себе си впечатляващ и богато илюстриран том, проф. Николай Овчаров прави изчерпателен като фактология, само че доста повече концептуален прочит на историята и културата на средновековна България през XII-XIV в. Наистина, текстът единствено външно припомня маниера на средновековните хронисти и историографи, само че на „ 100 % “ е съгласуван с писаните и неписаните закони на академичната просвета. Тази оценка важи и за главното заглавие, което е не по-малко изобретателно и е самобитна антитеза на известната поредност „ Прокълнатите крале “ на Морис Дрюон. При това създателят споделя с читателите, че творбите на френския публицист са му повлияли да се заеме със орисите и делата на своите герои. Разбира се, Николай Овчаров е археолог и историк, чийто теоретичен и креативен път е прекомерно друг от този на белетриста, само че това ни минимум не му е попречило да построи трогателен и занимателен исторически роман – „ специфичност “, която е налице и в предходните му към стотина книги… Непременно държа да отбележа тези качества на креативното писане на Николай Овчаров, тъй като той, уви, е измежду малцината наши историци, които умеят да въвлекат читателя в самата тъкан на научната материя, вместо да го „ затрупат “ с претенциозни разсъждения, постоянно и с съвсем неразбираема  уж „ строго “ академична лексика и терминология.

В Пролога на своята монументална историческа „ сага “ Николай Овчаров елегантно, само че изрично формулира постановката за средновековната Българска империя. Тръгвайки от изворите на най-старата ни история, създателят безапелационно демонстрира дълбоките корени на българската държавна идеология и по какъв начин тя е доразвита от цар Симеон Велики – България да се трансформира в средище на универсалната християнска империя! И, както можем да се убедим сами, не става дума за някаква мегаломанска концепция, а за осмислянето на ролята на българите в тогавашния свят – мислене, което стъпва върху античната история на нашите земи и шеметното израстване на страната, нейната нематериалност и просвета в епохата на „ Златния век “… Наистина, превратностите на историята на разрешават Симеоновата имперска концепция да бъде осъществена в цялостния си искра, само че още старите френски византолози признаваха, че българският цар е по-велик от Карл Велики, тъй като слага основите на една цивилизация… Така или другояче, оттук-нататък средновековна България не е „ кралство “, а точно „ империя “ до самата си политическа крах – факт, който е отразен в редица писмени монументи на Изток и на Запад, в това число в средновековните гербовници!

Първият от основните герои на проф. Овчаров е победоносният цар Калоян, чиято персона вълнува учения от доста години. Неслучайно споделяме „ основни герои “, тъй като създателят се стопира задоволително обширно и на делата на по-големите Калоянови братя Теодор-Петър и Асен, „ братята освободители “ (с цялостно право можем да ги назовем по този начин!), възродители на погиналата през 1018 година българска страна. Проф. Николай Овчаров майсторски увлича читателя в комплицираните политически и дипломатически ходове на „ благородния мъж Йоаниций “, както изначало дистанцирано го назовава папа Инокентий – ходове на интелектуално квалифициран, деятелен и волеви общественик, човек, кадърен на смели, рисковани, само че и премислени военни акции. Факт е, че единствено за някакви си десетина години политиката на цар Калоян трансформира съвсем забравената от света България в политическа и военна мощ от европейски мащаб.

Следващият от основните герои на историческата сага естествено е Иван Асен II, чиято съществена характерност за Николай Овчаров е „ Императорът “! Освен че наблюдава в елементи политиката на популярния цар, създателят загърбва нормалната при представянето на Иван Асен патетика, клишетата за „ положителния цар “, прословутите му „ сватби “ и т. н., като го показва в оптимално вероятната справедлива светлина. Онова, което сигурно ще остане в съзнанието на читателя, е необятният обсег, с който работи този наш държател, избран в Бориловия синодик като „ … най-великият от българските царе… “ И с цялостно съображение, тъй като бурите, връхлетели България след неговата гибел, не съумяват да изличат построеното от него – макар териториалните загуби и кървавите вътрешни битки при директните му наследници.

