Британският бежанец: Как превзехме Самуиловата крепост
Британският емигрант през днешния ден споделя по какъв начин е завладял Самуиловата цитадела – отлично предложение за почивните дни.Hi guys!
Тази седмица желая да ви опиша за едно наше странствуване из българските забележителности, което хем е по обичаен маршрут, хем беше много ексцентрично.
Прекарахме един lovely weekend в южните градове Петрич и Сандански mate. Това са едни доста красиви градчета сгушени в планините покрай границата с Гърция (макар че не постоянно там е била границата с Гърция if you know what I mean), които хем оферират чудесни естествени забележителности, хем са препълнени с история
като избирателен протокол с неточности.
Както доста добре знаете аз групирам печатите от 100-те национални туристически обекта на България, а в тези градове има цели четири от тях. Така че, в този ред на мисли дестинацията за нас беше повече от наложителна и постоянно е участвала в нашите проекти за trips из България. Само, че mate, аз с изключение на, че към този момент с горделивост се броя за българин, по-специално мога да уточня и, че се представям за софиянец.
А, всеки уважаващ себе си софиянец,
има път край Петрич само, когато отива на море в Гърция. Well, също и в случаите, когато е наркотрафикант, само че да речем, че това не е тематика на днешната история. Та, като характерен софиянец, аз свързвах табелките „ Петрич “ само с подготовката за очакване на 3-часова опашка за минаване на границата с Гърция, а не като както последна цел за странствуване. Както сподели комшията чичо Стоян, когато му споделих накъде сме се запътили, до момента в който товарех
багажа в колата пред блока:
„ Хехе, че като ще биеш път до Петрич, за какво напряко не прескочиш до Солун или до Халкидики. Ей, го къде е. Хем ще си топнеш белия британски тил (добре, де не сподели гръб) в морето. “
Ето, за какво и дестинацията Петрич въпреки и ordinary в действителност ми се коства ексцентрична. Особено за един софиянец. Защото тези места не е уместно да ги посетиш на път към морето. За да г3 опознаеш пълноценно би трябвало да им посветиш най-малко един weekend.
А съгласно мен даже повече време.
Ние тръгнахме за Петрич с амбициозната цел да посетим първо най-далечната точка от маршрута ни – Самуиловата цитадела. Тя се намира на 15-ина километра западно от Петрич до село Ключ, малко преди границата с Македония. Точно по този начин! Петрич е на 20 минути път до Гърция и също по този начин на 20 минути път до Македония. С други думи за времето, което в пиков час в София ви е нужно да стигнете от НДК до Орлов мост, в Петрич можете
да пресечете цели две държавни граници.
Някога обаче този регион се е намирал почти в центъра на територията на България. Става въпрос за времето преди 1000 година, когато е управлявал цар Самуил. Това е българския цар с една от най-епичните и в това време трагични истории, който неразбираемо за какво актуалните македонски учени държат толкоз гневно да го броят за македонец.
Цар Самуил е от династията Комитопули.
За основоположник на Комитопулите се смята татко му Никола, който е бил Комит (нещо като губернатор) на югозападната част на Българското царство с основен град Средец. Комит Никола е управлявал в средата на X в. когато Първото Българско царство внезапно минава от фаза на „ Златен век “ при ръководството на Симеон I и Петър I, към интервал на цялостен разпад.
В края на ерата на цар Петър в България нахлуват съветските дружини на княз Светослав I,
откакто са били подмамени от
византийския император Никифор II, с цел да се разправят с мощните му български съседи. Преди днешните русофоби да стартират да отделят слюнка при новината, че съветските дружини са разрушили Велики Преслав, дано да им обърна внимание, че страната им от този интервал се назовава Киевска Рус. Доста по-късно руснаците се изместват на изток към Москва и Петербург и е трансформират в това, което през днешния ден е най-санкционираната страна в света.
Техните съплеменници, които остават на
първичната им територия, от която преди 1000 година са пристигнали да плячкосват България, през днешния ден се назовават украинци. Така че, в случай че решите да употребявате историята за модерна политическа агитация – по-спокойно.
Anyway, руснаците завладяват Преслав, здравето на Цар Петър не устоя и той умира. Междувременно, руснаците са решили да плячкосат и столицата на дотогавашните си съдружници – Константинопол.
