Концлагерът не погуби всички, но уби свободата
Борислав Скочев е роден през 1964 година в София. Той е един от основателите през 2002 година на първия уебсайт с информация за комунистическото минало и практиките на декомунизация в някогашните соцстрани - уеб страницата Декомунизация.
Преди дни в Пловдив беше показана документалната му книга „ Концлагерът „ Белене “ 1949-1987 “, резултат на 10-годишни изследвания. На 923 страници са показани обстоятелства за зловещото място, в което са затворени политически съперници на тоталитарния комунистически режим в България. Авторът е проучил детайлно архивите на Държавна сигурност, Политбюро, Министерския съвет, отдел " Затвори " на ЦДА, радио " Свободна Европа ", онлайн архива на Централно разузнавателно управление на САЩ, съветски, холандски и английски архивни източници, мемоарни книги и сведения на някогашни концлагеристи.
- Защо посветихте 10 година на книгата „ Концлагерът „ Белене ” 1949-1987 ”? Не е ли прекомерно грубо тестване да откриеш толкоз свирепост, толкоз прекършени ориси? Сигурно имате и персонален претекст - да проучите ориста на свои близки.
- Нямам близки, които са били в концлагера. Водеше ме желанието да схвана повече за концлагерите на комунизма и изобщо за репресивната система на тоталитарната страна. Разбира се, това изследване ми коства доста прочувствено, умствено и даже физическо изпитание, само че ми се струваше значимо да го направя.
- Смята се, че лагерите у нас са закрити при започване на 1960-те. Наистина ли в тях са въдворявани хора съвсем 4 десетилетия, съвсем до идването на демокрацията? Можете ли да посочите подобен брой на хората, минали през пъкъла " Белене "?
- Всъщност най-неизвестна и спотаявана част от историята на концлагера е тази след 60-те години. През целия този интервал, съвсем без спиране, на територията на настоящия затвор на острова продължава да има хора, които са лишени от независимост без присъда, по административен ред. Малкото сведения за този интервал разрешиха на преименуваните комунисти да основат погрешното разбиране, че със закриването на Ловешкия лагер през 1962 година режимът се отхвърля от тази принуда. По консервативна оценка от 1949 година до 1987 година през " Белене " са минали 15 000 души.
- Кой от случаите или обстоятелствата, които проучихте или на които се натъкнахте, Ви потресе най-силно? Какво прави " Белене " толкоз зловещ
знак?
- Белене е знак най-много поради продължителността на своето битие и тъй като от края на 1951 година той остава единствен концлагер. Но и комунистическата власт употребява смразяващата популярност на това име като застрашителен знак, с цел да държи в послушание обществото. Трудно ми е да откроя един или различен по-драматичен случай или факт. Всичко в един концлагер е изключително и потресаващо - гладът, разстрелите без мотив, непостижимият труд, целенасочената свирепост на оперативните служащи от ДС… Но може би гибелта на острова - надалеч от околните, в безименни плитки гробове в крайбрежния пясък, от които дунавските води или животните отнасят останките, е най-потискащият край на концлагерната покруса - заличаването даже на загатна за свободната персона.
- Съдбата на кои лагерници от Пловдивско, Пазарджишко, Смолянско Ви впечатли най-вече?
- Това е море от човешки ориси, които би трябвало да бъдат разказани и запомнени, истории на хора, които не дават земята си в Трудово-кооперативно земеделско стопанство, не желаят да сменят името си или да се откажат от вярата си.
Бих загатнал като образец историята на Йордан Дренков - брат Йорданчо, който показал Кръстова гора като свято място. През декември 1958 година, в разгара на огромна атеистична акция, той е въдворен в Трудово-възпитателно общежитие “Белене ” като “опасен за публичния ред и сигурността на страната ”, тъй като провел построяването на аязмо в пловдивската черква “Св. Спас ”. А през есента на 1959 година, когато лагерът се закрива, по рекомендация на Градско ръководство на МВР-Пловдив е включен в листата на 166 “най-опасни за обществото престъпни рецидивисти ”, които не се освобождават, а се изпращат в новия Ловешки лагер. Там Дренков е погубен.
- От какви обществени групи са хората, които най-често са били въдворявани? Какви са били най-честите мотиви?
- Няма обществена, политическа или религиозна група, която да не е показана в концлагера - такава е логиката на тоталитарната принуда. Но статистиката демонстрира, че най-голямата обществена група са селяните. В годините 1949-1953 те са съвсем 50% от лагерния състав; в годините 1956-1959, когато насилствената колективизация завършва, също са забележителна част от лагеристите. Поводите за въдворяването са разнообразни, съгласно това каква репресивна акция се прави сега: колективизацията, ликвидирането на опозицията, национализацията, чистката в образованието, респектирането на младото потомство, което слуша джаз и рокендрол и носи тесни панталони, или насилствената промяна на имената на българите мюсюлмани и турците…
- Има ли случаи на лагерници, въдворени в " Белене " за описване на вицове за комунистическия режим? Всъщност най-известният случай - надареният музикант Сашо Сладура е погубен в Ловешкия лагер през 1961 г.
