Господинов за последния урок на бащите: Важно е да пуснем ръката на онези, който сме изпратили до “вратата“... няма страшно!
Ботаниката на безсмъртието, животът, който по всякакъв начин се пробва да се задържи още малко тук, и ръката, която те изпраща до вратата, преди на настъпи безконечния и неминуем „ тихналък “. Този сюжет събра стотици почитатели на писателя Георги Господинов и фестивала „ Пловдив чете “ в двора на „ Конюшните на Царя “ в Стария град на Пловдив. Тема на диалог бе най-новата му книга – „ Градинарят и гибелта “, която посвещава на татко си, както и на всички татковци от това отиващо си потомство.
Прочетете още
„ Баща ми несъмнено по никакъв начин не би харесал това, че тук сме се събрали толкоз хора и доста би се тормозил, че приказваме за него. Даже би споделил: „ Абе, какво се занимаваш с мене, пиши си другите романи “, призна Господинов пред пловдивската публика, само че показа: „ Това, че сме тук всички – дружно, е доста по-важно от нашия диалог. Живеем във време, в което имаме потребност от събиране в такива дребни краткотрайни общества. Това наше малко общество ще се разпадне след час и половина, само че паметта за това, че сме били дружно на такова място и то поради книга е доста красива! “.
.webp )
Снимка, направена от Георги Господинов
Всъщност човешкият диалог за това, което нашите вътрешни деца изпитват, когато се срещнат с неизбежната гостенка, измести нуждата от професионален разбор на „ Градинарят и гибелта “. Литературата се трансформира в просвета за душата, за шерването и за общата страст. И в този смисъл самият публицист призна:
„ Тази книга е писана на ръка, не ми се беше случвало от доста години насам. И си дадох сметка, че единствено по този начин е допустима, тъй като когато пишеш на ръка преминаваш оттатък литературата. В „ Градинарят и гибелта “ няма писателски хитрости, няма нищо друго с изключение на диалог и мълчание – естествените неща, които му идват на човек, когато съпровожда някого до „ вратата “... ".
Въпреки огромното му предпочитание да посвети книга на своя починал родител, показа Господинов, това не е разказ единствено за неговия татко, а за поколението на бащите, родени в края на Втората международна война. „ Беше изключително потомство. Поколение, което мълчеше, което имаше нюх за лично достолепие и хубост. Те бяха нещо като Дон Кихот на неуспехите, само че от дребните си провали правеха огромни истории. Тези хора притежаваха прочувствена беднота, само че имаха собствен метод да кажат „ обичам те “. Баща ми се грижеше за градина, а майка ми готвеше доста вкусно, с цел да кажат по техния метод, че ни обичат “, съобщи създателят.
„ Същите тези родители ни преподават един доста значим урок преди да си отидат – по какъв начин се умира без да тежиш на другите към теб... Моят татко споделяше: „ Няма ужасно “. Ще го срещнете доста пъти в книгата. И при една от срещите ми един от читателите ми сподели: „ Това в действителност не е бабаитското – „ аз съм мъж, ще се оправя “. Това „ няма ужасно “ е – „ обичам те, не се опасявайте за мен “ “.
Все отново модераторът на срещата Цветелина Драганова си разреши за малко да анализира най-новото създание на Господинов, като го дефинира като особена книга.
„ Когато си мислех по какъв начин да я дефинира ми хрумна, че това в действителност е една „ отвъдвременна “ книга, която прекосява възрасти, усети, строи мостове над всевъзможни предразсъдъци. Това е най-помирителната книга на Георги Господинов, беше написал някой. Аз мисля, че тези от нас, които към този момент са я чели, имат своите персонални истории с нея, които са несподелими. В същия този смисъл всички ние тук сме съавтори на тази книга “. Тя акцентира, че всяка история в „ Градинарят и гибелта “, която „ хваща за гърлото “, в действителност има собствен антидот, пристигнал с цел да обезврежда тъгата. Тях създателят включва гладко през своите „ смешни истории за незабавни случаи “.
В отговор на това Георги Господинов показа, че не преглежда „ Градинарят и гибелта “ като разказ, отдаден на гибелта, а в противен случай: „ Тя не е забавна, няма какво да ѝ опишеш толкоз – черна дупка. Всичко е за тия последни минути, когато животът си потегля и не желае да си отиде! Колко доста се пробва да се захване тук и там – за най-дребните неща... “.
