„Президентите на България“: Петър Стоянов за издигането на кандидатурата му от СДС и трудните решения в мандата
bTV продължава с поредицата „ Президентите на България “.
В четири следващи съботи ви описваме за всичко, останало прикрито от камерите и обществеността през мандатите на президентите Росен Плевнелиев, Георги Първанов, Петър Стоянов и Жельо Желев.
Тази събота е ред на президента в интервала 1997 г – 2002 година Петър Стоянов. Завършил е право в Юридическия факултет на Софийския университет. Назначава един длъжностен кабинет.
Г-н Стоянов, съвсем 20 години изминаха от края на вашия президентски мандат. С какво се занимавате сега?
Продължавам да съм член на няколко огромни международни неправителствени организации като Световния съвет за право и правдивост, където съм съпредседател. Член съм на лидерския съвет на една от най-големите международни фондации, споделя се „ Конкордия “, на настоятелството на Александрийската библиотека. 10 години преди този момент бях член на Глобалната самодейност на Бил Клинтън (Clinton Global Initiative). И бързам да кажа на тона на днешните български политически диспути, че не получавам никакво възнаграждаване за това. На пръв взор всичките тези места могат да наподобяват като леговище за някогашни политици, само че в действителност това е място, където можеш да обмениш хрумвания с хора от доста висок диаметър, да срещниш с персони от Збигнев Бжежински до Мик Джагър. Затова го върша на драго сърце.
Връщам ви обаче четвърт век обратно – п резидентската акция, в която с печелихте 2,5 м лн. гласа и станахте президент на България. Как се стигна до там?
С управлението на Съюз на демократичните сили се събрахме за първи път при започване на януари 1996 година (изборите бяха ноември същата година), с цел да умуваме по този въпрос. Искам незабавно да кажа, че към оня миг бяха доста малко хората, които имаха вяра, че Съюз на демократичните сили може да завоюва избори за президент. Припомням, че година и два месеца преди този момент Българска социалистическа партия беше спечелила безусловно болшинство в Народното събрание и беше образувала държавно управление, подкрепено от 128 депутати. А три месеца преди този момент беше спечелило безапелационно и общинските избори.
Първата концепция беше да издигнем за претендент демократ. Ако завоюва, да води политика проевропейска и проатлантическа, само че в случай че не завоюва, това да не се отрази на Съюз на демократичните сили.
Човека, на който се спряхме, беше огромният български публицист Петър Константинов, аз водих диалозите с него, той отхвърли. И почти по същото време градският съвет на СДС-София издигна моята кандидатура, което беше малко ненадейно. След това имахме конференция на Съюз на демократичните сили, където аз завоювах номинацията за кандидат-президент.
Да бъда почтен, отново по това време дойде в моя кабинет Иван Костов и с усмивка ми сподели: „ Знаеш ли, че моите дами (имаше поради брачната половинка си и двете си дъщери), считат, че ти си най-хубавият претендент за президент. Длъжен съм да кажа това. Имаше обаче едно огромно затруднение. Д-р Желев по това време беше настоящ президент, създател и съпредседател на Съюз на демократичните сили. За страдание, заради споровете със Съюз на демократичните сили, голяма част от гласоподавателите на партията не биха дали своят вот за него.
Но в случай че той се кандидатираше, и аз като претендент на Съюз на демократичните сили, загубата ни беше сигурна. Предложиха да проведем първоначални избори в границите на демократичната общественост. За чест на доктор Желев той се съгласи. Аз завоювах тези първоначални избори с много огромно преимущество. И тук ми се ще да кажа две работи, значими съгласно мен – тогава се смяташе, че една печеливша акция би трябвало да продължи колкото се може по-дълго, с цел да може претендента да разгърне всичко това, което има да каже на гласоподавателите.
Днес е тъкмо противоположното. Смята се, че една акция би трябвало да продължи колкото се може по-кратко, с цел да има по-малко време за оплюване на претендента, което е тъпо. И второ – демократичната общественост тогава имаше и сили да организира тези първоначални избори, с цел да излезе единна. Нещо, което в този момент ми се коства непостижимо.
