Бранислав Нушич е твърде познат у нас. Играни са му

Бранислав Нушич е прекомерно прочут у нас. Играни са му пиеси, превеждани са му книги, показвани са филми по негови произведения, вписан е в ред справочници, сред тях “Българска енциклопедия”, Българска академия на науките, 1966, гдето четем: “Нушич, Бранислав /8.Х.1864 - 19.1938/ - сръбски публицист и комедиограф. Написал изобличителна книга с фейлетонен темперамент “Странички от Пожаревацкия затвор” /1889/. Сборникът с разкази “Записки на един ефрейтор от Сръбско-българската война”/1886/ има ослепителен антивоенен темперамент и показва възприятията на обич и благосклонности на писателя към българския народ, към българския трудов селяндур. Първите му комедии /”Народен представител”, 1883, “Съмнително лице”, 1887, и ”Протекция”, 1889/ са ориентирани против бюрократизма и обществените пороци на сръбския буржоазно-монархически строй от края на ХIX в. Нушич работи интензивно като комедиограф /”Обикновен човек”, 1900; “Свят”, 1906; “Околосветско пътешествие”, 1910/; създател е на драми /”Така трябваше да стане”, 1900; “Семберийският княз”, 1900; “Бездна”, 1902; “Хаджи Лоя”, 1908, и др./ и на фейлетони. В края на 20-те и през 30-те години Нушич основава най-значителните си комедии, станали необятно известни и в България. Нушич стига до съзнанието за обречеността на буржоазния свят и произнася своята присъда над него в комедиите си “Госпожа министершата” /1931/, “Мистър Долар” /1932/, “Д-р” /1936/, “Покойник” /1937/. Библиография: “Избрани произведения”; Б. Ничев: “Бранислав Нушич”.

Нушич е залегнал дори в учебниците ни, ще приведа единствено един от тях, “Литература”, Невена Матеева, Искра Котова, Просвета, 1994, за пети клас на междинното общообразователно учебно заведение. На подрастващите поднесен е фрагмент от Нушичовата “Автобиография”, негова фотография и библиографска записка, гласяща: “Роден в Белград, Сърбия, през 1864 година Умира през 1938г./. Бранислав Нушич е измежду най-значителните сръбски писатели. В продължение на повече от 50 години основава многочислени комедии, които и до момента се играят по театралните подиуми на Европа. Със средствата на хумора Нушич изобличава на първо място кариеризма и еснафството, мъчителната самонадеяност и самолюбие. Сред най-известните му произведения са пиесите “Д-р”, “Госпожа министершата”, повестта “Автобиография”.

Нали взех да заничам какво учи братовата ми внучка, метнах един взор и върху други създатели в същото пособие. Ето какви са справките за наши създатели:

“Валери Петров. Роден през 1920 година в София. Пише стихове, приказки, сюжети за игрални филми, пиеси за деца и възрастни. Един от най-хубавите български преводачи”. Сравнено с това за сърбина, бие на очи прекомерно по-малкият размер, едвам към една трета. Ни заглавие, ни оценка за изключителното стихотворно майсторство, заслужило му първенствуващо място на това занятие. Впечатлението, което оставят двете бележки, по азбучен симптом таман една до друга, е че иноземецът стои къде-къде над нашия: досежно първия акцентира се общоевропейска значителност, а за нашия най-малко да бе упоменато, че е единственият човек, превел цялото Шекспирово творчество.

За Багряна отделено е що се касае за Петров: “Родена през 1893 в София, умряла през 1991 година Стиховете ѝ носят блян към свободен и жизнерадостен живот, чувство за полета на мисълта и възприятията, порив към новото и неподозираното у човека”. Толкоз. Двенки изреченийца са отцедени за най-голямата българска поетеса. Последните четири думи да бяха се откъснали от сърцето на авторките, но не би. Махнем ли неизбежното къде и по кое време е родена и умряла, остава едничко-едночко изреченийце за Багряна. Защо са премълчали, че била е кандидатка за най-високото международно отличие? Изводът е отново какъв брой значим се оказва сърбинът, какъв брой незначителна е отечествената поетеса - ни заглавие, ни нищо.

Същото е ситуацията и с Йовков, комуто великодушно отпусната са тоже двенки /без неизбежното първо еднинко изреченийце: “Роден през 1880 година в с. Жеравна, умира през 1937 година Автор е на забележителни разкази, повести, драми, Най-известни са сборниците с разкази “Старопланински легенди”, “Вечери в Антимовския хан”, “Ако можеха да говорят”.

