Браво, брате! Жив театър! – засмя се някой при пристигането

" Браво, брате! Жив спектакъл! " – засмя се някой при идването на Тимчо Муцунски в тогавашната столица на Северна Македония

Външният министър Тимчо Муцунски мразеше темпоралните командировки, само че когато самият министър председател Мицкоски ти подреди, единствената алтернатива беше да кимаш и да се молиш машината този път да не те запрати в ерата на ледниковия интервал. Задачата беше пределно ясна – трябваше да открие неопровержимо доказателство за античния генезис на македонците. Или най-малко нещо, което можеше да мине за такова, в случай че се огледа под верния ъгъл.

Машината на времето, последният софтуерен успех на Скопския институт за културни и софтуерни нововъведения и релации (съкратено – СИКТИР), сякаш трябваше да го изпрати непосредствено в Средновековието. Уж.

С тропот, аромат на изгоряло и тон като от врящ самовар, машината на времето се материализира… посред Скопие, на централния площад с многочислените скулптури. Тимчо от пръв взор разбра, че не се намира в Средновековието. Нито в XIX век. Нещо не беше наред.

Градът си беше същият, само че и някак друг. Над него се стелеше лоен смог, площадът беше прашен и замърсен, близките фасади – почернели като след три века пушене на евтини цигари без филтър. Тимчо излезе от машината и погледна себе си – средновековни одежди, тежка кожена пелерина, ботуши като от времето на цар Самуил. Още преди да осъзнае какво се случва, минувачи започнаха да му пускат монети в ръцете.

– Браво, брате! Жив спектакъл! – засмя се някой.

Тимчо присви очи и огледа монетите. Лицата на Йосип Броз Тито, Слободан Милошевич и Александър Вучич го гледаха строго от едната страна. От другата грееше надпис: „ Сърбия е велика! “.

– Чакай, чакай... що е това?! – изпелтечи той и спря инцидентен минувач.

Мъжът, на междинна възраст, с фланелка „ Ја волим Србију “ и догарящ фас в устата, го изгледа с подбив.

– Абе, шо ти е, дребосъче? Да не си от някоя фракция?

– В коя година сме? Къде е Македония?!

Минутка безмълвие. После мъжът избухна в смях, толкоз бездънен, че най-после го прекъсна със звучна кашлица.

– Македония? Няма такава страна, брате! С референдум взехме решение – Македония стана сръбска провинция. И всички знаят, че годината е 2075-та.

Тимчо се олюля като западноевропейски екскурзиант, изпил първата си домашна ракия.

– А българите?!

– Ох, ония ли? – махна с ръка мъжът. – Поевропейчиха се до дъно. Сите с електрички, нема пушене у кафаните, улиците им чисти… досада!

– А ние?

– Ние сме свободни! – разпери ръце индивидът. – Пушим си у заведенията, псуваме кого си сакаме! Гориме въглища, караме дизели!

От гърдите на Тимчо излезе влажна, трагична кашлица. Той чак в този момент осъзна, че в действителност вижда повече смог, в сравнение с действителни здания.

Изведнъж нещо на площада му се стори друго. Той се огледа по-внимателно и зяпна от изненада. Там, където в миналото гордо се извисяваше монументалният монумент на Александър Македонски, нещо не беше наред. Конят – да, Буцефал беше там. Но го яздеше... Новак Джокович. Облечен във фланелка с пай ръкав и къси панталони. Размахал тенис ракета като меч.

Тимчо мигна бързо няколко пъти. После още веднъж се закашля. И разбра, че би трябвало да бяга. Докато още може.

 

Още политическа ирония от създателя: