Перистерийският митрополит Григорий: В България не може да има повече от една православна църква
БПЦ има каноничната, еклисиологичната и юридическата изключителност на използването на термините „ Източна “ и „ Православна “
В лоното на Православната черква не можем еклисиологично, канонично, а затова и юридически, да имаме две или повече едноименни „ източни православни църкви ", даже и при разновидността, да вземем за пример, една „ Православна българска черква " и една „ Източна българска черква ", тъй като тези словесно разнообразни църкви съставляват една и съща Църква.
С оглед на актуалността на тематиката Светият Синод на Българската православна черква разгласява експертното мнение на Перистерийския митрополит Григорий (Папатомас) от Гръцката православна черква, който е професор по канонично право в Богословския фалултет на Атинския университет и в Православния богословски институт „ Св. Сергий “ в Париж.
Становището е предоставено на Българската православна черква от създателя по отношение на делото в Европейския съд по правата на индивида в Страсбург преди 15 години, само че се оказва настоящо и през днешния ден.
Беше поискано от мен да дефинирам канонично експертно мнение по отношение на това, дали еклисиологичните епитети избрания „ Православна “ и „ Източна “, като църковни избрания за поместната Българска черква, са тъждествени по своята семантика и наличие или не са.
От историческа и канонична позиция казусът стои по следния метод. Първо, за едно по-добро схващане на казуса е належащо да се обърнем към предисторията на тези термини.
През първото хилядолетие на християнството църковноканоничните термини „ православен “ и „ католичен “ (καθολικός) са били тъждествени. И двата термина се възприемат равностойно, с цел да дефинират Христовата черква, надлежно откъм нейната догматична честност и откъм нейната поместна църковна цялост. След спирането на общение – „ схизма “ от 1054 година сред Римската патриаршия, от една страна, и четирите източни патриаршии, въпреки това (т.е. Константинополската патриаршия, от която Българската черква произлиза като Църква-дъщеря, а след кръстоносните походи (1095 – 1204/1261 г.) и Александрийската патриаршия, Антиохийската патриаршия и Йерусалимската патриаршия), по-горните термини остават в приложимост в равнозначен смисъл на Изток, а пък Римската черква през второто хилядолетие възприема по чисто на практика съображения втория термин „ католическа “ с едно ново наличие – в смисъл на световна.
И това се случва основно след историческите разногласия, подбудени от реформацията на Лутер, протестантството (1517 г.) и от Йерусалимския събор на четирите източни православни патриаршии (1848 г.), които възприемат съставния термин „ римокатолическа “, с цел да характеризират Римската патриаршия. Въпреки богословските разногласия, Римската черква отива по-напред, като публично прогласява използването на термина „ католическа “ по време на Първия ватикански събор (1870 г.), отъждествявайки този термин с термина „ световна “, т.е. „ Католическа черква = Глобална черква “ и от този момент го е възприела.
По време на първото хилядолетие също по този начин се случва редом едно политическо събитие, което има директна връзка с еклисиологичното прилагателно установяване на църквите.
Императорът на единната Римска империя Теодосий Първи Велики (379 – 375) разделя империята на две елементи (395 г.), създавайки Западна Римска империя със столица Рим и Източна Римска империя със столица Константинопол, които поверява на двамата си сина Онорий и Аркадий.
Прилагателните избрания са чисто географски и дефинират мястото. По време на първото хилядолетие постоянно срещаме „ Църква на Запада или Западна черква “ и „ Църква на Изтока или Източна черква “, без догматическо разграничаване. Разграничаването идва след спирането на общение през 1054 година и се изостря с четирите кръстоносни похода (1095 – 1204 г.), които стартират като военнополитически интервенции за освобождение на Светите земи и приключват с разпадането на четирите източни патриаршии, което трае до 1261 година
Оттогава в съзнанието на източноправославните понятието „ западен “ значи „ (римо)католик “ или „ неправославен “, а пък терминът „ православен “, който от този момент е получил нюанс на църковно отличие (без тогава към момента това отличие да има конфесионален характер), е почнал да се отъждествява с „ източен “, т.е., който е от „ нашия Изток “ (καθ’ ἡμᾶς Ἀνατολή), както са казвали между тях източноправославните. Оттогава е било открито в необятна приложимост (църковна и не само), „ православен “ да значи „ източен “, както и противоположното: „ източен “ да значи „ православен “.
Съществува и едно изключение при смесената приложимост на термина „ източен “ в по-широк мащаб, само че това изключение съществува отвън Православната източна черква. Това са църквите на Изтока (които в миналото били православни) и са част от Римокатолическата черква, като носят институционалното наименование „ Източни църкви, обединени с Рим “ или наричани още: „ Източни униатски църкви “.
Те съставляват останки от кръстоносните походи, както и включили се към Римокатолическата черква след Брест-литовската уния (1596 г.) православни общности от Средния Изток и Източна Европа, които не са трансформирали метода, по който правят богослуженията си (своя ritus). Днес съществуват 23 такива църкви (7 по-големи и 16 по-малки), само че те не се намират в църковно общение с поместните православни църкви, макар стандартната приложимост „ Източни униатски църкви “, тъй че институционалната им едноименност [с православните църкви по същите места] съставлява юридическа и канонична узурпация.
В лоното на Православната черква, въпреки да имаме доста поместни „ източноправославни църкви “ (напр. Източноправославна черква на Гърция, Източноправославна черква на България, Източноправославна черква на Сърбия, Източноправославна черква на Румъния и т.н.) в само число и с разнообразни локации, не можем еклисиологично, канонично, а затова и юридически, да имаме две или повече едноименни „ източни православни църкви “, даже и при разновидността, да вземем за пример, една „ Православна българска черква “ и една „ Източна българска черква “, тъй като тези словесно разнообразни църкви съставляват една и съща Църква. Същото важи и в тази ситуация на смесения вид, да вземем за пример една „ Православна българска черква “ и една „ Източноправославна българска черква “.
Поради изложените нагоре исторически и канонични учредения:
При вековната си приложимост, термините „ Източна “, „ Православна “ или смесеният термин „ Източноправославна “ черква, са еднопосочни термини и значат една и съща Църква на едно обещано гео-държавно място, а узурпаторското им асимилиране от други така наречен църковни общности, не легализира тези термини. Употребата на тези термини принадлежи безспорно и непроменяемо на историческата Българска православна черква, която има каноничната, еклисиологичната и юридическата изключителност на използването им. Доколкото, несъмнено, съществува обща воля да бъдат избегнати два големи за гражданското общество юридически казуса, би трябвало да се има поради, че: когато бъдат дадени идентични наименования на историческата Църква и на една новоучредена църковна общественост, която узурпира същото название, тогава автоматизирано се поражда антиеклисиологичната сътериториалност и противозаконна едноименност на две едноименни църкви на едно и също място, със съответните незаконни правни последици.
С респект,
Архимандрит Григорий Д. Папатомас,
професор по канонично право в Богословския факултет
на Атинския университет
В лоното на Православната черква не можем еклисиологично, канонично, а затова и юридически, да имаме две или повече едноименни „ източни православни църкви ", даже и при разновидността, да вземем за пример, една „ Православна българска черква " и една „ Източна българска черква ", тъй като тези словесно разнообразни църкви съставляват една и съща Църква.
С оглед на актуалността на тематиката Светият Синод на Българската православна черква разгласява експертното мнение на Перистерийския митрополит Григорий (Папатомас) от Гръцката православна черква, който е професор по канонично право в Богословския фалултет на Атинския университет и в Православния богословски институт „ Св. Сергий “ в Париж.
Становището е предоставено на Българската православна черква от създателя по отношение на делото в Европейския съд по правата на индивида в Страсбург преди 15 години, само че се оказва настоящо и през днешния ден.
Беше поискано от мен да дефинирам канонично експертно мнение по отношение на това, дали еклисиологичните епитети избрания „ Православна “ и „ Източна “, като църковни избрания за поместната Българска черква, са тъждествени по своята семантика и наличие или не са.
От историческа и канонична позиция казусът стои по следния метод. Първо, за едно по-добро схващане на казуса е належащо да се обърнем към предисторията на тези термини.
През първото хилядолетие на християнството църковноканоничните термини „ православен “ и „ католичен “ (καθολικός) са били тъждествени. И двата термина се възприемат равностойно, с цел да дефинират Христовата черква, надлежно откъм нейната догматична честност и откъм нейната поместна църковна цялост. След спирането на общение – „ схизма “ от 1054 година сред Римската патриаршия, от една страна, и четирите източни патриаршии, въпреки това (т.е. Константинополската патриаршия, от която Българската черква произлиза като Църква-дъщеря, а след кръстоносните походи (1095 – 1204/1261 г.) и Александрийската патриаршия, Антиохийската патриаршия и Йерусалимската патриаршия), по-горните термини остават в приложимост в равнозначен смисъл на Изток, а пък Римската черква през второто хилядолетие възприема по чисто на практика съображения втория термин „ католическа “ с едно ново наличие – в смисъл на световна.