Държа особено да отбележа, че сред великите царе Николай Овчаров с цялостно право слага несправедливо подценявания, обруган от старите ни историци цар Константин Тих Асен. Преди години известният наш медиевист Иван Божилов писа: „ Константин Тих е една от най-трагичните фигури в историята на Второто българско царство. Не би могло да се каже, че той не се е опитвал да изведе България от сериозното положение, в което се е намирала, само че ориста проваляла напъните му… ” В същина, както демонстрира Николай Овчаров, сходно виждане е прекомерно прочувствено и в последна сметка невярно… Усилията на цар Константин в множеството случаи са имали позитивен резултат, без значение от обратите и капризите на същата тази съдба…Именно заради това самобитната реабилитация на този наш държател  в никакъв случай не е самоцелна, а се опира на действителните обстоятелства. „ Няма подозрение – написа проф. Николай Овчаров,– че цар Константин Тих Асен в действителност е спорна и комплицирана персона, (…) живял в динамична и сложна ера, наследявайки от своите прародители съсипия и безпорядък в държавата… “ и който е имал „ … своите звездни мигове и тежки провали… “  Така или другояче, в действителност „ злочестият цар “ Константин се демонстрира като кадърен и деятелен държател, който се оправя с каскада от комплицирани вътрешни и външнополитически проблеми. Затова неговата реабилитация е акт на правдивост, на отговорност от страна на историческата просвета.

В нова, ненапълно непозната светлина, проф. Николай Овчаров показва и цар Теодор Светослав, най-яркият представител на династичния жанр Тертеровци. При това не на фона на злощастния му татко Георги I Тертер, без значение от положителните думи и за него (куманският хански потомък, „ … който българите величаели… “), а в качеството му на самоизградила се „ в придвижване “ историческа персона. Към името на Светослав създателят ненапълно в маниера на Морис Дрюон прибавя характерността „ хитроумен “. Действително, митарствата на българския принц, които припомнят авантюристичен разказ, образуват у него политически качества в духа на Макиавели. Изгубилият на практика всичко царски наследник и заточеник при татарите, в последна сметка освен си връща бащиния трон, само че преодолява татарската надмощие, дава урок на Византия и на вътрешната съпротива, не пощадява даже своя чичо диктатор Алдимир…И в края на краищата изважда страната от траялата десетилетия тежка рецесия.

Прочутият златен щемпел на цар Иван Асен ІІ

Цар Иван Александър Асен, идващият от основните герои на сагата за великите владетели, носи характерността „ Миротворецът “. И това не е единствено политическа оценка за общественик, пълководец и посланик, а и сполучлива метафора за една комплицирана човешка персона, построила собствен личен „ свят “ ( “мир “ на старобългарски), раздиран от всемирски, верски и даже и от фамилни бури… В последна сметка, комплицираната персона на цар Иван Александър е показана по автентичен и безапелационен метод. Николай Овчаров прави оценка по новому някои от най-важните военни и дипломатически акции на българския цар, вплитайки в своя роман истински хрумвания във връзка с неговата вътрешна и външна политика, духовната сфера, културния живот, изкуството, книжовността…Както и при предходните герои в тази книга, създателят „ освежава “ картината с наблюденията си на археолог и проучвател на градове и замъци, съумява да почисти „ оптиката “  на историческия взор към значими публични и геополитически процеси в български, балкански и европейския мащаб.

И до през днешния ден цар Иван Шишман е представян като слаб и безхарактерен държател, чиято трагична орис буди състрадание и нищо повече… Фактите демонстрират тъкмо противоположното, когато се вникне в историческите свидетелства за трагичната, само че и ярка фигура на последният цар и „ господин Търновски “. С безапелационни причини Николай Овчаров опровергава основания от историци и писатели погрешен облик на един заслужен общественик, който с цялостно право би трябвало да бъде присъединен към националните ни герои и мъченици на България. Ето за какво определеното от Овчаров определение „ Защитникът “ към името на Иван Шишман е заслужено и повече от тъкмо –  потвърждават го освен злостните думи на османските хронисти, само че и археологическите данни, почерпени от личния професионален опит на Николай Овчаров.

Разказът на трагичната, само че и героична ера на цар Иван Шишман доброволно и естествено „ прелива “ в „ Епилог “-а на историческата сага за великите царе на Второто Българско царство. Верен на себе си, Николай Овчаров подлага на унищожителна, само че обективна рецензия ругателите на българското минало, ненатрапчиво, само че безапелационно и почтено ни убеждава в личната си „ оптимистична доктрина за нашия народ “, в случай че перифразираме познатата формула на Иван Хаджийски. А аз се блазня да изтъквам нещичко от същия „ Епилог “ – римската максима „ Дай ми обстоятелствата и ще ти дам правото! “ Такъв е отговорът на въпроса какво е стимулирало Николай Овчаров да напише новото си проучване – следващата негова книга, в която историческата истина е построена върху същинските обстоятелства!

trud.bg