Византийският император, обаче нахлува
в разрушените български територии, изгонва руснаците, само че прибира и двамата синове на цар Петър – Борис II и Роман. Титлите им са отнети и принцовете са унижени, като Роман даже е кастриран.
В това време коравата войска на Комитопулите раздава правораздаване в Западните територии и съществено се опъва както на византийците, по този начин и на маджари и сърби. Комит Никола има четирима синове – Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Някой историци настояват, че родът им е с арменски генезис, само че в случай че би трябвало
да бъдем почтени това са арменски историци.
Македонците настояват – то е ясно какво. А съгласно българските историци, Комитопулите са сродени по някакъв метод с царската фамилия в България, защото самите те го настояват.
Давид и Мойсей умират при борбите с византийците, а Арон е екзекутиран дружно с целия си жанр от Самуил, тъй като е скрито е подготвял сепаративен мир с византийците. Единствен пощаден е синът на Арон Иван Владислав, по молба на сина на Самуил – Гаврил Радомир. По подигравка на ориста същия този пощаден принц, по-късно убива своя братовчед и цялото му семейство и завзема българския престол, като се трансформира в последния държател на Първото българско царство. Well, това
в случай че не е история в жанр Game of Thrones здраве му кажи.
Да се върнем обаче на Самуил. Близо 10 години той, първо с братята си, а след това самичък е неофициалния държател на България. Когато двамата законни наследници на трона съумяват да се върнат в България, оцелява единствено по-малкият Роман. Той е посрещнат от Самуил и разгласен за български цар. Още 10 години Самуил неофициално ръководи българските земи, до момента в който Роман е жив, а по-късно още съвсем 20 г носи българската корона. Почти целият живот на този човек минава в борби с византийците.
Така, до момента в който се стигне до най-трагичната – Беласишката борба. По това време българите са построили солидна укрепителна система преграждащи планинските проходи в региона. Основен детайл от отбранителната тактика е крепостта край село Ключ, която е на висок рид край реката, има три реда реда стени, сред които има два паралелни рова. На процедура наричаната през днешния ден Самуилова цитадела, по това време е била непревземаема.
Както и „ Титаник “ е бил непотопяем, по този начин и
непревземаемата цитадела в един миг пада и армиите на император Василий II разгромяват 10-хилядна българска армия като вземат огромна част от нея в плен. Самуил е ранен, избавен в последния миг от сина си и отведен в тогавашната столица Преспа. Тук е и един от най-трагичните моменти в българската история – византийският император ослепява всички български пленници, като на всеки 100 души оставя по един с едно око, с цел да води осакатените си приятели, назад по пътя към дома.
При типа на ослепената си войска, сърцето
на цар Самуил не устоя и той умира.
Заради зверствата си император Василий II получава прозвището „ Българоубиец “, а 1000 години по-късно идиотите от Северна Македония настояват, че жертвите на българоубиеца не са българи, а македонци.
Апропо те настояват, и че самият Василий е македонец, тъй като бил представител на Македонската династия византийски императори. Въобще единствено към „ Макдоналдс “ още не са
предявили искания, а то звучи напълно като „ мак(е)дон(ъл)ц “.
Отплеснах се в толкоз доста история и напълно пропуснах частта с нашето пътешестване до Самуиловата цитадела. То по традиция стартира с повече от час забавяне, и като прибавим двата часа по пътя до Петрич, и надали някой ще се изненада, че таман преди да стигнем до крепостта си стана време за обяд. Отбихме се в първото ресторантче, което видяхме в Петрич.
Оказа се, че сме се набили в неофициалния събирателен пункт на локалния парвенюшки хайлайф. Мъже с публични спортни екипи и нарисувани бради. Жени с впити клинове, блестящи маратонки и нарисувани вежди, крещящи деца с последни модели айфон и лека ненатрапчива чалга музика,
носеща се от детския ъгъл на ресторанта.
Anyway, времето беше прелестно, пицата търпимо прегоряла, а слънцето радостно припичаше над планината Беласица. Подкрепихме се и отпрашихме към крепостта. Не повече от 15 минути е пътят от Петрич до Самуиловата цитадела. Те бяха изцяло задоволителни топлото пролетно слънце да бъде сменено от оловно-сиви буреносни облаци.