И това се случва основно след историческите разногласия, подбудени от реформацията на Лутер, протестантството (1517 г.) и от Йерусалимския събор на четирите източни православни патриаршии (1848 г.), които възприемат съставния термин „ римокатолическа “, с цел да характеризират Римската патриаршия. Въпреки богословските разногласия, Римската черква отива по-напред, като публично прогласява използването на термина „ католическа “ по време на Първия ватикански събор (1870 г.), отъждествявайки този термин с термина „ световна “, т.е. „ Католическа черква = Глобална черква “ и от този момент го е възприела.
По време на първото хилядолетие също по този начин се случва редом едно политическо събитие, което има директна връзка с еклисиологичното прилагателно установяване на църквите.
Императорът на единната Римска империя Теодосий Първи Велики (379 – 375) разделя империята на две елементи (395 г.), създавайки Западна Римска империя със столица Рим и Източна Римска империя със столица Константинопол, които поверява на двамата си сина Онорий и Аркадий.
Прилагателните избрания са чисто географски и дефинират мястото. По време на първото хилядолетие постоянно срещаме „ Църква на Запада или Западна черква “ и „ Църква на Изтока или Източна черква “, без догматическо разграничаване. Разграничаването идва след спирането на общение през 1054 година и се изостря с четирите кръстоносни похода (1095 – 1204 г.), които стартират като военнополитически интервенции за освобождение на Светите земи и приключват с разпадането на четирите източни патриаршии, което трае до 1261 година
Оттогава в съзнанието на източноправославните понятието „ западен “ значи „ (римо)католик “ или „ неправославен “, а пък терминът „ православен “, който от този момент е получил нюанс на църковно отличие (без тогава към момента това отличие да има конфесионален характер), е почнал да се отъждествява с „ източен “, т.е., който е от „ нашия Изток “ (καθ’ ἡμᾶς Ἀνατολή), както са казвали между тях източноправославните. Оттогава е било открито в необятна приложимост (църковна и не само), „ православен “ да значи „ източен “, както и противоположното: „ източен “ да значи „ православен “.
Съществува и едно изключение при смесената приложимост на термина „ източен “ в по-широк мащаб, само че това изключение съществува отвън Православната източна черква. Това са църквите на Изтока (които в миналото били православни) и са част от Римокатолическата черква, като носят институционалното наименование „ Източни църкви, обединени с Рим “ или наричани още: „ Източни униатски църкви “.
Те съставляват останки от кръстоносните походи, както и включили се към Римокатолическата черква след Брест-литовската уния (1596 г.) православни общности от Средния Изток и Източна Европа, които не са трансформирали метода, по който правят богослуженията си (своя ritus). Днес съществуват 23 такива църкви (7 по-големи и 16 по-малки), само че те не се намират в църковно общение с поместните православни църкви, макар стандартната приложимост „ Източни униатски църкви “, тъй че институционалната им едноименност [с православните църкви по същите места] съставлява юридическа и канонична узурпация.
В лоното на Православната черква, въпреки да имаме доста поместни „ източноправославни църкви “ (напр. Източноправославна черква на Гърция, Източноправославна черква на България, Източноправославна черква на Сърбия, Източноправославна черква на Румъния и т.н.) в само число и с разнообразни локации, не можем еклисиологично, канонично, а затова и юридически, да имаме две или повече едноименни „ източни православни църкви “, даже и при разновидността, да вземем за пример, една „ Православна българска черква “ и една „ Източна българска черква “, тъй като тези словесно разнообразни църкви съставляват една и съща Църква. Същото важи и в тази ситуация на смесения вид, да вземем за пример една „ Православна българска черква “ и една „ Източноправославна българска черква “.
Поради изложените нагоре исторически и канонични учредения:
При вековната си приложимост, термините „ Източна “, „ Православна “ или смесеният термин „ Източноправославна “ черква, са еднопосочни термини и значат една и съща Църква на едно обещано гео-държавно място, а узурпаторското им асимилиране от други така наречен църковни общности, не легализира тези термини. Употребата на тези термини принадлежи безспорно и непроменяемо на историческата Българска православна черква, която има каноничната, еклисиологичната и юридическата изключителност на използването им. Доколкото, несъмнено, съществува обща воля да бъдат избегнати два големи за гражданското общество юридически казуса, би трябвало да се има поради, че: когато бъдат дадени идентични наименования на историческата Църква и на една новоучредена църковна общественост, която узурпира същото название, тогава автоматизирано се поражда антиеклисиологичната сътериториалност и противозаконна едноименност на две едноименни църкви на едно и също място, със съответните незаконни правни последици.
С респект,
Архимандрит Григорий Д. Папатомас,
професор по канонично право в Богословския факултет
на Атинския университет
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