Нерадостната за нас равносметка недвусмислено демонстрира, че В. Петров, Багряна и Йовков, съдейки по размера на съответните бележки, заслужават сборно толкоз внимание, колкото сам-саменичък Нушич. Достопочитаемите Матеева и Котова не са ли чували, че национално и персонално самочувствие гради се върху безчет велики и дребни нещица, като горното отношение? Как те двете вземат участие в българолюбивото образование на децата ни? Като им внушават какъв брой важен е чужденецът и какъв брой маловажни са нашенците?

Премисляйки горната въпросната случица, рекох си, че явното неуважение към родните книжовници ще да иде от събитието, че ние тях ги знаем, а другородци - не. Обаче, за Езоп вписаното се изчерпва с “Древногръцки стихотворец, живял през V в. прочие н. е., основател на баснята”. Не повече е отпуснато и за Лафонтен: “Френски стихотворец /1621 - 1695/, прочут баснописец.” Каква е поуката от тая приказка? За трима българи, един елин и един французин отделено е вкупом съвсем що се касае за един сърбин. Кой не има вяра, дано брои думи, букви.

Защо това несъмнено подчертаване на Нушич? Тъй показан, става известно по-ръстат от Езоп, Лафонтен, Йовков, Багряна, В. Петров дружно. Дирейки някакво пояснение, да погледнем в три книги. Заслужилият и препатил поради своята българщина Коста Църнушанов с “Димитър Талев в моите спомени”, Македония, 1992, стр. 39 - 40: “Сърбите все по-открито говореха, че тук ще си остане сръбско, че българи има измежду нас единствено заради българската агитация... Почти всеки сърбин, щом срещнеше дете, младеж, юноша, му поставяше единствен въпрос: “Ща си ти?”И чакаше отговор със застрашителен взор. Ако получеше директен отговор, че е българин, сърбинът почваше да му постанова строго: “Не, ти си сърбин, прави сърбин! Ти си унук Кральевича Марка, а Марко je наjвеки српски jунак!” И му даваха дребен алманах с песните за Крали Марко, особено издание за Македония. По този мотив точно Вазов написа своето стихотворение “Па ща си ти?”

Пример за този честен гнет бе дал самият престолонаследник Александър. Движейки се по прилепските улици, той видя надписа на единствената сладкарница в града, намираща се на джадето при “Таксимите”. Там се събираха Талевите приятели, като юношески клуб. Принцът се спря, прочете българския надпис СЛАДКАРНИЦА НА.../името завършваше на ОВ/ и незабавно заповяда да се заличи тоя документ на българско схващане и да се размени с ПОСЛАСТИЧАРНИЦА. Друг път, към този момент в Скопйе, минавайки около къщата на видния прилепчанин Данаил Зойчев, видял тригодишната му дъщеричка Василка Зойчева, повикал я, помилвал я и я запитал “Ща си ти?” Момичето не схванало незабавно въпроса, само че по-късно чистосърдечно дало отговор по детски ”Аха, Буляка!” /българка/. Престонаследникът не могъл да се въздържи и ѝ блъснал една кралска плесница с ръмжене: “Не, ти си мала српкиня! Ево да запамтиш!” Момиченцето с вик избягало вкъщи си. След пет десетилетия самата Василка Зойчева ми описа за това кралско буйство.

Вестта за този “подвиг” на сръбския престолонаследник се разнесе по целия град. Ефектът бе изумителен. В България вестниците гръмнаха, портретът на Василка бе поместен по-късно в едно издание на библиотека “Балкански въпроси” и може и в този момент да се откри по библиотеките. Василка е и в този момент, в този миг, когато пиша, още жива.