Докато паркирахме пред исторически комплекс, на открито към този момент духаше вкаменяващ вятър. Докато вървяхме по луксозната алея край реката, която води към металния мост на входа на крепостта първите тежки дъждовни капки към този момент ни бяха чукнали по челата.
Ние, обаче сме хора с задача.
Не сме пътували 200 км. до Петрич, с цел да не надникнем най-малко за малко в фамозната цитадела. Пък и носех чадър. Well, този чадър мъчно щеше да стигне за трима ни с Додо и Ева, само че кой ти мисли за такива неща.
Платихме входна такса, ударихме си печати и тръгнахме по стъпалата към централната алея за крепостта. Още на първите стъпала след входа, дъждът се изля от горната страна ни като от спукан балон. С притичване стигнахме до голямата скулптура на цар Самуил в първия двор
и се скрихме в музея зад него.
Вътре беше мрачно като в пещера, само че това не ни попречи да прекараме неестествено доста време изучавайки макета на крепостта и репликата на фамозния Самуилов надпис.
В момента, в който дъждът спря и нашият интерес към музея се изпари. Бяхме на кръстопът. Буквално. Пред паметника се виеше една алея с панорама към реката и възстановки на обичайни български землянки, а в профил имаше пътечка нагоре през рехавата горичка, водеща към втория двор. След къс синоптичен разбор, стигнахме до извода, че такава стихийна стихия няма по какъв начин да трае дълго. Както се появи изведнъж, по този начин наваля небрежно и надали отново ще се върне.
От пребиваването ми в България, mate,
съм научил прелестния тукашен израз за дъжда: „ вали на облак “, казвате успокоително, когато желаете да обясните, че ще повали малко и ще спре. Сега, в случай че се замисли човек, кой ли дъжд не вали от облак, че да не е „ на облак “, само че да не търсим под вола теле. И в този случай, аз просветен от българските порядки, заключих, че „ то е на облак “ и поведох фамилията си нагоре по козята пътечка към върха. Точно по средата на тези 100-ина метра през гората, проклетият облак очевидно реши, че има незавършена работа и още веднъж се върна, с цел да ни се излее на главите.
Не съм предполагал mate, че някой ден ще
заставам с прелестната си брачна половинка и невръстната си щерка посред горска пътечка и ще притискам чадър без да мога да помръдна, до момента в който край нас се излива митичен потоп.
Стигнахме някак си, до най-горния двор. Там за благополучие археолозите бяха консервирали една землянка и бяха построили нещо като необятен бункер към нея, в който се подслонихме, до момента в който пороят мине.
След 20-тина минути дъждът още веднъж спря и взехме решение да се евакуираме от крепостта. Точно до нашето леговище има голяма пъклен грозна бетонна структура представляваща четири пипала стърчащи във въздуха и панорамна площадка към тях. Това в главата на някой комунистически проектант би трябвало да е репрезентация
на наблюдателната кула на Самуил.
Казах си, че няма по какъв начин да пропуснем гледката откакто сме стигнали до тук и към този момент сме се измокрили. Качихме се по стъпалата, извадихме телефоните. Точно тогава на лошотия облак очевидно му свърши обедната отмора, тъй като реши още веднъж да се изсипе върху нас.
С подтичване надолу по алеите стигнахме до въпросните землянки, които пресъздават бита на средновековните българи.
Не виждам нищо достоверно битово средновековно в солидна дървена барака, вкопана в земята с лампи и дървени кревати с постелки вътре, само че би трябвало да призная, че в този миг почувствах изключителна благодарност към хората решили да основат този атракцион
в средата на Самуиловата цитадела.
Там най-накрая успяхме да се скрием качествено от дъжда. След това на връщане дори съумях да фотографирам и магическите дъбове край реката.
Истина е, че не успяхме да създадем продължителната мързелива разходка из луксозния парк, в който е превърната Самуиловата цитадела, както бяхме възнамерявали. Но пък видяхме всичко, че дори взехме и щемпел. Освен това, хей, по кое време различен път ще имам опция да се подслоня
в средновековна землянка.