Д окато към този момент бяхте президент, намерено подкрепяхте политиката на Съюз на демократичните сили. Споменахте Иван Костов, наричахте се седесар . Имаше ли обаче рецопрочмост от страна на изпълнителната власт?
Разбира се първоначално, с цел да стана президент, решаваща роля имаше Съюз на демократичните сили. Тогава за Иван Костов, за цялото управление и за всички седесари аз бях „ нашият президент”, по този начин бях именуван. Ние имахме превъзходно заимодействие. За да бъда прецизен, без значение от някои несъгласия с Иван Костов, до края на неговия и на моя мандат нашите връзки бяха безусловно правилни във връзка с всички значими въпроси за България.
Пак ми се ще да направя нещо като извод. Няма по-лош знак за жителите на една страна и за едно общество от обществено декларираните различия сред техните водачи. Това демотивира всяко едно общество, повярвайте ми.
А одобряваха ли се рецензиите ви към избрани дейности на парламентарното болшинство?
Да, несъмнено. В доста огромна степен. Например в случай че става въпрос за така наречен несъгласие, коете е доста съвременно през днешния ден. Аз бях назначил специфичен секретар по парламентарните въпроси, някогашен народен представител от Съюз на демократичните сили, ползващ се с тяхното доверие. Той присъстваше на съвсем всички съвещания на парламентарната група. Така че в този смисъл ние бяхме в непрестанен синхрон.
В миг, в който сте посочен от ранглисти като персона на отминалото столетие, губите президентските избори през 2001 година Какво демонстрира разбора ви 20 години по-късно?
Не знам какво демонстрира анализът, истината е, че аз изгубих президентските избори, тъй като нито една българска партия не застана тогава зад мен, в това число моята лична партия Съюз на демократичните сили беше разколебана. За страдание имаше хора, които обикаляха като емисари България и внушаваха, че Петър Стоянов не е същински седесар, тъй като нарекъл Съюз на демократичните сили „ разрушени авари “. Една нелепост, за която през днешния ден никой не си спомня.
Това разколеба мощно електората на Съюз на демократичните сили. Национална движение „Симеон Втори", която беше главната партия тогава, също не ме поддържа изрично, Движение за права и свободи изрично застана зад Георги Първанов, Българска социалистическа партия несъмнено, със своите стоманени структури, та по този начин.
Кой беше най-трудния т ви миг в границите на 5-годишния ви мандат? Тежките януарски събития или?
Тежките януарски събития бяха извънредно тежък миг за мен. Бях уверен, че Българска социалистическа партия би трябвало да слезе от властта. В същото време като президент бях задължен да им дам мандат за сформиране на нов кабинет след оставката на Жан Виденов, защото те бяха най-голямата парламентарна мощ. Ако бях дал подобен мандат, обезателно щяха да сформират и второ държавно управление, и не се знаеше по какъв начин щяха да завършат българските митинги, може би и с кървясъл край.
Отказах да дам мандат, движех се по ръба на Конституцията и в същия ден свиках Консултативен съвет. Там се позволи въпросът и Българска социалистическа партия се отдръпна. Отказа се да сформира втори кабинет.
Друг тежък миг беше решението за поддръжката на военната интервенция на НАТО против режима на Милошевич. Никой не обича войната. Със сърбите сме доста близки по език, по традиции, по нрав, слушахме общо Лепа Брена, само че аз трябваше да взема доста бързо решение. Това се случи през нощта. Хавиер Солана издаде своята заповед към 12 ч. Нямаше доста и с кого да се поучавам. Обадих се на Солна и споделих, че България поддържа тази интервенция. Тогава даже в най-близките ми политически съратници ме укориха, че съм бързал прекомерно доста, че е трябвало да изчакам. Бях уверен, че страна като България, която беше афиширана като най-близкия спътник на Съветския съюз или би трябвало незабавно да съобщи личната си поддръжка, или тя ще се загуби.
И в действителност в рамките дневно и половина всички останали някогашни източноевропейски страни го сториха, само че поддръжката на България се видя. Трябва да кажа, че позицията на държавното управление на Иван Костов беше също доста безапелационна по този въпрос.
