Боян Балкански Спомени за личните ми срещи със строителя Пеньо Атанасов

Боян Балкански

Спомени за персоналните ми срещи със строителя Пеньо Атанасов – Бомбето…

Лятото на 1980 година От институт „ Водпроект ” бях командирован в с. Дралфа, Търговищко, с цел да направя почвени изследвания на неговото землище.

Пристигайки в селото, край площада на пейки под дърветата видях насядали възрастни мъже. Веднага влязох в контакт с тях и се заинтересувах дали има случки, събития и митове за селото и за неговите поданици.

Един от присъстващите ми рече: „ Е-ее оня там с бомбето, виждаш ли го, той е най-интересния в селото, споделя се Пеньо Атанасов Колев – Бомбето, построил паметника на Шипка ”. Хайде бе! – възкликнах стъписано аз, – по какъв начин може да е още жив този строител?!

За моя главозамайваща изненада това беше самата истина. Никога не съм очаквал, че в това населено място ще попадна на подобен скъп извор за публицистиката. Запознах се с Пеньо с необикновено удовлетворение. За цялостен месец време през деня проучвах почвите на землището, а по здрач се срещах с него и с часове разговаряхме както за построяването на паметника, по този начин и за целия му живот изобщо.

Въпреки че беше на 78 години Пеньо (на растеж по-скоро невисок, в сравнение с междинен и със сини очи) имаше доста добър външен тип. Лицето му розовееше и излъчваше успокоение, удовлетворение,скромност, благост и добрина. Ръководеше група строители, които правиха ремонт на читалищната постройка.

За тази незабравима за мене среща с Пеньо Бомбето (наричаха го по този начин, тъй като още от двадесетгодишен си върви постоянно с мека шапка) приготвих огромна публикация. В чест на 3 март 1981 година я показах за обява на вестник „ Антени ”, един от най-големите вестници по това време в страната. Бях я подписал с името Боян Кръстанов – Балкански. Прие се с огромен интерес. Предложих изискване за печатане – да не ми се отстранява псевдонима, още повече, че тъкмо в редакцията на този вестник работеше единственият ми индиректно прочут тогава съименик Боян Балкански, който носеше фамилното име на татко си – художникът от Казанлък Ненко Балкански.

Въпреки че обещанието не се съблюдава, по-голямата част от препоръчаната за щемпел публикация се разгласява (под името Боян Кръстанов) на 4 март 1981 година под заглавие „ С камък и кости ”.

Пеньо Атанасов е роден на 2 юни (каква дата!) 1902 година в фамилията на преселници от Габровско.

На 15 години към този момент оказва помощ на татко си, който вдигал къщи с Колю Фичето и бил занаятчия на градежи в Русе и Цариград. Сетне Пеньо служи боец в Шумен, в трудовия набор при инж. Харалан Стоянов. Инженерът го харесъл. Станал му нещо като аставник и го научил да разчита инженерните проекти, поради което бойците почнали да го назовават Инженерина.

По-късно работи при арх. Станчо Белковски и проф. Иван Данчов. Тогава се сдобил с документ за занаятчия – бизнесмен, който му давал правото да управлява градежи, струващи до 5 милиона лв.. Пеньово дело е мостът на Струма при село Студена, фабриката на строителното сдружение „ Циклоп ” край горнобанското шосе в София, катедралата и Учителският институт в Шумен.

През 1928 година Данчов и Минчо Заяков от „ Циклоп ” извикват Пеньо в София. Питали го дали се наема да продължи градежа на Шипченския монумент. Той бил стартират от майстора Илия Мъглов от селцата край гара Царева морава (дн. Върбаново), само че след две лета работа хората му се разбягали заради суровите условия.

Строителният комитет от седмина опълченци, в който влизали арх. Данчов и инж. Генчо Скорчев, няколко пъти обявявал на търг продължението на градежа. След като нямяло претенденти Данчов предложил на сътрудниците си да поканят Пеньо, като го убеждавал: „ Само той ще го направи! ”

През април 1928 година Пеньо тръгнал за Шипка дружно с касиера на комитета Киров, Данчов, Заяков, Лазаров и още един опълченец да прегледа обекта.