Но този факт за града беше нищо спрямо едно злочинство, което бе осъществено на 5 декември ст. ст. 1912 година при едно празненство по случай рождения ден на същия престолонаследник. В салона на огромното кафене на Бомболови, притежател на което бе прилепчанецът Чичов, бяха поканени от сръбската власт петдесетина видни жители и толкоз сръбски офицери и изтъкнати сърбомани. Никулден е. Подир вечерята стартират наздравици от страна на сърбите в чест на сръбския княз, сръбския крал и победоносната сръбска армия. Тогава става българският преподавател Атанас Лютвиев, който също се намирал сред поканените, и държи тост и за българската победоносна армия, която се бие при Одрин и Тракия. Сръбските офицери, всичките членове на терористичната лига “Църна рука”, побесняват. След скрито договаряне стартират хоро, хващат принудително на хорото и Лютвиев, излизат да играят вън по снега, след което частта от хорото, в която е Лютвиев, се откъсва и изчезва в нощта, а другата се връща в салона. Офицерите незабавно запушват устата на учителя, водят го в близката постройка на сръбското учебно заведение, убиват го и натрупа му изгарят в пещта на учебния интернат.

Изчезването на Лютвиев незабавно се почувствало от жителите и настанала страшна нерешителност сред българите. Един по един те били изпратени по домовете им от бойци късно след среднощ, с цел да не се внесе суматоха. Но на другия ден вестта за изгубването на Лютвиев се разнесе стремително по целия град. Будните българи започнаха секрети заседания за образуване на митинги, някои отпътуваха скрито за България да известят за станалото. Домашните на Лютвиев отпътуваха за Битоля да желаят намесата на новопоставения областен шеф - известния Бранислав Нушич, драматург, ревнив орган на сръбската агитация в Македония. Но той правел всичко, с цел да ги заблуди с всякакви измислици, прикривайки закононарушението на офицерите”.

Църнушанов въобще няма за цел да разкрие какво е правил Нушич против българите в качеството си на областен шеф, а пътем привежда горния случай единствено доколкото е обвързван с Талев. Но и казаното е задоволително щото всеки българин да се замисли дали тоя човек, прикрил убийци на напълно почтен български преподавател, чието провинение се изчерпва в наздравица за българската армия, на туй от горната страна тогава съюзническа на сръбската, заслужава място в учебник за български възпитаници. Който има визия какви насилия, зверства са правили сърби, ръководени от своите управници, сред които удостоеният с високата чест Нушич, над македонските българи, му е повече от ясно, че великият комедиограф не е стоял по никакъв начин безразличен в разбългаряването на българите. Единодушно е мнението на пострадали, че сръбското владичество в Македония е по жестокост надминавало турското, отсам и въпросът какъв е персоналната заслуга на господин окръжния шеф Бранислав Нушич в развихрения под негово управление повсеместен тормоз над българите единствено тъй като са българи, а не сърби, затварянето на български учебни заведения, черкви, побоищата, изтезанията, убийствата на българи, плесниците, раздавани наляво и надясно щом българче не каже, че е сръбче? Не да милва с пауново перо българите назначен е на оная висока служба Нушич, работата му, за която пари получава, е била да управлява обезбългаряването в Битолски окръг, другояче защо ще го държат областен шеф? Църнушановото окачествяване “ревностен орган на сръбската агитация в Македония” е премного, за всеки, имащ визия в какви кървища е тънела сръбската агитация в Македония.

Но с цел да не бъда упрекнат, че пристрастно от мухата върша слон, дано надзърнем в още една книга: ”Националноосвободителната битка в Македония, 1912 – 1915”, Димитър Гоцев, издателство Българска академия на науките, 1981. В тоя теоретичен труд, на чиято заглавна страница стои Институт за история при Българската академия на науките, четем, стр. 105 – 106: “Съпротива от най-различен темперамент оказват жителите из всички български градове, окупирани от сръбската армия. Ето няколко присъщи случая. През ноември 1912 година сръбският областен шеф Бранислав Нушич издава разпореждане да се извърши броене на жителите в Битолско, с цел да се запише то като сръбско. Населението обаче на всички места изрично декларира, че е българско. Тогава преброителите във всяко населено място задават въпроса “Тук е имало българска чета, нали?”, след което записват, че селото е сръбско, само че до неотдавна тук е имало българска терористична чета, която е принудила популацията да одобри българското име и език. Малко по-късно, през февруари и март 1913, по искане на сръбското държавно управление управляващите в Битоля дефинират комисия от представители на всички народности в града, в това число и петима души български първенци, която да посети Белград сякаш да се запознае с неговото благоустройство. Обаче се узнава, че сръбските управляващи в същина изпращат комисията в Белград да моли краля Битолският край да се причисли вечно към кралство Сърбия. С риск за живота си българските първенци декларират, че Битолско е български край и отхвърлят да заминат в Белград. “Отказът на определените българи да вземат присъединяване в депутацията - се споделя в сведение на Българската митрополия в Битоля - направи мощно усещане както на окупационните управляващи, по този начин и на консулското тяло и другите националности в града”