Така че тук имахме доста ясно взаимоотношение в поддръжка на проевропейската и проатлантическа ориентировка на България. Но решението беше тежко за мен в персонален проект, тъй като бях наясно, че това е военна интервенция, в която ще умират най-вероятно и цивилни жертви. Но нямаше по какъв начин, политиката на България към оня миг беше ясно дефинирана от мен. Националистическите желания на Милошевич, в действителност националистическите желания на част от сръбския политически хайлайф, постоянно са пречили на България. Това аз не съм го не запомнил и като президент.
Г-н Стоянов , остана ли събитие отвън фокуса на публичното внимание, което е било основно, само че не му е даден сериозна публичност по времето, когато бяхте президент.
След като подадохме молбата за участие в НАТО, това стана безусловно 10 дни след разрешаването на политическата рецесия, тогава заявих на служебния кабинет, че би трябвало незабавно да изготвят молба. Те ми споделиха, че в никакъв случай не са писали такава молба, което е явно. Изготвихме я в моя кабинет, това беше в прочут смисъл шокиращо за българското общество. 45 години у нас беше внушавано, че НАТО е ужасна, нападателна, милитаристична организация.
Бях напълно наясно, че би трябвало да имаме избрана политика във връзка с Русия. Затова доста желаех незабавно по-късно да имам посещаване в Москва. И успяхме да организираме такова посещаване. Смисълът беше да се успокои българската общност, част от която е обичайно русофилски настроена, че желанието ми за участие в НАТО не е акт на неприязън към Русия
И приготвих доста деликатно това посещаване. Един ден преди да се срещна с президента Борис Елцин поканих на вечеря част от най-големите съветски инителектуалци по това време – поетите Андрей Вознесенски и Бела Ахмадулина, Армен Джигарханян, режисьора на „ Театър на Таганка “ Юрий Любимов, превъзходната актриса Людмила Гурченко, писателя Михаил Жванецки и така нататък, към десетени души. Поговирхем за литература. те тогава полюбопистваха и споделиха: „ вие водите България в една напълно нова посока “. Припомних им какво е споделил огромният техен стихотворец Лермонтов, че не можем да преминем през този свят, без да оставим диря, че ще бъдем наказани от нашите потомци, които ще осъдят техните провалили се татковци:
„ И прахуляк наш, с строгостью судьи и жителя,
Потомок оскорбит презрительным стихом,
Насмешкой горькою обманутого сына
Над промотавшимся отцом “
След тази среща пристигнаха съвсем всички съветски малките екрани, привлечени от тях, не от мен, и те споделиха, че българският президент по този начин обича съветската просвета, съветската литература... и никой не ни беше събирал толкоз от дълго време дружно. С една дума това беше превъзходно попадение. Идеята ми дадоха починалият към този момент огромен наш режисьор Киркор Азарян и брачната половинка му Валентина Радинска.
На другия ден на срещата с Елцин той стартира с шетага, че съм завладял съветската интелигенция, а в този момент би трябвало да завладява и Кремъл. Никой не е превземал Кремъл, минимум аз съм имал такива планове, само че диалогът ни някак потегли по-човешки. Така добре, че най-после Елцин даде изказване пред български публицисти и безусловно сподели: „ ние с българския президент Петър Стоянов се разбрахме доста добре по всички въпроси “. И това за мен беше необикновено облекчение. Пак споделям, Америка е надалеч, през океан, само че Русия е близо, българите постоянно са имали едно на разум, само че това посещаване беше извънредно значимо за мен.
Трудно ли беше да убеждавате по линия на вашето изявление: „ Обичам Русия, само че повече обичам България”?
Това изявление е кардинално, то може да е: „ Обичам Америка, само че повече от Америка обичам България “ или „ Обичам Германия, само че повече от Германия обичам България “. Това изявление в действителност потвърждаваше моята увереност, че ние би трябвало да се стремим да имаме превъзходно отношение с всички, най-много с нашите настоящи съдружници. Но българският народен интерес остава в центъра на всяка една политика.
Как успяхте да промените посоката по този начин, че процесите по евроатлантическа интеграция да станат необратими. Какви ходове предприехте?
Ще ви кажа нещо парадоксално. Вие ме върнахте към изгубените президентски избори. Няма да излъжа, че не бях наскърбен. Никой не обича загубите. След това се замислих, че за България в действителност беше значимо Георги Първанов, някогашният водач на Българска социалистическа партия, да бъде президент след мен.
Малко след извоюваните от него избори той подписа акта за участие на България в НАТО. Ако аз бях направил това, щеше да има, сигурен съм, проведени от Българска социалистическа партия митинги. Но когато довчерашният водач на Българска социалистическа партия подписва този акт, всичко в България мина по един естествен цивилизационен метод. Така всички български партии, в това число и Българска социалистическа партия, одобриха участието на България в НАТО. Това беше извънредно значимо за мен. Само две години преди този момент имаше пленум на Българска социалистическа партия, 61 души гласоподаваха „ срещу “ НАТО, един въздържал се и един „ за “.
Каква смяна виждате в България от времето, когато вие бяхте в постройка та на „ Дондуков “?
Когато се връщаме обратно в историята, наши историци и политици постоянно употребяват израза „ играчка в ръцете на Великите сили”. Спомнете си съмненията, терзанията, тъгите на българската политическа класа в кой лагер да се включим малко преди Втората международна война. Днес ние сме в лагера и на Германия, и на Франция, класическите съперници по време на войните. И сме дружно и с Холандия, и с Италия, и с Испания, и с цялата просперираща Европа. Ясно е, че това е огромното достижение. Разбира се това ни лиши нещо значимо от нашата народопсихология – правото да мрънкаме и да се оплакваме. Вече не можем да кажем Великите сили са ни отговорни за това или това, или избрахме ли неверния лагер. Сега сме в фамилията на стопански най-проспериращите страни. От нас зависи по кое време и по какъв начин ще ги догоним.
В изискване на мощно фрагментиран парламент, неспособност да се конструира кабинет в границите на две национални събрания, има ли цел, която би могла да сплоти и партиите и изобщо всички участници в процесите?
Всички през днешния ден съществени провокации като COVID-19, цени на енергетика и т. н. са извънредно значими. Но след 5, изключително 25 години няма кой да си спомни за тези диспути, бъдете уверен. Но дебатът за Македония по метода, по който се реши в този момент, повярвайте ми ще бъде споменаван и може да има отражение след 20 и след 30 години.
Това бих желал да кажа на днешните политици – не занемарявайте този спор, той е извънредно значим. И незабавно ще ви кажа от какво се опасявам най-вече – ние преживяхме първата си национална мъка след Междусъюзническата война – изгубихме напълно Македония. Втората национална мъка е след Първата международна война и третата национална мъка е след Втората международна война. Ако не успеем добре през днешния ден политически да изиграем своите карти, извинете за този израз, в случай че ви се коства недодялан, ние можем да изживеем и последната си национална мъка, още веднъж обвързвана с Македония. Ето какъв е казусът съгласно мен.
Виждам един повсеместен родолюбив напредък, напълно обективен, ние в никакъв случай няма да отстъпим историята си, тъй като правото и историята са на наша страна. Това е без подозрение. Но желая да припомня, че и най-искрените патриотични усеща от време на време са довеждали до неприятни и пагубни за България политически решения. В навечерието на Междусъюзническата война цялото българско общество е в родолюбив напредък, Сърбия отхвърля да освободи така наречен противоречива територия от Македония, Вазов написва „ съдружници разбойници”, който се трансформира в народен химн, надали не... Генерал Савов заповядва и ние започваме Междусъюзническата война, България загуби всички извоювано, загуби и Северна Добруджа.
Ето по какъв начин един извънредно откровен и обективен народен родолюбив напредък докара до най-голямата политическа злополука в България. Тоест желае се просветеност при вземането на политическите решения. Иска се изчерпателност, а не просто говорене ей по този начин, с цел да се харесаме на публиката.
Могат ли през днешния ден п резидентите да бъдат освен коректив , само че да дадат този умен звук, който да построи, да и з кове тази цел, за която приказваме и в този момент?
Да, несъмнено, аз постоянно съм знаел каква е тежестта и смисъла на президентската институция. По един успешен израз на Филип Димитров – „ президентът е стопанин в състояние кризи”. Такива рецесии, нека да не съм прав, ще се обрисуват и отсега нататък, извънредно значима е президентската фигура. Отговорът ми е „ да “ и „ може “.