- Невъзможно е да се уточни избран брой, тъй като разказването на вицове влиза в по-общото нарушение “вражеска пропаганда и агитация ”. С такова обвиняване в годините 1949-1953 са над 20% от лагеристите, а в годините 1956-1959 - над 80%. Разказването на вицове, изключително против Тодор Живков, стартира да се преследва още по-активно през 60-те години. В края на 1963 година административните репресии на Министерство на вътрешните работи - изселване и въдворяване, краткотрайно прекъснати след закриването на Ловешкия лагер, са възобновени и една от главните аргументи са вицовете. Знаете, че вашият съгражданин и именит създател на вицове арх. Боян Чинков е задържан в края на 1963 година и наказан. На 17 декември 1963 година министърът на вътрешните работи Дико Диков споделя пред управлението на Министерство на вътрешните работи: “Вражеските детайли са раздвижени, дейни и нагли в своите дейности против властта и нейните мероприятия. … С вицове те опорочават нашите триумфи и достижения в строителството на социализма, приказват срещу Правителството и Централен комитет на Българска комунистическа партия, изключително срещу първия секретар други Живков. Тук има пръст врага, има пръст задграничната разведка. … Целта е да се сътвори обезверение в нашата власт, в дружбата ни със Съюз на съветските социалистически републики, да се компромнетира държавното управление и Централен комитет на Българска комунистическа партия, нашия Първи секретар - други Тодор Живков. ”.
- Използван ли е лагерът за рекрутиране на сътрудници на спецслужбите? Съгласието за съдействие подсигурило ли е избавление от лагерния пъкъл?
- Държавна сигурност постоянно е гледала на концлагерите като на най-ефикасно средство за изкривяване и рекрутиране на индивида. Концлагерът “Белене ” би трябвало да бъде “инкубатор за рекрутиране на агентурен уред ”, подрежда през 1985 година зам.-министърът на вътрешните работи Григор Шопов. В тези смазващи духа и тялото условия Държавна сигурност може да сложи лагериста пред избора сред физическата и моралната гибел. Вербовката не всеки път е подсигурила освобождение, само че най-малко изваждане от подземния карцер или разрешаване на животоспасителен колет с храна.
И въпреки всичко триумфите на Държавна сигурност не са цялостни. Не са доста пречупените. От отчетите на Държавна сигурност за лагера се вижда, че оперативните служащи нямат скъпи сътрудници или към водачите на обособените политически групи няма внедрена агентура. Има политически групи, от които Държавна сигурност съвсем не съумява да вербува сътрудници - да вземем за пример легионерите и анархистите.
- Що за хора са били палачите в лагера?
- За началници на лагера са желани някогашни партизани - множеството са чиновници на лагерната система от самото основаване. Първият шеф Куртев, по мнението на доста лагеристи, е сменен със Стефан Китов, тъй като проявявал известна човечност. Същата селекция се ползва и към полицаите - за подкрепяне на въдворените и изрази на състрадание те са давани на съд или въдворявани. Милиционерите нормално са небогати и необразовани хора без опция да намерят работа и все пак някои не устоят на жестокостите и напущат. Но към края на 50-те към този момент е селекциониран и учтив оня личен състав, който ще сътвори ужаса на Ловешкия лагер.
- Успява ли лагерният пъкъл да пречупи свободния дух на българина?
- Много от лагеристите излизат съхранили нравствената си целокупност и вътрешната си независимост. Но на открито те попадат в общество на боязън и подозрителност и тяхната независимост не може да бъде “заразна ”. Така че тоталитарната принуда, освен концлагерът, не съумява да убие всички свободни персони, само че убива свободата.
- Могат ли и би трябвало ли оживелите и околните на жертвите да простят?
- Да елементарни има право единствено жертвата. А доста хора си отидоха от живота, без да дочакат смирение или въздадена правдивост.
- Трябва ли да затворим тази злокобна страница, или превръщането на " Белене " в музей на терора е правилният път към катарзиса и обединяването на българите?
- Не имам вяра, че в близко бъдеще ще има обединяване към един исторически роман. Виждаме по какъв начин ни разделя даже Трети март, когато се намеси Русия. А тук не приказваме за Освобождението, а за концлагерите, с които България беше съветизирана и държана в послушание на Съветския съюз. При все по-агресивното съветско въздействие ще има и отказване на историческата виновност, и яростна опозиция " Белене " да стане народен мемориал. Но е невероятно националната памет да се гради върху забравата. Или в случай че е допустимо, това ще е паметта на един друг народ.