Заради изненадващата стихия бяхме отписали останалата част от забележителностите на Петрич, обаче напряко ударихме джакпота. Следващият път ще ви описвам още, а до тогава follow me:
Тази седмица желая да ви опиша за едно наше странствуване из българските забележителности, което хем е по обичаен маршрут, хем беше много ексцентрично.
Прекарахме един lovely weekend в южните градове Петрич и Сандански mate. Това са едни доста красиви градчета сгушени в планините покрай границата с Гърция (макар че не постоянно там е била границата с Гърция if you know what I mean), които хем оферират чудесни естествени забележителности, хем са препълнени с история
като избирателен протокол с неточности.
Както доста добре знаете аз групирам печатите от 100-те национални туристически обекта на България, а в тези градове има цели четири от тях. Така че, в този ред на мисли дестинацията за нас беше повече от наложителна и постоянно е участвала в нашите проекти за trips из България. Само, че mate, аз с изключение на, че към този момент с горделивост се броя за българин, по-специално мога да уточня и, че се представям за софиянец.
А, всеки уважаващ себе си софиянец,
има път край Петрич само, когато отива на море в Гърция. Well, също и в случаите, когато е наркотрафикант, само че да речем, че това не е тематика на днешната история. Та, като характерен софиянец, аз свързвах табелките „ Петрич “ само с подготовката за очакване на 3-часова опашка за минаване на границата с Гърция, а не като както последна цел за странствуване. Както сподели комшията чичо Стоян, когато му споделих накъде сме се запътили, до момента в който товарех
багажа в колата пред блока:
„ Хехе, че като ще биеш път до Петрич, за какво напряко не прескочиш до Солун или до Халкидики. Ей, го къде е. Хем ще си топнеш белия британски тил (добре, де не сподели гръб) в морето. “
Ето, за какво и дестинацията Петрич въпреки и ordinary в действителност ми се коства ексцентрична. Особено за един софиянец. Защото тези места не е уместно да ги посетиш на път към морето. За да г3 опознаеш пълноценно би трябвало да им посветиш най-малко един weekend.
А съгласно мен даже повече време.
Ние тръгнахме за Петрич с амбициозната цел да посетим първо най-далечната точка от маршрута ни – Самуиловата цитадела. Тя се намира на 15-ина километра западно от Петрич до село Ключ, малко преди границата с Македония. Точно по този начин! Петрич е на 20 минути път до Гърция и също по този начин на 20 минути път до Македония. С други думи за времето, което в пиков час в София ви е нужно да стигнете от НДК до Орлов мост, в Петрич можете
да пресечете цели две държавни граници.
Някога обаче този регион се е намирал почти в центъра на територията на България. Става въпрос за времето преди 1000 година, когато е управлявал цар Самуил. Това е българския цар с една от най-епичните и в това време трагични истории, който неразбираемо за какво актуалните македонски учени държат толкоз гневно да го броят за македонец.
Цар Самуил е от династията Комитопули.
За основоположник на Комитопулите се смята татко му Никола, който е бил Комит (нещо като губернатор) на югозападната част на Българското царство с основен град Средец. Комит Никола е управлявал в средата на X в. когато Първото Българско царство внезапно минава от фаза на „ Златен век “ при ръководството на Симеон I и Петър I, към интервал на цялостен разпад.
В края на ерата на цар Петър в България нахлуват съветските дружини на княз Светослав I,
откакто са били подмамени от
византийския император Никифор II, с цел да се разправят с мощните му български съседи. Преди днешните русофоби да стартират да отделят слюнка при новината, че съветските дружини са разрушили Велики Преслав, дано да им обърна внимание, че страната им от този интервал се назовава Киевска Рус. Доста по-късно руснаците се изместват на изток към Москва и Петербург и е трансформират в това, което през днешния ден е най-санкционираната страна в света.
Техните съплеменници, които остават на
първичната им територия, от която преди 1000 година са пристигнали да плячкосват България, през днешния ден се назовават украинци. Така че, в случай че решите да употребявате историята за модерна политическа агитация – по-спокойно.
Anyway, руснаците завладяват Преслав, здравето на Цар Петър не устоя и той умира. Междувременно, руснаците са решили да плячкосат и столицата на дотогавашните си съдружници – Константинопол.