Преводачът и модератор на срещата Невена Дишлиева-Кръстева показа, че е прочела към този момент няколко пъти творбата на Господинов и то постоянно ѝ носи друго чувство. Сравни го със спокойна река или изригващ вулкан. Дишлиева заприказва и за персонално прекарване, което е изпитала в родната си къща преди дни и дефинира възприятието за „ бащиното неявяване “ като едно от най-силните „ наличия “ – нещо, за което Господинов майсторски приказва в „ Градинарят и гибелта “.
„ Всъщност това, което тежи доста, е самото наличие на отсъстващия. То е по едно и също време най-утешителното и най-тежкото за превъзмогване. Нашите татковци постоянно нямат огромни наследства. Това, което резервирах от моя татко, бе един вестник с недорешена кръстословица, една кутия с цигари и една запалка, която му подарих “, показа Господинов. И, несъмнено, градинарския дневник, който е вплетен в историите от романа.
Откровеността на създателя пред пловдивската аудитория личеше през всичките му думи. Най-вече през съзнателния му избор да приказва просто, само че същински за всички истории на татко си, за вътрешното си дете и за възрастния, който би трябвало да се оправи с първичния боязън от изоставянето.
Разказвал съм тази история доста пъти, като дребен ме беше боязън да задрямвам и баба ми държеше ръката ми. Чак откакто заспя, тя я пускаше. Сега трябваше да направя същото нещо с моя татко – да го държа за ръката. И най-после човек схваща, че няма доста неща, които може да направи. Най-важното е да държиш този човек за ръката. Това беше един различен доста значим урок – добре е да държим за ръката тези, които изпращаме до „ вратата “, само че е хубаво да ги пуснем и да се опитаме да се върнем. Това е доста естествена мисъл за индивида, мислим и я премисляме постоянно още преди да се е случило. Тогава в мислите ни всичко наподобява доста по-страшно... а когато се случат... „ Няма ужасно “!, сподели Господинов. Откровението му предизвика бурни ръкопляскания. Преди да затвори дискусията, създателят посъветва всички, които имат живи родители – да им позвънят по телефона и просто да попитат по какъв начин са.
Когато срещата се приближи към своя край, и малко преди краткотрайното общество, което „ Градинарят и гибелта “ сътвори в Пловдив, да стартира да се разпадне – се оформи дълга опашка от читатели, стиснали книги в ръцете си. Почитателите на автора имаха опция да прекарат минутка в персонален диалог с него, да получат подпис и обръщение.
.webp )
Прочетете още
„ Баща ми несъмнено по никакъв начин не би харесал това, че тук сме се събрали толкоз хора и доста би се тормозил, че приказваме за него. Даже би споделил: „ Абе, какво се занимаваш с мене, пиши си другите романи “, призна Господинов пред пловдивската публика, само че показа: „ Това, че сме тук всички – дружно, е доста по-важно от нашия диалог. Живеем във време, в което имаме потребност от събиране в такива дребни краткотрайни общества. Това наше малко общество ще се разпадне след час и половина, само че паметта за това, че сме били дружно на такова място и то поради книга е доста красива! “.
Снимка, направена от Георги Господинов
Всъщност човешкият диалог за това, което нашите вътрешни деца изпитват, когато се срещнат с неизбежната гостенка, измести нуждата от професионален разбор на „ Градинарят и гибелта “. Литературата се трансформира в просвета за душата, за шерването и за общата страст. И в този смисъл самият публицист призна:
„ Тази книга е писана на ръка, не ми се беше случвало от доста години насам. И си дадох сметка, че единствено по този начин е допустима, тъй като когато пишеш на ръка преминаваш оттатък литературата. В „ Градинарят и гибелта “ няма писателски хитрости, няма нищо друго с изключение на диалог и мълчание – естествените неща, които му идват на човек, когато съпровожда някого до „ вратата “... ".
Въпреки огромното му предпочитание да посвети книга на своя починал родител, показа Господинов, това не е разказ единствено за неговия татко, а за поколението на бащите, родени в края на Втората международна война. „ Беше изключително потомство. Поколение, което мълчеше, което имаше нюх за лично достолепие и хубост. Те бяха нещо като Дон Кихот на неуспехите, само че от дребните си провали правеха огромни истории. Тези хора притежаваха прочувствена беднота, само че имаха собствен метод да кажат „ обичам те “. Баща ми се грижеше за градина, а майка ми готвеше доста вкусно, с цел да кажат по техния метод, че ни обичат “, съобщи създателят.
