Буда бродил по света и се срещал с онези, които

Буда бродил по света и се срещал с тези, които сами се наричали негови възпитаници, с цел да им приказва за истината.
Хората, които му вярвали, се стичали по пътя му със стотици да го чуят, да го пипнат, да го зърнат може би единствено един път в живота си.
Четирима монаси, които научили, че Буда ще отиде в град Ваали, натоварили багажа си на мулета и тръгнали на път, който щели да извървят за няколко седмици, в случай че всичко бъде наред.
Единият от тях не познавал добре пътя за Ваали и следвал другите.
След три дни път ги застигнала страшна стихия. Монасите побързали да влязат в едно село, където се подслонили, до момента в който бурята отмине.
Но последният не стигнал до селото и трябвало да подири заслон в дома на един пастир. Овчарят му дал постелка, храна и заслон да прекара нощта.
На сутринта, когато монахът се приготвил да тръгне, отишъл да се сбогува с овчаря. Като наближил кошарата, видял, че овцете са се разпръснали от бурята и стопанинът се мъчел да ги събере.
Монахът си помислил, че братята му несъмнено са напуснали към този момент селото и в случай че не тръгне незабавно, ще се отдалечи доста от тях. Но не можел да продължи по пътя си и да зареже овчаря в неволя. Затова решил да остане с него, до момента в който не съберат животните.
Така минали три дни, след което поел на път, бързайки да настигне братята.
Следвал стъпките на другите и спрял в някаква плантация да се ресурси с вода.
Една жена му посочила къде е кладенецът и се извинила, че не може да му помогне, тъй като трябвало да събира реколтата си… Докато монахът поял мулетата и пълнел меховете с вода, дамата му разправила, че след гибелта на мъжа й на нея и на дечицата й им било доста мъчно да прибират цялата годишна продукция, преди да се е похабила.
Монахът схванал, че дамата няма да успее да събере реколтата в точния момент, само че знаел и че в случай че остане, ще загуби следите на братята и няма да стигне във Ваали, с цел да види Буда.
„ Ще го видя по-късно “, помислил си той, тъй като знаел, че Буда ще остане няколко седмици във Ваали.
Прибирането на реколтата траяло три седмици и щом си приключил работата, монахът поел още веднъж на път.
По пътя научил, че Буда не е към този момент във Ваали, а е тръгнал за едно село на север.
Монахът сменил посоката и се отправил към това село.
Можел да стигне в точния момент, въпреки и единствено с цел да го зърне, само че по пътя трябвало да помогне на едни старци, мъж и жена, да не ги отнесе реката, тъй като, в случай че не бил той, ги чакала сигурна гибел. Щом старците се съвзели, тръгнал още веднъж на път, знаейки, че и Буда продължава по пътя си…
Цели двайсет години следвал монахът пътя на Буда… Винаги когато бил напълно близо, се случвало нещо, което го забавяло. Все се явявал някой, който имал потребност от помощта му, и без да желае, пречел на монаха да стигне в точния момент.
Накрая той разбрал, че Буда е решил да отиде да почине в родния си град.
— Този път — рекъл си — имам последна опция. Ако не желая да умра, без да съм видял Буда, не би трябвало да се отбивам от пътя. Сега най-важното е да видя Буда, преди да почине. После ще имам време да оказвам помощ на другите.
И с последното си муле и дребното си ресурси тръгнал още веднъж на път.
В навечерието на идването си в града едвам не се препънал в един ранен елен, лежащ посред пътя. Помогнал му, дал му да пие вода и намазал раните му с прясна тиня. Еленът едвам дишал и отварял зурла, тъй като не му достигал въздух.
„ Някой би трябвало да остане при него — помислил си монахът, — та аз да продължа по пътя си “.
Но не виждал никого.
Настанил доста деликатно животното до една канара, оставил му вода и храна до муцуната и се приготвил да тръгне.
Но едвам направил две крачки — и почувствал, че не може да се появи пред Буда, откакто надълбоко в сърцето си знае, че е оставил самичък един безсилен смъртник…
Тъй че разтоварил мулето и останал да се грижи за животното. Цяла нощ бдял над него, като че ли се грижел за личния си наследник. Давал му да пие вода и сменял кърпите на челото му.
На зазоряване еленът се оправил.
Монахът се надигнал, отишъл да седне по-встрани и заплакал, тъй като най-после бил пропуснал и последната опция.
— Никога към този момент няма да те видя — рекъл на глас.
— Стига си ме търсил — отвърнал един глас зад тила му, — тъй като към този момент си ме намерил.
Монахът се обърнал и видял по какъв начин еленът се изпълва със светлина и придобива окръглените форми на Буда.
— Щеше да ме изгубиш, в случай че ме беше оставил да умра тази нощ, с цел да отидеш да ме видиш в града… А по отношение на гибелта ми, не се пердах: Буда не може да почине, до момента в който има хора като теб, способни да следват пътя му с години и да се жертват поради другите. Това е Буда. И той е в теб.