Византийският император, обаче нахлува
в разрушените български територии, изгонва руснаците, само че прибира и двамата синове на цар Петър – Борис II и Роман. Титлите им са отнети и принцовете са унижени, като Роман даже е кастриран.
В това време коравата войска на Комитопулите раздава правораздаване в Западните територии и съществено се опъва както на византийците, по този начин и на маджари и сърби. Комит Никола има четирима синове – Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Някой историци настояват, че родът им е с арменски генезис, само че в случай че би трябвало
да бъдем почтени това са арменски историци.
Македонците настояват – то е ясно какво. А съгласно българските историци, Комитопулите са сродени по някакъв метод с царската фамилия в България, защото самите те го настояват.
Давид и Мойсей умират при борбите с византийците, а Арон е екзекутиран дружно с целия си жанр от Самуил, тъй като е скрито е подготвял сепаративен мир с византийците. Единствен пощаден е синът на Арон Иван Владислав, по молба на сина на Самуил – Гаврил Радомир. По подигравка на ориста същия този пощаден принц, по-късно убива своя братовчед и цялото му семейство и завзема българския престол, като се трансформира в последния държател на Първото българско царство. Well, това
в случай че не е история в жанр Game of Thrones здраве му кажи.
Да се върнем обаче на Самуил. Близо 10 години той, първо с братята си, а след това самичък е неофициалния държател на България. Когато двамата законни наследници на трона съумяват да се върнат в България, оцелява единствено по-малкият Роман. Той е посрещнат от Самуил и разгласен за български цар. Още 10 години Самуил неофициално ръководи българските земи, до момента в който Роман е жив, а по-късно още съвсем 20 г носи българската корона. Почти целият живот на този човек минава в борби с византийците.
Така, до момента в който се стигне до най-трагичната – Беласишката борба. По това време българите са построили солидна укрепителна система преграждащи планинските проходи в региона. Основен детайл от отбранителната тактика е крепостта край село Ключ, която е на висок рид край реката, има три реда реда стени, сред които има два паралелни рова. На процедура наричаната през днешния ден Самуилова цитадела, по това време е била непревземаема.
Както и „ Титаник “ е бил непотопяем, по този начин и
непревземаемата цитадела в един миг пада и армиите на император Василий II разгромяват 10-хилядна българска армия като вземат огромна част от нея в плен. Самуил е ранен, избавен в последния миг от сина си и отведен в тогавашната столица Преспа. Тук е и един от най-трагичните моменти в българската история – византийският император ослепява всички български пленници, като на всеки 100 души оставя по един с едно око, с цел да води осакатените си приятели, назад по пътя към дома.
При типа на ослепената си войска, сърцето
на цар Самуил не устоя и той умира.
Заради зверствата си император Василий II получава прозвището „ Българоубиец “, а 1000 години по-късно идиотите от Северна Македония настояват, че жертвите на българоубиеца не са българи, а македонци.
Апропо те настояват, и че самият Василий е македонец, тъй като бил представител на Македонската династия византийски императори. Въобще единствено към „ Макдоналдс “ още не са
предявили искания, а то звучи напълно като „ мак(е)дон(ъл)ц “.
Отплеснах се в толкоз доста история и напълно пропуснах частта с нашето пътешестване до Самуиловата цитадела. То по традиция стартира с повече от час забавяне, и като прибавим двата часа по пътя до Петрич, и надали някой ще се изненада, че таман преди да стигнем до крепостта си стана време за обяд. Отбихме се в първото ресторантче, което видяхме в Петрич.
Оказа се, че сме се набили в неофициалния събирателен пункт на локалния парвенюшки хайлайф. Мъже с публични спортни екипи и нарисувани бради. Жени с впити клинове, блестящи маратонки и нарисувани вежди, крещящи деца с последни модели айфон и лека ненатрапчива чалга музика,
носеща се от детския ъгъл на ресторанта.
Anyway, времето беше прелестно, пицата търпимо прегоряла, а слънцето радостно припичаше над планината Беласица. Подкрепихме се и отпрашихме към крепостта. Не повече от 15 минути е пътят от Петрич до Самуиловата цитадела. Те бяха изцяло задоволителни топлото пролетно слънце да бъде сменено от оловно-сиви буреносни облаци.