Под линия записка № 45 разяснява коя е упоменатата персона, да не сметне някой, че съответстват имена: “Бранислав Нушич, прочут сръбски публицист и драматург, е влах от Ениджевардарско. От ранна възраст става жертва на сръбската агитация в Македония. Проявява се като доста деен великосръбски шовинист, заради което е назначен през ноември 1912 година за пръв областен шеф на Битолски окръг”. За сведение на непознаващи двамата създатели, Коста Църнушанов и Димитър Гоцев са българи от Вардарска Македония, тоест, люде изпитали на личен тил същата тая сръбска агитация, чийто висш проводник и осъществител е самси Нушич Бранислав. Църнушанов умря превалил деветдесетте, в столицата ни, а Гоцев е професор в Историческия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски” и татко му лежа дванадесет години в тюрма загдето е отстоявал българското. Да преповторим, обобщавайки: според Църнушанов, комедиописецът е ревнив орган на сръбската агитация в Македония и прикривател на убийци на български преподавател, чието провинение е наздравица за българската армия, съюзничка на сръбската; професор Гоцев е още по-точен, писателят е доста деен сръбски великошовинист. Кратко, ясно, тъкмо: за който има уши да слуша.

Уви, отечествените енциклопедисти и учебникари по всички проличава нямат ни уши, ни очи, зер казано е няма по-сляп от тоя, дето не желае да види, и по-глух от оня, дето не желае да чуе. Би било забавно да се разбере има ли договореност сред България и Сърбия взаимно да включваме в учебници представители на двете книжовности или то е по преценка на всяка от страните. Още по-интересно би било да се разбере за какво въпросните наши учебникари и одобрилата активността им комисия са избрали таман Нушич да показва своята литература, в която е нобелистът Иво Андрич. Най-любопитно би било да се ревизира в сръбски учебници влиза ли Иван Вазов, основател на прелестните “Песни за Македония”? Или ние както често-често вършим, отново сме се раболепно престарали в собствен личен ущръб? Е ли незаместим Нушич за възпитанието на българчета, че различен подобаващ създател не се намира?

А ето що споделя Цочо Билярски в показателно озаглавения си увод “Геноцид над българите в Македония” към тоже показателно онадсловения “Македонски мартиролог”, Анико, 2005: “Допреди тридесетина години един от обичаните писатели още от детските ми години беше сръбският публицист Бранислав Нушич. Нещо се скърши в мен и аз престнах да го чета, откакто разбрах един не доста прочут факт от биографията му. А в ученическите си години четях и препрочитах неговата автобиография и фейлетони. Смял съм се със сълзи с неговите комедийни герои, които толкоз наподобяват на Ст. Л. Костовите тарикати, хитреци и службогонци. След време прочетох и неговите разкази на капрала и видях по какъв начин огромният публицист страда за българските и сръбските жертви вследствие на крал Милановата случка в гърба на ликуващите българи от Съединението.

Но сърцатият хуманист става сръбски областен шеф в обитаемата с българи Битоля през ноември 1912 година На съвестта на този жизнеспособен сатирик несъмнено лежат стотици избити и прогонени българи. Вероятно и през днешния ден има доста хора, които обичат неговите книги, евентуално и до момента той е също подобен огромен публицист, какъвто беше за мен преди тридесетина години. И до през днешния ден неговите красиви томчета стоят в моята библиотека. Никога не посъветвах децата си да не четат Нушич и Казандзакис, а тъкмо противоположното. Исках да прочетат и сами открият това, което и аз научих, тъй като желая по-скоро да им се отворят очите за историческата истина, желая да им оказа помощ за това, както на моите, по този начин и на децата на останалите българи. Не е нужно да ненавиждаме, само че не трябва и да забравяме имената на предците си, които оплодиха тази скъпа наша земя с кръвта си.

Но аз книгите на Бранислав Нушич в никакъв случай повече няма да разгърна” /стр. 8/.