В четири следващи съботи ви описваме за всичко, останало прикрито от камерите и обществеността през мандатите на президентите Росен Плевнелиев, Георги Първанов, Петър Стоянов и Жельо Желев.
Тази събота е ред на президента в интервала 1997 г – 2002 година Петър Стоянов. Завършил е право в Юридическия факултет на Софийския университет. Назначава един длъжностен кабинет.
Г-н Стоянов, съвсем 20 години изминаха от края на вашия президентски мандат. С какво се занимавате сега?
Продължавам да съм член на няколко огромни международни неправителствени организации като Световния съвет за право и правдивост, където съм съпредседател. Член съм на лидерския съвет на една от най-големите международни фондации, споделя се „ Конкордия “, на настоятелството на Александрийската библиотека. 10 години преди този момент бях член на Глобалната самодейност на Бил Клинтън (Clinton Global Initiative). И бързам да кажа на тона на днешните български политически диспути, че не получавам никакво възнаграждаване за това. На пръв взор всичките тези места могат да наподобяват като леговище за някогашни политици, само че в действителност това е място, където можеш да обмениш хрумвания с хора от доста висок диаметър, да срещниш с персони от Збигнев Бжежински до Мик Джагър. Затова го върша на драго сърце.
Връщам ви обаче четвърт век обратно – п резидентската акция, в която с печелихте 2,5 м лн. гласа и станахте президент на България. Как се стигна до там?
С управлението на Съюз на демократичните сили се събрахме за първи път при започване на януари 1996 година (изборите бяха ноември същата година), с цел да умуваме по този въпрос. Искам незабавно да кажа, че към оня миг бяха доста малко хората, които имаха вяра, че Съюз на демократичните сили може да завоюва избори за президент. Припомням, че година и два месеца преди този момент Българска социалистическа партия беше спечелила безусловно болшинство в Народното събрание и беше образувала държавно управление, подкрепено от 128 депутати. А три месеца преди този момент беше спечелило безапелационно и общинските избори.
Първата концепция беше да издигнем за претендент демократ. Ако завоюва, да води политика проевропейска и проатлантическа, само че в случай че не завоюва, това да не се отрази на Съюз на демократичните сили.
Човека, на който се спряхме, беше огромният български публицист Петър Константинов, аз водих диалозите с него, той отхвърли. И почти по същото време градският съвет на СДС-София издигна моята кандидатура, което беше малко ненадейно. След това имахме конференция на Съюз на демократичните сили, където аз завоювах номинацията за кандидат-президент.
Да бъда почтен, отново по това време дойде в моя кабинет Иван Костов и с усмивка ми сподели: „ Знаеш ли, че моите дами (имаше поради брачната половинка си и двете си дъщери), считат, че ти си най-хубавият претендент за президент. Длъжен съм да кажа това. Имаше обаче едно огромно затруднение. Д-р Желев по това време беше настоящ президент, създател и съпредседател на Съюз на демократичните сили. За страдание, заради споровете със Съюз на демократичните сили, голяма част от гласоподавателите на партията не биха дали своят вот за него.
Но в случай че той се кандидатираше, и аз като претендент на Съюз на демократичните сили, загубата ни беше сигурна. Предложиха да проведем първоначални избори в границите на демократичната общественост. За чест на доктор Желев той се съгласи. Аз завоювах тези първоначални избори с много огромно преимущество. И тук ми се ще да кажа две работи, значими съгласно мен – тогава се смяташе, че една печеливша акция би трябвало да продължи колкото се може по-дълго, с цел да може претендента да разгърне всичко това, което има да каже на гласоподавателите.
Днес е тъкмо противоположното. Смята се, че една акция би трябвало да продължи колкото се може по-кратко, с цел да има по-малко време за оплюване на претендента, което е тъпо. И второ – демократичната общественост тогава имаше и сили да организира тези първоначални избори, с цел да излезе единна. Нещо, което в този момент ми се коства непостижимо.
Д окато към този момент бяхте президент, намерено подкрепяхте политиката на Съюз на демократичните сили. Споменахте Иван Костов, наричахте се седесар . Имаше ли обаче рецопрочмост от страна на изпълнителната власт?