„ Като стигнахме горе – споделя майсторът, – седемдесетгодишният Киров, виждам, падна на колене и плаче. После си бърше сълзите и ми вика: „ Младо, ето тук, дето съм стъпил в този момент ми беше окопът, тук дружно с братушките отблъсквахме неприятеля. Моля ти се като на татко: заеми се със градежа. Иска ми се да видя този монумент, че тогава да легна в земята, дето поради нея се бихме! ” Аз целият изтръпнах. И си помислих – тука хората живота са си дали за България, та аз в спокойно време от вятъра ли да се тревожа! На връщане, в село Шипка, подписах контракта. Бях на 26 години. ”

Пеньо събрал хора от Варненско и от селата Дралфа и Ганчовец. На върха пристигнали по здрач. Завързали катърите, наскубали треволяк и папрат за постелка и завити в черги, налягали по трапчините. През нощта излязла стихия. Като съмнало, завивките им били посипани с пръст и камъчета. Вятърът продължавал да вилнее. Хората се изплашили. Един служащ рекъл: „ Пеньо, до момента в който не сме почнали, я да се махаме! ”. Всички си надигнали багажеца и потеглили назад.

Останал самичък, Пеньо не се отчаял. След десетина дни намерил нови служащи – балканджии от Габровско, които не се плашат от ветровете.

„ Първом направихме землянки, а след това се захванахме да прокараме път. Камъните за зидарията се изваждаха близо до мястото от шипченеца Кънчо Кавръков. За да ги прекарам, бях купил от Севлиево два чифта биволи и една желязна кола. Животните, като теглиха, приклякаха, но изкараха първия кубик. Викам си – ще стане работата.

Камъните обработваха каменоделците: адашът Пеньо, Генчо Ваков, Андрей Пенев, Илия Рашков и Георги Иванов от Поповци, братята Христо и Георги Димитрови от Нова махала, и още няколко – не ги помня всичките.

Вдигането на издяланите блокчета ставаше с валяци и въжета. По-късно направихме елеватор от борови греди, вързахме го за паметника с макара. През втората година се „ механизирахме ” с бензинов мотор. Отговорникът му се споделяше Васил.

Повечето от зидарите бяха от нашия край: дралфенците Бончо Менев и Мянко Колев, маковеца Недьо Станчев и други. Освен, че проведох работата, бях и „ старши ” зидар – слагах ъгловите камъни, като правех нужната отстъпка съгласно плана. Не беше елементарно. Тогава не се използваха ръкавици, та и ние на това паметно място оставихме значително строителна кръв по зидарията.

Голямо усложнение имахме с пясъка. Отначало се доставяше с камион от Енина и Мъглиж до село Шипка, а от там се прехвърляше в газени сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра, които го изнасяха из стръмното. Да ускорят преместването, шипченци и шейновци започнаха да уголемяват пътеките непринудено, без пари. Така в транспорта взеха присъединяване и волски коли – двуколки. Но и това не стигаше, доста пясък за циментовия разтвор трябваше. Какво да върша? Огледах региона. В едно изсъхнало дере, южно от градежа, имаше пълен дамар бигорен пясък. От него изпратих проба до София, утвърдиха я и започнахме да вземаме оттова.

Към групата си имахме и спомагателен личен състав. Един от тях беше Иван Менев от Дралфа. Той ни носеше вода с едно буренце от 25 литра, натоварено на магаренцето Върбана (него го изяде мечка – стръвница през 1929 година). А водата за градежа ни доставяше Стефан Гърбатулов от Шипка със 100 литрова бъчва, теглена с волове. Готвехме си сами, на смени.

Най – възрастен беше 75 годишният Христо Михов от Шипка, който е превел на времето съветските войски през Балкана. Той по през целия ден ни клепеше длетата и шилата. Помня и някои други служащи: Гюро Владков от Ганчовец, Никола Колев Николов от Маково, той е още жив, сина на дядо Христо…

Върхът беше пронизан с патрони и гюлета. Виждаха се и полузарити кости: черепи, ръце и крайници,събирахме ги за костницата. Хем ни бе ужасно, хем гордо!

Времето тук се променяше доста постоянно. Погледнеш – слънце грее, унесеш се в работа и току виж – потопен си в облаци. А след това – гръмотевици и светкавици – като че ли ще продънят земята. Веднъж от гръмотевица имахме обиден човек на скелето. Смъкнахме го, лежи като труп, в земята го заравяхме и в устата му духахме, еле оживя. А па вятърът по какъв начин брулеше! Веднъж събори едно от магаретата дружно с дюлгерския товар. Потъркаля го из нанадолнището, само че оцеля горкото.

Една есен ни изненада огромен сняг. Беше затрупал през нощта землянките и тъй като вратите им се отваряха на открито, колкото да излязохме, и то през покривите. И то какво да забележим: магарето ни се беше отвързало, изяло хляба и чертежите – от тях беше останала единствено главата на лъва. Хем смях,хем гняв!…

Е, имаше и спокойни часове. Спомням си почивките край огъня в землянките. Между нас имаше майтапчии и музиканти – кавалджии и гъдулари, които ни свиреха и веселяха всички. ”

Работело се от началото на април, та до края на октомври на 1928, 29 и 30-а година. След Петковден строителите напускали градежа и с наслада, и с горест, тръгвали за в къщи.

Зидарията на паметника най-накрая била приключена. Пеньо сложил и последния камък на върха. Изпълнени били всички отговорности при създаване на грубия градеж, включени в контракта със Строителния опълченски комитет.

„ А откриването стана доста по-късно (на 26 август 1934 г.) – продължи отново бай Пеньо. – Спомням си тогава върхът по какъв начин почерня от хора – да имаше 100 хиляди. Сред тях беше и татко ми, пристигнал пеш от Дралфа до тук, да чуе хубави думи за сина си. Наоколо постове от военни, микрофони. На самия връх бяха големците, дружно с Цар Борис ІІІ, а аз стоях настрани, измежду множеството. Въпреки, че бях поканен за тържеството, горе никой не ме повика. Имаше слово. Раздадоха се награди, и то на хора, които в никакъв случай не бях виждал. Малко обидно ми стана, че за мен, елементарния строител, и за другарите ми никой не загатна най-малко една дума. От тоя ден нататък не отидох да видя паметника 30 години. ”

По-късно бай Пеньо ходил на Шипка няколко пъти. Екскурзоводите споменавали на туристите и неговото име. С просълзени очи майсторът слушал и мълчал. От неспокойствие гърлото го стягало, а му се желало да извика: „ Мили хора, аз съм тоя занаятчия! “

През 1968 година Пеньовите земляци Георги Марков от Маково и Павел Нейчев от Кръшно били на екскурзия до паметника и чули името на майстора от екскурзовода Стефан Карагьозов. Тогава се обадили: „ Чакай бе момче! Та този Пеньо е наш човек, жив е и още работи като строител в Дралфа! ”

Чак след този случай дралфенци разбрали за него, че е построил паметника. После на места някои писали по нещо за него. Посещавали го деца и съветски групи, с цел да им споделя мемоари.

Без подобаваща прокламация, през 1973 година бай Пеньо Атанасов получил „ Народен медал на труда ” – бронзов, а през 1975-а – златна значка „ Колю Фичето ”.

Снимка: Veselin Bonev

След публикуването на публикацията във вестник „ Антени ” бай Пеньо ми изпрати благодарствено писмо, напечатано на пишеща машина. Продължително време ме търсеха по телефона доста хора от разнообразни институции – радиа, телевизия, организации и други. Из цялата страна се разчу, че строителят на паметника на Шипка е още жив и здрав, за което се е знаело по това време единствено в няколко района.

По-сетне, по време на честването на 1300-годишнината от основаването на Аспарухова България, Пеньо е викан на публични тържества в Шумен, където е строил Опитния институт (сега училищен институт), катедралата, пощенската палата и други по-малки здания. Това е една, въпреки и доста закъсняла забележителна морална премия за неговото благородно дело.

От всичко това аз изпитвах огромно духовно задоволство, че с тази публикация съумях да „ събудя ” доста българи и да ги срещна с съвсем забравения непретенциозен и работлив строител – строителят на Шипченския монумент.

На фона на описаните исторически събития обаче остана незнайна повода, заради която при откриването на паметника неговият основен строител не е почетен с нужното човешко внимание. Дали поради политически убеждения, дали поради огромната му обичливост към дамите или пък просто от високомерното отношение на ръководещите към елементарните хора!?…

Пеньо Атанасов Колев – Бомбето умира на 85–годишна възраст (1987 г.) в гр. Попово, където е заровен.

Вечна му памет!

Справка:

Инициатор за построяването на Паметника на свободата е Централното поборническо сдружение в София. В набирането на средства е участвувал с доброволни дарения целият български народ.

През 1920 година бил основан комитет, в който участвували съвсем всички опълченски сдружения в страната, обособени институти и институции. Основите тържествено били сложени на 26 август 1922 година по случай 45-годишнината от шипченската епопея.

След преврата на 9 юни 1923 година самодейността била изоставена. Едва през 1925 година бил разгласен конкурс за плана, извоюван от проектант Атанас Донков и склуптора Александър Андреев. Строежът почнал още на идната година, само че бил преустановяван заради суровите естествени условия, техническите компликации и дефицита на средства.

Довършителните работи на паметника са осъществени от строители на Министерството на войната.

bolgari.net