Преди дни в Пловдив беше показана документалната му книга „ Концлагерът „ Белене “ 1949-1987 “, резултат на 10-годишни изследвания. На 923 страници са показани обстоятелства за зловещото място, в което са затворени политически съперници на тоталитарния комунистически режим в България. Авторът е проучил детайлно архивите на Държавна сигурност, Политбюро, Министерския съвет, отдел " Затвори " на ЦДА, радио " Свободна Европа ", онлайн архива на Централно разузнавателно управление на САЩ, съветски, холандски и английски архивни източници, мемоарни книги и сведения на някогашни концлагеристи.
- Защо посветихте 10 година на книгата „ Концлагерът „ Белене ” 1949-1987 ”? Не е ли прекомерно грубо тестване да откриеш толкоз свирепост, толкоз прекършени ориси? Сигурно имате и персонален претекст - да проучите ориста на свои близки.
- Нямам близки, които са били в концлагера. Водеше ме желанието да схвана повече за концлагерите на комунизма и изобщо за репресивната система на тоталитарната страна. Разбира се, това изследване ми коства доста прочувствено, умствено и даже физическо изпитание, само че ми се струваше значимо да го направя.
- Смята се, че лагерите у нас са закрити при започване на 1960-те. Наистина ли в тях са въдворявани хора съвсем 4 десетилетия, съвсем до идването на демокрацията? Можете ли да посочите подобен брой на хората, минали през пъкъла " Белене "?
- Всъщност най-неизвестна и спотаявана част от историята на концлагера е тази след 60-те години. През целия този интервал, съвсем без спиране, на територията на настоящия затвор на острова продължава да има хора, които са лишени от независимост без присъда, по административен ред. Малкото сведения за този интервал разрешиха на преименуваните комунисти да основат погрешното разбиране, че със закриването на Ловешкия лагер през 1962 година режимът се отхвърля от тази принуда. По консервативна оценка от 1949 година до 1987 година през " Белене " са минали 15 000 души.
- Кой от случаите или обстоятелствата, които проучихте или на които се натъкнахте, Ви потресе най-силно? Какво прави " Белене " толкоз зловещ
знак?
- Белене е знак най-много поради продължителността на своето битие и тъй като от края на 1951 година той остава единствен концлагер. Но и комунистическата власт употребява смразяващата популярност на това име като застрашителен знак, с цел да държи в послушание обществото. Трудно ми е да откроя един или различен по-драматичен случай или факт. Всичко в един концлагер е изключително и потресаващо - гладът, разстрелите без мотив, непостижимият труд, целенасочената свирепост на оперативните служащи от ДС… Но може би гибелта на острова - надалеч от околните, в безименни плитки гробове в крайбрежния пясък, от които дунавските води или животните отнасят останките, е най-потискащият край на концлагерната покруса - заличаването даже на загатна за свободната персона.
- Съдбата на кои лагерници от Пловдивско, Пазарджишко, Смолянско Ви впечатли най-вече?
- Това е море от човешки ориси, които би трябвало да бъдат разказани и запомнени, истории на хора, които не дават земята си в Трудово-кооперативно земеделско стопанство, не желаят да сменят името си или да се откажат от вярата си.
Бих загатнал като образец историята на Йордан Дренков - брат Йорданчо, който показал Кръстова гора като свято място. През декември 1958 година, в разгара на огромна атеистична акция, той е въдворен в Трудово-възпитателно общежитие “Белене ” като “опасен за публичния ред и сигурността на страната ”, тъй като провел построяването на аязмо в пловдивската черква “Св. Спас ”. А през есента на 1959 година, когато лагерът се закрива, по рекомендация на Градско ръководство на МВР-Пловдив е включен в листата на 166 “най-опасни за обществото престъпни рецидивисти ”, които не се освобождават, а се изпращат в новия Ловешки лагер. Там Дренков е погубен.
- От какви обществени групи са хората, които най-често са били въдворявани? Какви са били най-честите мотиви?
- Няма обществена, политическа или религиозна група, която да не е показана в концлагера - такава е логиката на тоталитарната принуда. Но статистиката демонстрира, че най-голямата обществена група са селяните. В годините 1949-1953 те са съвсем 50% от лагерния състав; в годините 1956-1959, когато насилствената колективизация завършва, също са забележителна част от лагеристите. Поводите за въдворяването са разнообразни, съгласно това каква репресивна акция се прави сега: колективизацията, ликвидирането на опозицията, национализацията, чистката в образованието, респектирането на младото потомство, което слуша джаз и рокендрол и носи тесни панталони, или насилствената промяна на имената на българите мюсюлмани и турците…
- Има ли случаи на лагерници, въдворени в " Белене " за описване на вицове за комунистическия режим? Всъщност най-известният случай - надареният музикант Сашо Сладура е погубен в Ловешкия лагер през 1961 г.