Разбира се първоначално, с цел да стана президент, решаваща роля имаше Съюз на демократичните сили. Тогава за Иван Костов, за цялото управление и за всички седесари аз бях „ нашият президент”, по този начин бях именуван. Ние имахме превъзходно заимодействие. За да бъда прецизен, без значение от някои несъгласия с Иван Костов, до края на неговия и на моя мандат нашите връзки бяха безусловно правилни във връзка с всички значими въпроси за България.
Пак ми се ще да направя нещо като извод. Няма по-лош знак за жителите на една страна и за едно общество от обществено декларираните различия сред техните водачи. Това демотивира всяко едно общество, повярвайте ми.
А одобряваха ли се рецензиите ви към избрани дейности на парламентарното болшинство?
Да, несъмнено. В доста огромна степен. Например в случай че става въпрос за така наречен несъгласие, коете е доста съвременно през днешния ден. Аз бях назначил специфичен секретар по парламентарните въпроси, някогашен народен представител от Съюз на демократичните сили, ползващ се с тяхното доверие. Той присъстваше на съвсем всички съвещания на парламентарната група. Така че в този смисъл ние бяхме в непрестанен синхрон.
В миг, в който сте посочен от ранглисти като персона на отминалото столетие, губите президентските избори през 2001 година Какво демонстрира разбора ви 20 години по-късно?
Не знам какво демонстрира анализът, истината е, че аз изгубих президентските избори, тъй като нито една българска партия не застана тогава зад мен, в това число моята лична партия Съюз на демократичните сили беше разколебана. За страдание имаше хора, които обикаляха като емисари България и внушаваха, че Петър Стоянов не е същински седесар, тъй като нарекъл Съюз на демократичните сили „ разрушени авари “. Една нелепост, за която през днешния ден никой не си спомня.
Това разколеба мощно електората на Съюз на демократичните сили. Национална движение „Симеон Втори", която беше главната партия тогава, също не ме поддържа изрично, Движение за права и свободи изрично застана зад Георги Първанов, Българска социалистическа партия несъмнено, със своите стоманени структури, та по този начин.
Кой беше най-трудния т ви миг в границите на 5-годишния ви мандат? Тежките януарски събития или?
Тежките януарски събития бяха извънредно тежък миг за мен. Бях уверен, че Българска социалистическа партия би трябвало да слезе от властта. В същото време като президент бях задължен да им дам мандат за сформиране на нов кабинет след оставката на Жан Виденов, защото те бяха най-голямата парламентарна мощ. Ако бях дал подобен мандат, обезателно щяха да сформират и второ държавно управление, и не се знаеше по какъв начин щяха да завършат българските митинги, може би и с кървясъл край.
Отказах да дам мандат, движех се по ръба на Конституцията и в същия ден свиках Консултативен съвет. Там се позволи въпросът и Българска социалистическа партия се отдръпна. Отказа се да сформира втори кабинет.
Друг тежък миг беше решението за поддръжката на военната интервенция на НАТО против режима на Милошевич. Никой не обича войната. Със сърбите сме доста близки по език, по традиции, по нрав, слушахме общо Лепа Брена, само че аз трябваше да взема доста бързо решение. Това се случи през нощта. Хавиер Солана издаде своята заповед към 12 ч. Нямаше доста и с кого да се поучавам. Обадих се на Солна и споделих, че България поддържа тази интервенция. Тогава даже в най-близките ми политически съратници ме укориха, че съм бързал прекомерно доста, че е трябвало да изчакам. Бях уверен, че страна като България, която беше афиширана като най-близкия спътник на Съветския съюз или би трябвало незабавно да съобщи личната си поддръжка, или тя ще се загуби.
И в действителност в рамките дневно и половина всички останали някогашни източноевропейски страни го сториха, само че поддръжката на България се видя. Трябва да кажа, че позицията на държавното управление на Иван Костов беше също доста безапелационна по този въпрос.