„ Същите тези родители ни преподават един доста значим урок преди да си отидат – по какъв начин се умира без да тежиш на другите към теб... Моят татко споделяше: „ Няма ужасно “. Ще го срещнете доста пъти в книгата. И при една от срещите ми един от читателите ми сподели: „ Това в действителност не е бабаитското – „ аз съм мъж, ще се оправя “. Това „ няма ужасно “ е – „ обичам те, не се опасявайте за мен “ “.
Все отново модераторът на срещата Цветелина Драганова си разреши за малко да анализира най-новото създание на Господинов, като го дефинира като особена книга.
„ Когато си мислех по какъв начин да я дефинира ми хрумна, че това в действителност е една „ отвъдвременна “ книга, която прекосява възрасти, усети, строи мостове над всевъзможни предразсъдъци. Това е най-помирителната книга на Георги Господинов, беше написал някой. Аз мисля, че тези от нас, които към този момент са я чели, имат своите персонални истории с нея, които са несподелими. В същия този смисъл всички ние тук сме съавтори на тази книга “. Тя акцентира, че всяка история в „ Градинарят и гибелта “, която „ хваща за гърлото “, в действителност има собствен антидот, пристигнал с цел да обезврежда тъгата. Тях създателят включва гладко през своите „ смешни истории за незабавни случаи “.
В отговор на това Георги Господинов показа, че не преглежда „ Градинарят и гибелта “ като разказ, отдаден на гибелта, а в противен случай: „ Тя не е забавна, няма какво да ѝ опишеш толкоз – черна дупка. Всичко е за тия последни минути, когато животът си потегля и не желае да си отиде! Колко доста се пробва да се захване тук и там – за най-дребните неща... “.
Преводачът и модератор на срещата Невена Дишлиева-Кръстева показа, че е прочела към този момент няколко пъти творбата на Господинов и то постоянно ѝ носи друго чувство. Сравни го със спокойна река или изригващ вулкан. Дишлиева заприказва и за персонално прекарване, което е изпитала в родната си къща преди дни и дефинира възприятието за „ бащиното неявяване “ като едно от най-силните „ наличия “ – нещо, за което Господинов майсторски приказва в „ Градинарят и гибелта “.
„ Всъщност това, което тежи доста, е самото наличие на отсъстващия. То е по едно и също време най-утешителното и най-тежкото за превъзмогване. Нашите татковци постоянно нямат огромни наследства. Това, което резервирах от моя татко, бе един вестник с недорешена кръстословица, една кутия с цигари и една запалка, която му подарих “, показа Господинов. И, несъмнено, градинарския дневник, който е вплетен в историите от романа.
Откровеността на създателя пред пловдивската аудитория личеше през всичките му думи. Най-вече през съзнателния му избор да приказва просто, само че същински за всички истории на татко си, за вътрешното си дете и за възрастния, който би трябвало да се оправи с първичния боязън от изоставянето.
Разказвал съм тази история доста пъти, като дребен ме беше боязън да задрямвам и баба ми държеше ръката ми. Чак откакто заспя, тя я пускаше. Сега трябваше да направя същото нещо с моя татко – да го държа за ръката. И най-после човек схваща, че няма доста неща, които може да направи. Най-важното е да държиш този човек за ръката. Това беше един различен доста значим урок – добре е да държим за ръката тези, които изпращаме до „ вратата “, само че е хубаво да ги пуснем и да се опитаме да се върнем. Това е доста естествена мисъл за индивида, мислим и я премисляме постоянно още преди да се е случило. Тогава в мислите ни всичко наподобява доста по-страшно... а когато се случат... „ Няма ужасно “!, сподели Господинов. Откровението му предизвика бурни ръкопляскания. Преди да затвори дискусията, създателят посъветва всички, които имат живи родители – да им позвънят по телефона и просто да попитат по какъв начин са.
Когато срещата се приближи към своя край, и малко преди краткотрайното общество, което „ Градинарят и гибелта “ сътвори в Пловдив, да стартира да се разпадне – се оформи дълга опашка от читатели, стиснали книги в ръцете си. Почитателите на автора имаха опция да прекарат минутка в персонален диалог с него, да получат подпис и обръщение.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