- Невъзможно е да се уточни избран брой, тъй като разказването на вицове влиза в по-общото нарушение “вражеска пропаганда и агитация ”. С такова обвиняване в годините 1949-1953 са над 20% от лагеристите, а в годините 1956-1959 - над 80%. Разказването на вицове, изключително против Тодор Живков, стартира да се преследва още по-активно през 60-те години. В края на 1963 година административните репресии на Министерство на вътрешните работи - изселване и въдворяване, краткотрайно прекъснати след закриването на Ловешкия лагер, са възобновени и една от главните аргументи са вицовете. Знаете, че вашият съгражданин и именит създател на вицове арх. Боян Чинков е задържан в края на 1963 година и наказан. На 17 декември 1963 година министърът на вътрешните работи Дико Диков споделя пред управлението на Министерство на вътрешните работи: “Вражеските детайли са раздвижени, дейни и нагли в своите дейности против властта и нейните мероприятия. … С вицове те опорочават нашите триумфи и достижения в строителството на социализма, приказват срещу Правителството и Централен комитет на Българска комунистическа партия, изключително срещу първия секретар други Живков. Тук има пръст врага, има пръст задграничната разведка. … Целта е да се сътвори обезверение в нашата власт, в дружбата ни със Съюз на съветските социалистически републики, да се компромнетира държавното управление и Централен комитет на Българска комунистическа партия, нашия Първи секретар - други Тодор Живков. ”.
- Използван ли е лагерът за рекрутиране на сътрудници на спецслужбите? Съгласието за съдействие подсигурило ли е избавление от лагерния пъкъл?
- Държавна сигурност постоянно е гледала на концлагерите като на най-ефикасно средство за изкривяване и рекрутиране на индивида. Концлагерът “Белене ” би трябвало да бъде “инкубатор за рекрутиране на агентурен уред ”, подрежда през 1985 година зам.-министърът на вътрешните работи Григор Шопов. В тези смазващи духа и тялото условия Държавна сигурност може да сложи лагериста пред избора сред физическата и моралната гибел. Вербовката не всеки път е подсигурила освобождение, само че най-малко изваждане от подземния карцер или разрешаване на животоспасителен колет с храна.
И въпреки всичко триумфите на Държавна сигурност не са цялостни. Не са доста пречупените. От отчетите на Държавна сигурност за лагера се вижда, че оперативните служащи нямат скъпи сътрудници или към водачите на обособените политически групи няма внедрена агентура. Има политически групи, от които Държавна сигурност съвсем не съумява да вербува сътрудници - да вземем за пример легионерите и анархистите.
- Що за хора са били палачите в лагера?
- За началници на лагера са желани някогашни партизани - множеството са чиновници на лагерната система от самото основаване. Първият шеф Куртев, по мнението на доста лагеристи, е сменен със Стефан Китов, тъй като проявявал известна човечност. Същата селекция се ползва и към полицаите - за подкрепяне на въдворените и изрази на състрадание те са давани на съд или въдворявани. Милиционерите нормално са небогати и необразовани хора без опция да намерят работа и все пак някои не устоят на жестокостите и напущат. Но към края на 50-те към този момент е селекциониран и учтив оня личен състав, който ще сътвори ужаса на Ловешкия лагер.
- Успява ли лагерният пъкъл да пречупи свободния дух на българина?
- Много от лагеристите излизат съхранили нравствената си целокупност и вътрешната си независимост. Но на открито те попадат в общество на боязън и подозрителност и тяхната независимост не може да бъде “заразна ”. Така че тоталитарната принуда, освен концлагерът, не съумява да убие всички свободни персони, само че убива свободата.
- Могат ли и би трябвало ли оживелите и околните на жертвите да простят?
- Да елементарни има право единствено жертвата. А доста хора си отидоха от живота, без да дочакат смирение или въздадена правдивост.
- Трябва ли да затворим тази злокобна страница, или превръщането на " Белене " в музей на терора е правилният път към катарзиса и обединяването на българите?
- Не имам вяра, че в близко бъдеще ще има обединяване към един исторически роман. Виждаме по какъв начин ни разделя даже Трети март, когато се намеси Русия. А тук не приказваме за Освобождението, а за концлагерите, с които България беше съветизирана и държана в послушание на Съветския съюз. При все по-агресивното съветско въздействие ще има и отказване на историческата виновност, и яростна опозиция " Белене " да стане народен мемориал. Но е невероятно националната памет да се гради върху забравата. Или в случай че е допустимо, това ще е паметта на един друг народ.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