Кой желае да узнае по-отблизо какви са неволи патили българите – с окръжното управление на самси Нушич - из Вардарско, дано прочете “Македония под сръбско робство 1913 – 1941” от Стоян Г. Бояджиев, авторско издание, без дата, София. Я го стори някой, я не, затуй навеждам нещичко от “Меморандум във връзка езиковия спор”, Македонски теоретичен институт, София, 1997, та да е ясно за какви ужасии върви тирада. “За близо 50 години бяха проведени 720 правосъдни процеса, на които са произнесени над 200 смъртни присъди, бяха убити без съд и присъда над 20 00 хиляди жители, а повече от 150 000 хиляди са минали през пандизите и лагерите на Идризово, Голи оток и други, 180 000 хиляди са принудени да изоставен страната и да търсят избавление в България и в други страни по света - единствено тъй като желаеха да си останат българи”, стр. 22.

Нищичко ли от всичко туй не са чували авторките на въпросния учебник Матеева и Котова, рецензентката Стамена Димова, редакторката Ирен Иванчева, та са поднесли на децата ни таман участник, и то не редови, в изстъпления, предшествали с не по-малка жестокост горните? Не е ли редно първо кое-що да научиш преди други да учиш? Освен българското, кое министерство на образованието обгрижва деца с създание на персона, провеждала изтреблението на дедите им?

Но стига сме бърничкали из тия балкански кървища, я да забележим нещо из ширния свят, нима се поучим по какъв начин да постъпваме. “Еврейска енциклопедия”, Йерусалим, 1972, в публикацията “България” споделя: “Враждебното отношение към евреина е необичайност в българската книжнина, като класическата драма “Към пропаст” (1910) от плодовития Иван Вазов е извънреден образец в това отношение. В тази пиеса, чието деяние се развива през средновековието, основната героиня кралица Теодора е виновна за провалянето на царството ѝ. Образът на Теодора е въодушевен от покръстената еврейка, чието в началото име е Сара, за която българският цар Иван Александър се оженил в 1335. Периодично от края на 19 век насам и изключително през десетилетието на фашисткото ръководство (1934 – 1944) някои памфлетисти и публицисти са насърчавали противосемитските настроения, само че активността им не се е радвала на огромна национална подкрепа”. Цялата значимост на дядо Вазов в изящната ни книжовност е изчерпана с “плодовит”. Прилагателното надали е инцидентно определено измежду толкоз други: единственото достижение на тоя създател е, видите ли, неговата плодовитост, очевидно разчита се на асоциативност, деликатно внушаваща който доста написа, надали не през куп за грош сторва го. Впрочем евреите имат и други учредения за неодобрение по отношение на патриарха Вазов. Стихотворението “Дизраели” (1876), отнасящо се до сякаш несъществуващите кланета на Априлското въстание, приключва с “О, Англио, за какво ли през днешния ден / безчувствен жид те ръководи?”. Пък “Жидов гроб” от стихосбирката “Легенди при Царевец” е построено върху обстоятелството, че западно от Велико Търново, в местността Картал хълм, е заровен евреинът (Лазар Коен), отключил нощем портата на до тогава безрезултатно обсаждания от турци престолен град и българите дори по Вазово време хвърляли камъни връз гроба на предателя.

Значи евреите внимателно наблюдават отношението на непознати интелектуалци към тях и не пропущат да го отбележат, а за нас, съдейки по радушния, меко речено, банкет на Бранислав Нушич в формалното ни учебникарство, от което чакаме да основава у децата ни високи нравствени полезности, подразбираемо включващи национално достолепие, няма никакво значение дали някой забъркан е в безспорно противобългарски действия. Вечната и нерушима дружба с великия сръбски комедиограф и още по-велик шовинист я наследихме от тоталитарсоциализма, когато по коминтерновска насила трябваше да си плюем на лицето и от българи да вършим македонци. Слава Богу, ония мракобеснически времена отминаха и извънредно време е учебникарите ни да влязат в час. За тяхно облекчение ще напомня, че по никакъв начин инцидентно през тридесетте години на ХХ в. Нушичевите пиеси у нас са неразрешени: заради что?

Не с чуждоугодничене и низкопоклонство България ще заеме по-предно място в света, каквото фактически заслужава. Не затваряйки очи пред истината ще станем положителни жители на Европейския съюз.

И за какво нашите театри към момента го слагат повече в сравнение с показват прелестните комедии на нашия класик Стефан Л. Костов или на международно приетия румънски комедиограф Йон Лука Караджале? Та пиесите на Нушич са много остарели и не могат да се сравнят с тези на гореспоменатите създатели.