Докато паркирахме пред исторически комплекс, на открито към този момент духаше вкаменяващ вятър. Докато вървяхме по луксозната алея край реката, която води към металния мост на входа на крепостта първите тежки дъждовни капки към този момент ни бяха чукнали по челата.
Ние, обаче сме хора с задача.
Не сме пътували 200 км. до Петрич, с цел да не надникнем най-малко за малко в фамозната цитадела. Пък и носех чадър. Well, този чадър мъчно щеше да стигне за трима ни с Додо и Ева, само че кой ти мисли за такива неща.
Платихме входна такса, ударихме си печати и тръгнахме по стъпалата към централната алея за крепостта. Още на първите стъпала след входа, дъждът се изля от горната страна ни като от спукан балон. С притичване стигнахме до голямата скулптура на цар Самуил в първия двор
и се скрихме в музея зад него.
Вътре беше мрачно като в пещера, само че това не ни попречи да прекараме неестествено доста време изучавайки макета на крепостта и репликата на фамозния Самуилов надпис.
В момента, в който дъждът спря и нашият интерес към музея се изпари. Бяхме на кръстопът. Буквално. Пред паметника се виеше една алея с панорама към реката и възстановки на обичайни български землянки, а в профил имаше пътечка нагоре през рехавата горичка, водеща към втория двор. След къс синоптичен разбор, стигнахме до извода, че такава стихийна стихия няма по какъв начин да трае дълго. Както се появи изведнъж, по този начин наваля небрежно и надали отново ще се върне.
От пребиваването ми в България, mate,
съм научил прелестния тукашен израз за дъжда: „ вали на облак “, казвате успокоително, когато желаете да обясните, че ще повали малко и ще спре. Сега, в случай че се замисли човек, кой ли дъжд не вали от облак, че да не е „ на облак “, само че да не търсим под вола теле. И в този случай, аз просветен от българските порядки, заключих, че „ то е на облак “ и поведох фамилията си нагоре по козята пътечка към върха. Точно по средата на тези 100-ина метра през гората, проклетият облак очевидно реши, че има незавършена работа и още веднъж се върна, с цел да ни се излее на главите.
Не съм предполагал mate, че някой ден ще
заставам с прелестната си брачна половинка и невръстната си щерка посред горска пътечка и ще притискам чадър без да мога да помръдна, до момента в който край нас се излива митичен потоп.
Стигнахме някак си, до най-горния двор. Там за благополучие археолозите бяха консервирали една землянка и бяха построили нещо като необятен бункер към нея, в който се подслонихме, до момента в който пороят мине.
След 20-тина минути дъждът още веднъж спря и взехме решение да се евакуираме от крепостта. Точно до нашето леговище има голяма пъклен грозна бетонна структура представляваща четири пипала стърчащи във въздуха и панорамна площадка към тях. Това в главата на някой комунистически проектант би трябвало да е репрезентация
на наблюдателната кула на Самуил.
Казах си, че няма по какъв начин да пропуснем гледката откакто сме стигнали до тук и към този момент сме се измокрили. Качихме се по стъпалата, извадихме телефоните. Точно тогава на лошотия облак очевидно му свърши обедната отмора, тъй като реши още веднъж да се изсипе върху нас.
С подтичване надолу по алеите стигнахме до въпросните землянки, които пресъздават бита на средновековните българи.
Не виждам нищо достоверно битово средновековно в солидна дървена барака, вкопана в земята с лампи и дървени кревати с постелки вътре, само че би трябвало да призная, че в този миг почувствах изключителна благодарност към хората решили да основат този атракцион
в средата на Самуиловата цитадела.
Там най-накрая успяхме да се скрием качествено от дъжда. След това на връщане дори съумях да фотографирам и магическите дъбове край реката.
Истина е, че не успяхме да създадем продължителната мързелива разходка из луксозния парк, в който е превърната Самуиловата цитадела, както бяхме възнамерявали. Но пък видяхме всичко, че дори взехме и щемпел. Освен това, хей, по кое време различен път ще имам опция да се подслоня
в средновековна землянка.
Заради изненадващата стихия бяхме отписали останалата част от забележителностите на Петрич, обаче напряко ударихме джакпота. Следващият път ще ви описвам още, а до тогава follow me:
Източник: flashnews.bg
КОМЕНТАРИ