Така че тук имахме доста ясно взаимоотношение в поддръжка на проевропейската и проатлантическа ориентировка на България. Но решението беше тежко за мен в персонален проект, тъй като бях наясно, че това е военна интервенция, в която ще умират най-вероятно и цивилни жертви. Но нямаше по какъв начин, политиката на България към оня миг беше ясно дефинирана от мен. Националистическите желания на Милошевич, в действителност националистическите желания на част от сръбския политически хайлайф, постоянно са пречили на България. Това аз не съм го не запомнил и като президент.
Г-н Стоянов , остана ли събитие отвън фокуса на публичното внимание, което е било основно, само че не му е даден сериозна публичност по времето, когато бяхте президент.
След като подадохме молбата за участие в НАТО, това стана безусловно 10 дни след разрешаването на политическата рецесия, тогава заявих на служебния кабинет, че би трябвало незабавно да изготвят молба. Те ми споделиха, че в никакъв случай не са писали такава молба, което е явно. Изготвихме я в моя кабинет, това беше в прочут смисъл шокиращо за българското общество. 45 години у нас беше внушавано, че НАТО е ужасна, нападателна, милитаристична организация.
Бях напълно наясно, че би трябвало да имаме избрана политика във връзка с Русия. Затова доста желаех незабавно по-късно да имам посещаване в Москва. И успяхме да организираме такова посещаване. Смисълът беше да се успокои българската общност, част от която е обичайно русофилски настроена, че желанието ми за участие в НАТО не е акт на неприязън към Русия
И приготвих доста деликатно това посещаване. Един ден преди да се срещна с президента Борис Елцин поканих на вечеря част от най-големите съветски инителектуалци по това време – поетите Андрей Вознесенски и Бела Ахмадулина, Армен Джигарханян, режисьора на „ Театър на Таганка “ Юрий Любимов, превъзходната актриса Людмила Гурченко, писателя Михаил Жванецки и така нататък, към десетени души. Поговирхем за литература. те тогава полюбопистваха и споделиха: „ вие водите България в една напълно нова посока “. Припомних им какво е споделил огромният техен стихотворец Лермонтов, че не можем да преминем през този свят, без да оставим диря, че ще бъдем наказани от нашите потомци, които ще осъдят техните провалили се татковци:
„ И прахуляк наш, с строгостью судьи и жителя,
Потомок оскорбит презрительным стихом,
Насмешкой горькою обманутого сына
Над промотавшимся отцом “
След тази среща пристигнаха съвсем всички съветски малките екрани, привлечени от тях, не от мен, и те споделиха, че българският президент по този начин обича съветската просвета, съветската литература... и никой не ни беше събирал толкоз от дълго време дружно. С една дума това беше превъзходно попадение. Идеята ми дадоха починалият към този момент огромен наш режисьор Киркор Азарян и брачната половинка му Валентина Радинска.
На другия ден на срещата с Елцин той стартира с шетага, че съм завладял съветската интелигенция, а в този момент би трябвало да завладява и Кремъл. Никой не е превземал Кремъл, минимум аз съм имал такива планове, само че диалогът ни някак потегли по-човешки. Така добре, че най-после Елцин даде изказване пред български публицисти и безусловно сподели: „ ние с българския президент Петър Стоянов се разбрахме доста добре по всички въпроси “. И това за мен беше необикновено облекчение. Пак споделям, Америка е надалеч, през океан, само че Русия е близо, българите постоянно са имали едно на разум, само че това посещаване беше извънредно значимо за мен.
Трудно ли беше да убеждавате по линия на вашето изявление: „ Обичам Русия, само че повече обичам България”?
Това изявление е кардинално, то може да е: „ Обичам Америка, само че повече от Америка обичам България “ или „ Обичам Германия, само че повече от Германия обичам България “. Това изявление в действителност потвърждаваше моята увереност, че ние би трябвало да се стремим да имаме превъзходно отношение с всички, най-много с нашите настоящи съдружници. Но българският народен интерес остава в центъра на всяка една политика.
Как успяхте да промените посоката по този начин, че процесите по евроатлантическа интеграция да станат необратими. Какви ходове предприехте?
Ще ви кажа нещо парадоксално. Вие ме върнахте към изгубените президентски избори. Няма да излъжа, че не бях наскърбен. Никой не обича загубите. След това се замислих, че за България в действителност беше значимо Георги Първанов, някогашният водач на Българска социалистическа партия, да бъде президент след мен.
