Броени дни остават до крайния срок (30 август), в който

Броени дни остават до крайния период (30 август), в който всяка страна членка би трябвало да номинира своята кандидатура за еврокомисар. Пардон, своите две кандидатури, тъй като " заръката " на новия-стар ръководител на Еврокомисията Урсула фон дер Лайен е националните държавни управления да предложат по двама души - един мъж и една жена. И тя да си избира.

В късния следобяд на 25 август България още не бе показала кандидат(и) за еврокомисар. Официално. А импровизирано, даже и медийните спекулации са нищожни откъм имена.

Ако това е някаква разтуха, в тази ситуация " не сме сами " - още седем страни от Европейски Съюз (Румъния, Белгия, Италия, Дания, Португалия, Литва и Люксембург) към 21 август не бяха благоволили да посочат свои представители. А голямото болшинство от останалите са предложили единствено по една кандидатура.

Какво следва за България (и за останалите " закъсняващи " )?

Една работна седмица, в която въпреки всичко да бъдат посочени едно или две имена. Страната ни, несъмнено, може да гласоподава доверие и на сегашния си еврокомисар Илиана Иванова (някои страни членки към този момент постъпиха по този начин), само че това следва да бъде публично оповестено от София.

Едва ли ще се окаже съдбовно, в случай че оповестеният краен период не бъде прецизно спазен. Националните държавни управления всеобщо си вършат оглушки да предлагат един мъж и една жена и от това нищо не следва, тъй че няколко дни забавяне едва ли биха се оказали от голяма важност - единствено демонстрират какъв е престижът на Европейската комисия и на нейния ръководител.

В по-екстремна обстановка българският еврокомисар евентуално може да бъде номиниран и " служебно " - от самата Фон дер Лайен, а българското държавно управление просто да удостовери, че няма нищо срещу. Все отново, в Европейската комисия работят задоволително български жители, измежду които може да се откри подобаваща кандидатура.

При всички случаи без еврокомисар няма да останем. Системата е направена по този начин, че всяка страна членка да има свои представител в Еврокомисията. Поради което са въведени (и не престават да се въвеждат) все по-странни и причудливи от позиция на ръководството ресори. Впрочем, какъв брой национални държавни управления по света са формирани от 27 или повече равнопоставени министерства?

Закъснението обаче не остава без последици. И не, това не са опасенията, че ще " останем на опашката ", тъй като " най-апетитните " ресори към този момент се договарят от страните, показали свои претенденти. Да, ресорите се разделят на значими и по-маловажни (и откъм бюджет, и откъм политическо влияние), само че в случай че София желае да прокарва избрани политики и да пази дадени ползи в границите на Европейски Съюз, това не се случва тъкмо посредством " нашия " еврокомисар. Или най-малко не главно посредством него.

Еврокомисарите са една особена порода служители, за които се допуска, че " общоевропейското " при тях надвива над националното. Ако има европейска институция, която е съумяла в някаква степен да сътвори " европейци ", за които лоялността към Брюксел да е по-силна от лоялността им към родната страна, то това е Европейската комисия. За разлика от Европейския парламент или Съвета на министрите, в Еврокомисията в доста по-голяма степен се " приказва на брюкселски акцент " и даже се мисли наднационално. Така че, забавената " Еврокомисариада " е проблем повече на Брюксел, в сравнение с националните страни и техните държавни управления.

Опасността за България е друга. Става дума за рейтинга на еврочленството измежду популацията. Който рейтинг, в случай че и да сме привикнали да считаме, че е предостатъчно висок, не трябва в нито един миг да го одобряваме за даденост.

Настоящият (а евентуално и бъдещ) длъжностен министър председател Димитър Главчев бе споделил при започване на август, че избира идващото държавно управление да номинира българския еврокомисар. Логично по принцип, само че отлагането на този ангажимент в подтекста на продължаващата държавна рецесия може да сътвори чувство измежду жителите за несериозно отношение от страна на политическия хайлайф. А едно подстрекателство, че проевропейската част на българския политически хайлайф се отнася несериозно към българското присъединяване в Европейската комисия, може доста шумно да бъде " отиграно " от проруската хибридна мрежа у нас. На сходни офанзиви сме се нагледали и преди, само че в този момент таймингът е изключително противен.

В момента назрява спор сред Брюксел и София по линия на поправките в Закона за предучилищното и учебното обучение, засягащи недопускане на " ЛГБТИ+ агитация в учебно заведение ". Въпрос на време е " Европа " да стартира да оказва напън върху българските политически сили да анулират измененията или най-малкото да ги " ревизират " в " европейски дух ", при което от първичния план да не остане нищо. Подобен напън би бил надалеч по-сериозно предизвикателство към мнението на обществеността за участието ни в Европейски Съюз и точно в подобен миг няма никакъв смисъл сами да си " усложняваме живота ", бавейки нашата кандидатура. Българските политици (поне тези, които поддържаха промените) ще би трябвало да дадат съответен политически и дипломатически отпор на брюкселските щения да ни се месят по такива деликатни въпроси като отбраната на българските деца. И тъкмо в този момент минимум имаме потребност да изглеждаме като " оставачи " в " Еврокомисариадата ".

Забавянето на българската кандидатура е директно разследване от затлачения вътрешнополитически развой. Но това не би трябвало автоматизирано да я трансформира в пленник. След като страната си действа макар партийно-политическия водевил, няма причина и наднационалните ни задължения да не вървят в темп. Така че държавното управление да се взема в ръце и да афишира претендент. И без това, малко на брой се вълнуват кой тъкмо ще бъде. Но за мнозина е значимо " каруцата да върви ".

Все пак номинациите и мераците рукнаха.