Малко след извоюваните от него избори той подписа акта за участие на България в НАТО. Ако аз бях направил това, щеше да има, сигурен съм, проведени от Българска социалистическа партия митинги. Но когато довчерашният водач на Българска социалистическа партия подписва този акт, всичко в България мина по един естествен цивилизационен метод. Така всички български партии, в това число и Българска социалистическа партия, одобриха участието на България в НАТО. Това беше извънредно значимо за мен. Само две години преди този момент имаше пленум на Българска социалистическа партия, 61 души гласоподаваха „ срещу “ НАТО, един въздържал се и един „ за “.
Каква смяна виждате в България от времето, когато вие бяхте в постройка та на „ Дондуков “?
Когато се връщаме обратно в историята, наши историци и политици постоянно употребяват израза „ играчка в ръцете на Великите сили”. Спомнете си съмненията, терзанията, тъгите на българската политическа класа в кой лагер да се включим малко преди Втората международна война. Днес ние сме в лагера и на Германия, и на Франция, класическите съперници по време на войните. И сме дружно и с Холандия, и с Италия, и с Испания, и с цялата просперираща Европа. Ясно е, че това е огромното достижение. Разбира се това ни лиши нещо значимо от нашата народопсихология – правото да мрънкаме и да се оплакваме. Вече не можем да кажем Великите сили са ни отговорни за това или това, или избрахме ли неверния лагер. Сега сме в фамилията на стопански най-проспериращите страни. От нас зависи по кое време и по какъв начин ще ги догоним.
В изискване на мощно фрагментиран парламент, неспособност да се конструира кабинет в границите на две национални събрания, има ли цел, която би могла да сплоти и партиите и изобщо всички участници в процесите?
Всички през днешния ден съществени провокации като COVID-19, цени на енергетика и т. н. са извънредно значими. Но след 5, изключително 25 години няма кой да си спомни за тези диспути, бъдете уверен. Но дебатът за Македония по метода, по който се реши в този момент, повярвайте ми ще бъде споменаван и може да има отражение след 20 и след 30 години.
Това бих желал да кажа на днешните политици – не занемарявайте този спор, той е извънредно значим. И незабавно ще ви кажа от какво се опасявам най-вече – ние преживяхме първата си национална мъка след Междусъюзническата война – изгубихме напълно Македония. Втората национална мъка е след Първата международна война и третата национална мъка е след Втората международна война. Ако не успеем добре през днешния ден политически да изиграем своите карти, извинете за този израз, в случай че ви се коства недодялан, ние можем да изживеем и последната си национална мъка, още веднъж обвързвана с Македония. Ето какъв е казусът съгласно мен.
Виждам един повсеместен родолюбив напредък, напълно обективен, ние в никакъв случай няма да отстъпим историята си, тъй като правото и историята са на наша страна. Това е без подозрение. Но желая да припомня, че и най-искрените патриотични усеща от време на време са довеждали до неприятни и пагубни за България политически решения. В навечерието на Междусъюзническата война цялото българско общество е в родолюбив напредък, Сърбия отхвърля да освободи така наречен противоречива територия от Македония, Вазов написва „ съдружници разбойници”, който се трансформира в народен химн, надали не... Генерал Савов заповядва и ние започваме Междусъюзническата война, България загуби всички извоювано, загуби и Северна Добруджа.
Ето по какъв начин един извънредно откровен и обективен народен родолюбив напредък докара до най-голямата политическа злополука в България. Тоест желае се просветеност при вземането на политическите решения. Иска се изчерпателност, а не просто говорене ей по този начин, с цел да се харесаме на публиката.
Могат ли през днешния ден п резидентите да бъдат освен коректив , само че да дадат този умен звук, който да построи, да и з кове тази цел, за която приказваме и в този момент?
Да, несъмнено, аз постоянно съм знаел каква е тежестта и смисъла на президентската институция. По един успешен израз на Филип Димитров – „ президентът е стопанин в състояние кризи”. Такива рецесии, нека да не съм прав, ще се обрисуват и отсега нататък, извънредно значима е президентската фигура. Отговорът ми е „ да “ и „ може “.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